Таблица 2 е вариант на един класически експеримент, който създава конфликт между двете системи.15 Опитайте се да направите упражнението, преди да продължите да четете.
Първата ви задача е да прегледате двете колонки отгоре надолу, като съобщавате за всяка дума дали е написана с малки или с главни букви. Когато свършите с тази задача, отново прегледайте двете колонки отгоре надолу, като казвате за всяка дума дали е написана вляво или вдясно от центъра, произнасяйки на глас (или шепнешком) „ЛЯВО“ или „ДЯСНО“.
Почти сигурен съм, че сте успели да кажете верните думи и в двете задачи, и сигурно сте открили, че някои части от всяка задача са ви били много по-лесни от другите. Когато сте определяли главните и малките букви, лявата колонка ви е била лесна, а дясната колонка ви накарала да се забавите и вероятно да мънкате и да се обърквате. Когато сте казвали позицията на думите, лявата колонка ви е била трудна, а дясната ви е била много по-лесна.
Тези задачи ангажират Система 2, защото когато казвате „главни/малки“ или „дясно/ляво“, нещата не са онези, които правите рутинно, когато гледате колонката с думи. Едно от нещата, които сте направили, за да се настроите за задачата, е било да програмирате паметта си, така че релевантните думи („главни“ и „малки“ при първата задача) са били „на върха на езика ви“. Определянето приоритета на избраните думи е ефикасно и доста лесно можете да устоите на изкушението да прочетете другите думи, когато преглеждате първата колонка. Но втората колонка е различна, защото в нея се съдържат думи, за които сте били настроени и не сте могли да игнорирате. Най-вероятно сте били способни да отговорите правилно, но преодоляването на конкурентния отговор е било усилие и то ви е забавило. Усетили сте един конфликт между задачата, която сте възнамерявали да решите, и автоматичния отговор, който се е намесвал в нея.
Конфликтът между автоматичната реакция и намерението да я контролираме се среща често в живота ни. Всички знаем какво е усещането да се опитваш да не зяпаш странно облечената двойка на съседната маса в ресторанта. Знаем и какво е да се насилваш да фокусираш вниманието си върху скучна книга, когато непрекъснато откриваш, че се връщаш на мястото, на което четенето е загубило смисъла си. Много шофьори се сещат как, когато зимата е тежка, колата им излиза от контрол и започва да се пързаля на леда. Тогава те се мъчат да спазят добре заучените инструкции, които казват да не правиш онова, което естествено би направил: „Намали скоростта и каквото и да правиш, в никакъв случай не докосвай спирачките!“ И всяко човешко същество знае какво е да не кажеш на някого да върви по дяволите. Една от задачите на Система 2 е да превъзмогва импулсите на Система 1. С други думи, Система 2 управлява самоконтрола.
Илюзии
За да оцените автономията на Система 1, както и разликата между впечатленията и вярванията, разгледайте хубаво фигура 3.
Тази илюстрация не представлява нещо особено: виждаме две хоризонтални линии, към които са прибавени перки, сочещи в различни посоки. Долната линия е очевидно по-дълга от горната. Това виждаме и, естествено, това е, в което вярваме. Ако вече сте срещали този пример обаче, ще разпознаете прочутата илюзия на Мюлер-Лайер. Както лесно можете да потвърдите, като ги измерите, хоризонталните линии са всъщност идентични по дължина.
Сега, след като сте измерили линиите, вие – вашата Система, вашето съзнателно същество, което наричате „аз“ – имате ново вярване: знаете, че линиите са еднакви по дължина. Ако ви попитат за дължината им, ще кажете каквото знаете. Но вие продължавате да виждате долната линия като по-дълга. Избрали сте да повярвате на измерването, но не можете да попречите на Система 1 да си върши работата; не можете да решите да виждате линиите като еднакви, макар да знаете, че те са. За да устоите на илюзията, има само едно нещо, което можете да направите: трябва да се научите да не вярвате на впечатленията си за дължината на линиите, когато към тях са прибавени перки. За да изпълните това правило, трябва да сте способни да разпознаете илюзорния модел и да си спомните какво знаете за него. Ако можете да направите това, илюзията на Мюлер-Лайер никога повече няма да ви прави на глупаци. Обаче ще продължите да виждате едната линия като по-дълга от другата.
Не всички илюзии са зрителни. Има и илюзии на мисълта, които наричаме когнитивни илюзии. Като докторант посещавах лекции по изкуството и науката психотерапия. По време на тези лекции нашият преподавател сподели с нас частица клинична мъдрост. Той ни каза: „Понякога ще срещате някой пациент, който ви разказва объркващата си история за многобройни грешки в предишното му лечение. Преглеждали са го лекари от много клиники и всичките са се провалили. Пациентът може да опише ясно как неговите терапевти не са го разбрали, обаче бързо е схванал, че вие сте различни. Вие споделяте неговото чувство, убедени сте, че го разбирате и ще му помогнете.“ Тук преподавателят ни повиши гласа си и каза: „Дори не си помисляйте да се захващате с този пациент! Изхвърлете го от кабинета си! Най-вероятно той е психопат и няма да можете да му помогнете.“
След много години разбрах, че нашият преподавател ни е предупреждавал за чара на психопатите16, и водещият авторитет в изследването на психопатията потвърди, че съветът на преподавателя е бил основателен. Лесно можем да направим аналогия с илюзията на Мюлер-Лайер. Нашият преподавател не ни учеше какво да чувстваме относно този пациент. Той приемаше за даденост, че няма да контролираме симпатията, която ще почувстваме спрямо пациента; тя щеше да възникне от Система 1. По-нататък, той не ни учеше да бъдем принципно подозрителни към чувствата си спрямо пациентите. Казваше ни, че силното ни привличане към пациент с повтаряща се история на неуспешно лечение е знак за опасност – също като перките при успоредните линии. То е илюзия – когнитивна илюзия, – и преподавателят учеше мене (Система 2) как да я разпознавам и ме съветваше да не ѝ вярвам или да не действам на базата на нея.
Въпросът, който се задава най-често във връзка с когнитивните илюзии, е дали можем да ги победим. Посланието на тези примери не ни окуражава. Тъй като Система 1 действа автоматично и не може да бъде изключена по желание, често е трудно да се предпазим от грешките на интуитивното мислене. Деформациите невинаги могат да бъдат избегнати, защото Система 2 може да няма подсказка за грешката. Дори когато съществуват подсказки за вероятни грешки, грешките могат да бъдат предотвратени само чрез по-голямо наблюдение и усилена активност на Система 2. Непрестанната бдителност обаче не е непременно добро нещо като начин, по който да живеем живота си, и със сигурност не е практична. Задачата да поставяме непрекъснато под въпрос своето мислене би била невероятно досадна, а Система 2 е прекалено бавна, за да служи като заместител на Система 1 при вземането на рутинни решения. Най-доброто, което можем да направим, е компромисът: да се научим да разпознаваме ситуациите, в които грешките са вероятни, и да се опитаме по-силно да избягваме значителните грешки, когато залозите са високи. Тезата на настоящата книга е: по-лесно е да разпознаеш грешките на другите хора, отколкото своите собствени.
Сподели с приятели: |