Мистерията лим борислав русанов
Изтегляне 2.47 Mb.
|
Тошко и той се включи в разговора, като каза, че за него няма по-велико от хритиянското учение и че всичко в него е вярно на сто процента, но че не може да приеме /тук намекваше за мен/, че някаква нумерология била определила съдбите на децата /4.04.2004 г. или номерата – 2,11,20 - на загиналите деца от моя клас, или че имената на повечето деца започват с първите букви от азбуката, или зодиите им и т.н. Не беше съгласен и с идеята, че всичко в този случай е било предопределено да се случи. Аз му казах: - Тошко, дали сте съгласни, или не – това няма значение. Важно е каква е истината. Друг е въпросът дали вие ще сте способни да я възприемете или не. За вас /а и за всички нас/ това е един огромен изпит: дали ще успеем да се смирим и да приемем Божията воля такава, каквато е - или ще се противим и и ще се бунтуваме срещу Бога, т.е, ще станем антихристи. Общо-взето, държим изпита на Йов, но дали ще имаме силата на духа да кажем като него “Бог даде, Бог – взе” е друг въпрос. Колкото и да ни е трудно в този момент, трябва да се молим да ни даде Бог сила, за да издържим изпитанието, като знаем, че на никого не му се дава по-тежък кръст от този, който може да носи. Има една притча за един човек, който се оплаквал от съдбата си и все казвал: ”Господи, Господи! Защо си ми дал толкова тежък кръст?” И една нощ му се явява Бог. Завежда го в някакъв склад, в който има само кръстове с най-различна големина, и го кара да си избере един по собствено желание. Разгледал ги човекът всичките и си избрал най-малкия от тях. Но какво било учудването му, когато разбрал, че всъщност това си бил неговият кръст. И всеки от нас би трябвало да носи кръста си безропотно, защото Бог не ни дава по-голям кръст от този, който можем да носим. 17 Кметът покани на среща учителите и те ме помолиха да отида и аз. В кабинета му бяха и заместник-кмета Пламен Александров, секретарят на общината Върбинка Конова, както и шефът на “Образование и култура” Милена Богданова. Всички те изразяваха своята подкрепа и съпричастност. За да докаже, че учителите не бива да бъдат укорявани, Пламен Александров каза: - Ако с някого си поставиш ръката на нагорещен котлон, то тогава няма ли да бъде нормално да дръпнеш веднага собствената си ръка, а не ръката на другия? Това е инстинктивна реакция, а първо се задейства инстинктът за самосъхранение. Аз пък припомних разговор с мой приятел и съученик, който беше воден спасител. Погледнах кмета Благов: - Знаеш ли какво ми каза Росен, след като разбра, че температурата на водата е била около три градуса? Махна с ръка и вика: ”О-о, та това е ледена вода! Знаеш ли за какво става дума? Родителите може да викат, може да обвиняват, но трябва да ти кажа, че в толкова студена вода човек, който няма тренинг, може да издържи максимум минута - дъхът ти секва, мускулите ти се схващат и... Плюс това е било тъмница, абсолютна изненада, паника... А и са били жени... Не, не, не трябва да се обвиняват! ” А има и още нещо, което трябва да се има предвид - продължих аз. - Човешкото съзнание е като малък остров всред огромния океан на подсъзнанието. Ако съзнателната ни същност е десет процента, то подсъзнателната ни е деветдесет. В една такава критична ситуация, при която въпросът е на живот и смърт, напълно естествено е подсъзнанието да вземе връх /защото то е много по-силно в една такава извънредна ситуация/, и първо да помислиш за собственото си спасение /ти даже не го и мислиш, а инстинктивно действаш!