Мисленето
Изтегляне 3.52 Mb.
|
Свързани:
Групова динамика
Опит и паметКак може да се измери изпитваната полезност? Как би трябвало да отговорим на въпроси като: „Колко болка изпита Хелън по време на тази медицинска процедура?“ или: „Колко удоволствие ѝ донесоха 20-те минути на плажа?“ Британският икономист Франсис Еджуърт спекулира по тази тема през деветнадесети век и предлага идеята за един „хедониметър“, въображаем инструмент, аналогичен на уредите, използвани в метеорологичните станции, който би измервал нивото на удоволствие или болка, изпитвани от даден човек във всеки момент.376 Изпитваната полезност би варирала както всекидневната температура или барометричното налягане и резултатите биха могли да се отбелязват като функция на времето. Отговорът на въпроса колко болка или удоволствие е изпитала Хелън по време на медицинската процедура или на почивката би бил „зоната под кривата“. Времето играе критична роля в концепцията на Еджуърт. Ако Хелън остане на плажа 40 минути вместо 20 и нейното удоволствие остане със същата интензивност, тогава общата изпитана полезност от този епизод се удвоява, също както удвояването на броя на инжекциите прави един курс от инжекции двойно по-лош. Това е теорията на Еджуърт, а сега имаме точно разбиране на условията, при които неговата теория е валидна.377 Графиките на фигура 15 показват профилите на преживяванията на двама пациенти, подложени на болезнена колоноскопия, извлечени от изследване, което организирахме Дон Ределмайер и аз. Ределмайер, лекар и изследовател от университета в Торонто,378 извършва тази процедура в началото на 90-те години на двадесети век. Сега тя се изпълнява рутинно с лекарство за обезболяване и забравяне, но по времето, когато събирахме своите данни, тези лекарства не бяха широко разпространени. Бяхме накарали пациентите да посочват на всеки 60 секунди нивото на болка, която изпитват в момента. Показаните данни са по скала, където нула означава „изобщо никаква болка“, а 10 означава „непоносима болка“. Както можете да видите, преживяването на всеки пациент варира значително по време на процедурата, която продължава 8 минути при пациент А и 24 минути при пациент Б (последната нула на болката е записана след края на процедурата). В експеримента участват общо 154 пациенти; най-кратката процедура трае 4 минути, а най-дългата – 69. Сега разгледайте един лесен въпрос: ако допуснем, че двамата пациенти са използвали скалата на болката еднакво, кой пациент е страдал повече? Няма спор. Налице е общото съгласие, че пациент Б е страдал много повече. Пациент Б е прекарал поне също толкова време, колкото пациент А, във всяко ниво на болка и „зоната под кривата“ е очевидно по-голяма при Б, отколкото при А. Ключовият фактор, разбира се, е, че процедурата на Б е траяла много по-дълго. Ще наричам мерките, базирани на съобщенията за моментната болка, хедониметрични суми. Когато процедурата свършва, всички участници са помолени да оценят „общата сума на болката“ която се изпитали по време на процедурата. Изразът има за цел да ги накара да мислят за цялата болка, за която са съобщили, като възпроизведат хедониметричните суми. Изненадващо пациентите не правят нищо подобно. Статистическият анализ разкрива две открития, които илюстрират един модел, който наблюдавахме и в други експерименти: Правилото за пика и завършека: глобалното ретроспективно оценяване се предсказва добре чрез средната стойност на нивото на болка, докладвана в най-лошия момент от преживяването и в неговия край. Пренебрежение към продължителността: продължителността на процедурата няма никакво въздействие върху оценките на общата болка. Сега можете да приложите тези правила към профилите на пациенти А и Б. Най-лошата оценка (8 от 10-степенна скала) е еднаква при двамата пациенти, но последната оценка преди края на процедурата е 7 при пациент А и само 1 при пациент Б. Средната стойност от пика и завършека е следователно 7,5 за пациент А и само 4,5 за пациент Б. Както се очаква, пациент А запазва много по-лош спомен за епизода от пациент Б. Лошият късмет на пациент А е, че процедурата свършва в лош момент, оставяйки го с неприятен спомен. Сега се изправяме пред смущаващо изобилие: разполагаме с две мерки на изпитваната полезност – хедониметричната сума и ретроспективната оценка, – които са системно различни. Хедониметричните суми се изчисляват от наблюдател на базата на съобщението на човека за моментните му преживявания. Наричаме тези оценки ориентирани по продължителността, защото изчислението на „зоната под кривата“ придава еднаква тежест на всички моменти: две минути болка на ниво 9 са два пъти по-лоши от една минута на същото ниво болка. Обаче откритията в този и на други експерименти показват, че ретроспективните оценки са нечувствителни към продължителността и придават повече тежест на два отделни момента, на пика и на завършека, отколкото на другите. И така, кое би трябвало да е от значение? Какво би трябвало да направи лекарят? Изборът е от значение за медицинската практика. Забелязваме: Ако целта ни е да намалим спомена на пациентите за болката, намалението на интензивността на болката в пика може да е по-важно от намаляването на продължителността на процедурата. Поради същото основание постепенното облекчение може да е за предпочитане пред рязкото облекчение, ако пациентите запазват по-добър спомен, когато болката в края на процедурата е относително слаба. Ако целта ни е да намалим количеството болка, която се изпитва реално, бързото провеждане на процедурата може да е уместно дори ако това увеличава интензивността на пика на болката и оставя пациентите с ужасен спомен. Коя от двете цели смятате за най-привлекателна? Не съм провел съответното изследване, но впечатлението ми е, че голямо мнозинство ще се изкаже в полза на намаляването на спомена за болката. Намирам, че е полезно да разглеждаме тази дилема като конфликт на интереси между двете Аз (които не съответстват на познатите ни две системи). Изпитващото Аз е онова, което отговаря на въпроса: „Сега боли ли?“ Помнещото Аз е онова, което отговаря на въпроса: „Как беше като цяло?“ Спомените са всичко, което запазваме от преживяването на живота си, и единствената перспектива, която можем да приемем, когато мислим за живота си, е следователно тази на помнещото Аз. Коментарът на един слушател след изнесена от мене лекция илюстрира трудността ни да различим спомените от преживяванията. Той каза, че слушал в захлас дълга симфония, записана на диск, който бил надраскан в края и резултатът бил шокиращ звук. Каза, че лошият завършек унищожил цялото преживяване. Но всъщност преживяването не е унищожено, а само споменът за него. Изпитващото Аз е имало преживяване, което е било почти изцяло хубаво, и лошият завършек не би могъл да го отмени, защото то вече се е състояло. Слушателят ми беше преценил целия епизод като лош, защото той беше завършил лошо, но тази оценка фактически игнорира 40 минути музикално блаженство. Нима реалното преживяване не се брои? Смесването на преживяването със спомена за него е непреодолима когнитивна илюзия – и тъкмо подмяната ни кара да вярваме, че миналото преживяване може да бъде унищожено. Изпитващото Аз няма думата. Помнещото Аз понякога греши, но то е, което води отчета и ръководи онова, което научаваме от живота, и то е, което взема решенията. Онова, което научаваме от миналото, трябва да увеличи максимално качествата на бъдещите ни спомени, а не непременно качествата на бъдещия ни опит. В това е тиранията на помнещото Аз. Изтегляне 3.52 Mb. Сподели с приятели:
|