Ролята на времето беше рефрен в тази част на книгата. Логично е да описваме живота на изпитващото Аз като поредица от моменти, всеки със своя стойност. Стойността на един епизод – нарекох я хедониметрична сума – е просто сборът от стойностите на моментите. Но това не е начинът, по който умът репрезентира епизодите. Помнещото Аз, такова, каквото го описах, разказва освен това и истории и прави избори, и нито историите, нито изборите не представят времето както трябва. В модуса на разказването на истории един епизод се представя чрез няколко критични момента, най-вече чрез началото, пика и завършека. Продължителността се пренебрегва. Видяхме този фокус върху отделни моменти както в ситуацията със студените ръце, така и в историята за Виолета.
Друга форма на пренебрежение към продължителността видяхме в теорията на перспективите, в която едно състояние се представя чрез прехода към него. Спечелването на лотария дава ново състояние на богатство, което ще трае известно време, но полезността на решението кореспондира с предусещаната интензивност на реакцията спрямо новината, че човек е спечелил. Отдръпването на вниманието и другите адаптации към новото състояние се пренебрегват, тъй като се разглежда само този тънък времеви отрязък. Същият фокус върху прехода към новото състояние и същото пренебрежение към времето и адаптацията се откриват в реакцията спрямо хронични болести и, разбира се, в илюзията на фокусирането. Грешката, която хората допускат при илюзията на фокусирането, включва внимание към избрани моменти и пренебрежение към случващото се в други моменти. Умът е добър в историите, но, изглежда, не е добре устроен за обработка на времето.
През последните десет години узнахме много нови факти за щастието. Узнахме обаче и че думата щастие няма просто значение и не бива да се използва така, сякаш има. Понякога постигнатият научен прогрес ни оставя по-объркани отпреди.