/, а чак след това да помислиш и за някой друг. Пламен Александров спомена и че, според него, имало настроения сред учителите от другите училища и готовност за подкрепа на набедените колеги, и се пита защо ние от “Катранов” не правим нищо, за да ги подкрепим. Тогава взех думата и разясних как стоят нещата и как ръководството и синдикатите са се уплашили да излезем с позиция пред обществеността. Кметът каза, че и той ни се чудел на нас, учителите - на нашия разнобой, че не сме се обединили, за да защитим колегите си, които, и според него, не трябва да бъдат съдени, с оглед на създалата се ситуация и това, че те не са били обучавани за спасители, а за учители. - Но не би трябвало да укоряваме и да съдим и родителите. Ей, вие знаете ли какво им е? И аз, ако бях на тяхно място, може би щях да реагирам по същия начин. Сигурно щях да бъда от най-яростните! Та знаеш ли какво е да загубиш детето си? Казват: ”Лошо, по-лошо, най-лошо - смърт на дете! ”Не искам да си го помислям даже! - рече кметът. Той, както и аз, смятахме /добре познавайки ситуацията/, че евентуалната директна среща между родителите и учителите ще бъде безсмислена, тъй като просто родителите няма да бъдат в състояние да ги изслушат. Опасявахме се и от грозни и неприлични сцени и думи, от изстъпления… Кметът каза: - Не, среща няма да има! Но тогава се обади Ценка Попова и каза, че настояват да се срещнат с родителите… Че не само настояват, но и се чувстват отговорни пред тях, затова просто са длъжни да се срещнат с родителите на загиналите деца – пък ако трябва и само за това, те да излеят гнева си върху тях, да ги охулят, обругаят, напсуват, ако трябва… Но по този начин, смяташе Ценка Попова, малко от малко щеше да спадне напрежението и поне учителите щяха да бъдат с чиста съвест, че са се срещнали с родителите и са си казали, каквото е имало да си казват с тях. Тогава кметът каза: - Добре, щом искате да има среща, ще има! След това се уточни, че на срещата няма да бъдат допуснати медии, тъй като и самите следователи, които са разпитвали учителите, са ги предупредили да няма медийни изяви, тъй като това можело да попречи на работата на следствието. На следващия ден Генади Иванов ми каза: - Ела след часовете в кабинета ми! Ще дойде майката на Александра. Много ти е ядосана! Отидох в кабинета му. Освен него, там беше и Наталия Лечкова. След малко дойде и Нина Гергова, майката на Александра. Слаба, с изпито от скръбта лице, с очила, през които гледаше строго. Извади няколко неща от чантата си. Беше седнала на дивана. Пред нея имаше масичка. Аз взех табуретката, на която бях седнал, и я преместих срещу нея. Казах ù: - Аз съм такъв човек. Обичам да гледам в очите хората, с които разговарям. Тя сложи пред себе си траурния брой на вестник “Катранов” и го отгърна на интервюто с мен. Чудех се какво ли от него и по какъв начин щеше да използва срещу мен. Намести очилата си и зачете със своя руски акцент отговора, който давах на въпроса ”Какви качества трябва да притежава човек, за да бъде учител?” - “Трябва да е предопределен за тази професия и да притежава добра професионална подготовка. Да е всеотдаен, любящ, магнетичен, артистичен, с оригинални идеи и хрумвания, дипломатичен и уравновесен. Учителят трябва да спечели учениците, да ги зарази със своето вдъхновение, неусетно да ги накара да му повярват, да му се доверят и да отворят сърцата си за него, защото за мен връзката учител – ученик е основно не между два интелекта, а между две сърца”. Тя акцентира вниманието особено върху последните ми думи, а аз се чудех какво ли цели. Казах, че съм напълно съгласен с казаното, че подкрепям всяка една своя дума и не виждам къде е проблемът. Тогава тя отвори един бележник, в който беше записала спорния пасаж от обръщението, което бях написал и впоследствие коригирал. Прочете го: - “За нас цялата тази трагедия е просто стечение на