ПО ТЕМАТА ЗА ДВЕТЕ АЗ
Мислиш за провалилия се твой брак изцяло от перспективата на помнещото Аз. Разводът е като симфония, в края на която си чул стържене – фактът, че бракът е свършил зле, не означава, че като цяло е бил лош.
Лош случай на пренебрежение към продължителността: придаваш еднаква стойност на лошата и на добрата част от своето преживяване, макар че добрата е продължила десет пъти повече от другата.
Глава 36
Животът като история
В дните, когато работех върху измерването на преживяването, гледах операта на Верди „Травиата“. Прочута с прекрасната си музика, тя разказва и вълнуващата история за любовта на един млад аристократ и Виолета, лека жена. Бащата на младия мъж идва при Виолета и я убеждава да се откаже от любовника си, да защити честта на фамилията и перспективите за брак на сестрата на младия мъж. В акт на върховна саможертва Виолета се преструва, че отхвърля мъжа, когото обожава. Скоро тя се разболява от туберкулоза. Във финалния акт Виолета лежи умираща, заобиколена от неколцина приятели. Нейният любим е бил известен и бърза да дойде в Париж, за да я види. Чувайки тази новина, тя се изпълва с надежда и радост, но и бързо се влошава.
Независимо колко пъти сме гледали операта, нас ни обзема тревога и страх: ще пристигне ли младият любовник навреме? Имаме чувството, че за него е неимоверно важно да пристигне при любимата си, преди тя да умре. Разбира се, той пристига навреме, те изпяват няколко чудесни любовни дуета и след 10 минути великолепна музика Виолета умира.
На връщане от операта си зададох въпроса: защо за нас са толкова важни тези последни 10 минути? Бързо осъзнах, че за мен изобщо не бе важна продължителността на живота на Виолета. Ако ми бяха казали, че е умряла на 27 години, а не на 28, както мислех, новината, че тя е била лишена от една година щастлив живот, изобщо не би ме развълнувала, обаче възможността да пропусне последните 10 минути значеше извънредно много за мене. По-нататък: моята емоция относно събирането на любовниците не би се променила, ако бях узнал, че всъщност те са прекарали заедно не 10 минути, а една седмица. Ако обаче любовникът беше закъснял, „Травиата“ щеше да е напълно различна история. Една история разказва за значителни събития и паметни моменти, а не за минаването на времето. Пренебрежението към продължителността е нормално в една история и краят често определя нейния характер. Едни и същи важни особености срещаме в правилата на повествованието и в спомените за колоноскопиите, почивките и филмите. Това е начинът, по който работи помнещото Аз: то съчинява истории и ги съхранява за бъдеща справка.
Не само в операта мислим за живота като история и желаем той да свърши добре. Когато чуем за смъртта на жена, която е била отчуждена от дъщеря си дълги години, искаме да разберем дали те са се сдобрили, когато е наближила смъртта ѝ . Не се интересуваме само за чувствата на дъщерята – ние желаем да подобрим разказа за живота на майката. Грижата за хората често приема формата на загриженост за качеството на техните истории, а не за техните чувства. Всъщност можем да сме дълбоко развълнувани дори от събития, които променят историите на хора, които са вече мъртви. Изпитваме жал за човека, който е умрял, вярвайки в любовта на съпругата си, когато узнаем, че тя е имала любовник382 дълги години и е останала при съпруга си само заради парите му. Жалим съпруга, въпреки че той е живял щастлив живот. Изпитваме чувство на унижение заради учения, направил важно откритие, за което след неговата смърт се доказва, че е невярно, макар че той не е изпитал унижението. Най-важното, разбира се, е, че нас силно ни вълнува разказът за собствения ни живот и много искаме той да бъде хубава история със свестен герой.
Психологът Ед Динър и неговите студенти си задават въпроса дали пренебрежението към продължителността и правилото за пика и завършека управляват оценките на хората за целия им живот. Те използват кратко описание на живота на един измислен образ, Джен, бездетна жена, която никога не се е омъжвала и която е починала моментално и без болка в автомобилна катастрофа. В една версия на историята за Джен тя е била изключително щастлива през целия си живот (който е продължил 30 или 60 години), радвала се е на живота си, ходила е на почивки, прекарвала е времето си с приятелите си и в своите любими занимания. Друга версия прибавя още 5 години към живота на Джен, която сега е починала или на 35, или на 65 години. Допълнителните години се описват като приятни, но не колкото преди. След като прочита схематичната биография на Джен, всеки участник отговаря на два въпроса: „Като разглеждате живота ѝ като цяло, колко привлекателен е според вас животът на Джен?" и: „Колко щастие или нещастие общо бихте казали, че е изпитала Джен през живота си?“
Резултатите дават ясни данни както за пренебрежението към продължителността, така и за ефекта на пика и завършека. В междусубектен експеримент (различни участници виждат различни форми) удвояването на продължителността на живота на Джен не оказва никакъв ефект върху привлекателността на нейния живот или върху преценките за общото щастие, което е изпитала Джен. Съвсем ясно нейният живот се представя от прототипен отрязък от време, а не като последователност от времеви отрязъци. В резултат нейното „общо щастие“ е щастието от един типичен период от живота ѝ , а не сборът (или целостта) на щастието през целия неин живот.
Както очакват въз основа на тази представа, Динър и неговите студенти откриват също така и един ефект на „по-малкото е повече“, силна индикация, че един сбор се подменя със средна стойност (прототип). Прибавянето на 5 „малко щастливи“ години към много щастливия живот причинява значителен спад в оценките на общото щастие на този живот.
По мое настояване те събират и данни за ефекта на допълнителните 5 години във вътресубектен експеримент; всеки участник дава две оценки в непосредствена последователност. Въпреки дългия ми опит с грешките в оценяването не вярвах, че разумни хора биха могли да кажат, че прибавянето на 5 малко щастливи години към даден живот би могло да го направи значително по-лош. Сбърках. Интуицията, че разочароващите допълнителни 5 години правят целия живот по-лош, бе поразителна.
Моделите на оценките изглеждат толкова абсурдни, че Динър и неговите студенти първоначално мислят, че това отразява безразсъдството на младите хора, участвали в техните експерименти. Обаче моделът не се променя, когато родители и по-възрастни приятели на студентите отговарят на същите въпроси. В интуитивното оценяване на целия живот, както и на кратките епизоди383, пиковете и завършеците са от значение, а продължителността не.
Родилните мъки и ползите от почивките винаги изникват като възражения пред идеята за пренебрежението към продължителността: всички споделяме интуицията, че е много по-лошо родилните мъки да продължават 24 часа вместо 6 и че 6 дни на хубав курорт са по-добро нещо от 3. В тези случаи продължителността изглежда е от значение, но това е така само защото качеството на завършека се променя с продължителността на епизода. Майката е по-измъчена и безсилна след 24 часа родилни мъки, отколкото след 6, и почиващият е по-освежен и по-отпочинал след 6 дни, отколкото след 3. Онова, което действително е от значение, когато интуитивно оценяваме подобни епизоди, е прогресивното влошаване или подобряване на съответното преживяване и как се чувства човек накрая.
Сподели с приятели: |