обстоятелствата, един нещастен случай, при който съдбата на всеки един от участниците е зависела не от възрастта, а от мястото, което са заемали в автобуса, от типа нервна система, от личностните им качества и воля за живот.” - Вие знаете ли, господин Русанов, че всички родители сме плакали, когато четохме вашето обръщение? Как можахте да напишете подобно нещо?! - Съжалявам, че се е получило подобно недоразумение – казах аз. - Дори – ето – погледнете моя екземпляр! В него с червен химикал съм коригирал въпросната фраза, като съм заменил “…от личностни качества и воля за живот” с “…и способността им да се ориентират в критична ситуация”, тъй като сметнах /както е и станало/, че може да бъде възприета погрешно. Разбира се, при вас е донесен некоригираният вариант, но аз съм готов и него да коментирам. Когато говоря за личностните им качества и воля за живот, съм имал предвид, че когато човек е добър, той е мек и отстъпчив и не толкова егоистичен… И волята му за живот, разбира се, не е толкова силна, колкото волята за живот на егоистичния човек. Дори, в известен смисъл, може да се твърди, че загиналите деца са били по-добри, защото може би са били по-малко егоистични. - Ами като сте искали да кажете това, защо не сте го написали? Или може би много добре се ориентирате в ситуацията и бързо отреагирате? – попита ме тя, но аз си давах сметка, че каквото и да ù обяснявам, както и да се оправдавам и да я убеждавам, тя нямаше да ми повярва. След това каза: - А и това есе /което всъщност не е никакво есе!/ за Светослава, което сте чели онази вечер пред родителите…. Аз се чудех какво ли пък може да има против него. Тя продължи: -Толкова гнусно нещо!... Аз се ококорих насреща ù. Недоумявах. - Нека да ви прочета две истински есета, а не фалшиво, като Вашето. Едното е на дъщеря ми Александра, а другото - на Юлиян Манзаров. Аз казах, че няма смисъл, но тя настоя и зачете. Като приключи, погледна към Иванов и Лечкова и каза: - Ето така се пишат есета, а не като неговото /погледна ме сърдито през очилата/ - гнусно писание, наречено “есе.” Аз ù казах: - Първо – аз никъде не съм определял жанра на произведението си и - второ – не мога да разбера кое му е гнусното. Това, което каза тя, ме изуми. Беше страшно неочаквано, абсурдно. Никога не бях предполагал, че може да се тълкува по такъв начин и да получа подобни обвинения за неща, които и през ум не ми бяха минавали! - От всяка дума на Вашето т.нар. ”есе” прозират Вашите педофилски наклонности! В първия момент, като чух това, дори не можех да повярвам на ушите си... Но фактът си беше факт. Не ми се беше причуло. Като го осъзнах, такава вълна на гняв избухна в мен, че ми идваше да ù ударя един шамар, за да се вразуми и да не плещи глупости. - Всички родители са били възмутени, а на Тошева ù идвало да скочи насреща Ви и да Ви издере очите – продължи разпалено тя. Аз скочих срещу нея. Бях извън себе си. - Как изобщо можеш да говориш такива глупости?! Никога не съм си представял, че думите ми могат да бъдат изтълкувани по такъв начин. Това може да го измисли само човек с много деформирано съзнание. И като всички родители са били толкова възмутени, защо никой не ми каза нищо, а всички го изслушаха с внимание? Генади и Лечкова, които до този момент мъчаливо слушаха, скочиха: - Русанов! Русанов! Спокойно! Нина Гергова каза: - Защото те са достатъчно интелигентни, за да Ви кажат подобно нещо. Аз я засякох: - А, значи понеже ти не си достатъчно интелигентна и затова се осмели да ми кажеш подобна глупост. /Генади и Лечкова пак станаха/. - Може и така да се каже... Но нима Вашата защита е нападението? – попита ме тя. - Когато се налага – отговорих ù. - Аз съм такава пряма и затова.... – продължи тя. - Аз пък обичам такива откровени хора – казах и стиснах ръката ù. Тя промени малко курса. Обърна се към Генади Иванов и Наталия Лечкова. - Трябва да призная, че г-н Русанов беше единственият човек, който се опита да ни съдейства за срещата с учителите, въпреки че много ни нарани. Ние сме му благодарни, но аз, като секретар на фондацията “Ангели от Лим” заявявам, че не желаем повече да се срещаме с него и го молим повече да не ни търси. Аз ù казах: - Добре. Така да бъде. И без това приключих мисията си – другата седмица ще бъде срещата между вас /тези, които желаете/ и учителите, и то без медии. Тези, които при тези условия искат да дойдат – да дойдат. Тези, които не искат – проблемът си е техен. И само още един път да съм чул някой да говори подобни глупости за мен – ще се видим в съда. Нека да Ви е ясно! Тя пошушна на ухото на Генади, че родителите искат училището да излезе с позиция по случая Лим. Аз я чух и казах, като сочех обръщението: - Ето я позицията! И това е позиция не само на училището, но дори е одобрена от кмета, с малки корекции. Така че, ако настоявате за позиция, ето ви позицията! Тя си тръгна, а Генади отиде да я изпрати, след което се върна обратно. Лечкова ме погледна и каза: - Русанов, не трябваше така да се държиш. - А, как бе, Лечкова? Не чу ли какви глупости говори през цялото време! И аз, според теб, трябваше да си мълча и да ги слушам търпеливо, както ги слушахте вие – все едно и двамата сте съгласни с нея. Родителска мъка, родителска мъка... да, уважавам тяхната родителска мъка, но те започват да злоупотребяват с нея и да прекаляват... Не бива да ги оставим да ни се качат на главата и да съсипват човешки животи... А вие - като ръководство – какво направихте, за да стопирате този деструктивен процес? Какво направихте, за да защитите от нападките нашите колеги, и то не кои да е, а едни от най-качествените и отговорни като хора и учители. Страхувате се да заемете позиция, да изразите мнение... Не приехте обръщението в тяхна подкрепа... Или може би сте склонни да ги съдите и смятате, че са виновни? - Не! Подкрепяме ги. Аз ги подкрепям! – каза Генади Иванов. /А Лечкова преди това беше казала на Нина Гергова, че не може да иска от нея да съди колегите си/. Аз знаех, че не ги съдят, но ме беше яд, че се страхуваха да заявят позицията си, а колегите се нуждаеха от това. - Как ги подкрепяш бе, Генади? Те разбират ли по някакъв начин, или ти ги подкрепяш само насаме? – Отхвърли обръщението, даже не си правиш труда да отидеш да ги видиш или поне да им се обадиш по телефона, за да ги попиташ как са, имат ли нужда от нещо? Нали ако не бях аз да те накарам да дойдеш с уредената от кмета кола на Царевец и там да видиш Верчето и Боряна, нямаше изобщо нито да си ги виждал, нито да си ги чувал? – продължих да нападам аз. - Ама аз имам много работа, много проблеми да решавам – смутолеви той. Аз му казах: - Какъв по-важен проблем от този може да имаш в момента? Няма по-важен проблем! Лечкова се опита да го защити. - Русанов, остави го. Не го нападай! Какво искаш от него? Той е млад, няма опит... - Ами, като е млад и няма опит, кой го сложи на това място? Нали вие с Георгиева си го сложихте - и то точно в тази тежка, кризисна ситуация? Затова ви казах, че трябваше да направим едно събрание, на което да изберем, след обсъждане, най-подходящата кандидатура, а не вие да си избирате удобен за вас човек, на който ще можете да му дърпате конците. Лечкова ме гледаше и мигаше насреща ми, без да може да каже нещо. След малко, въпреки настояването на Генади да остане, под някакъв предлог, тя напусна дирекцията, като ни остави сами. Гледайки ме в очите, Генади каза: -Ти не разбра ли какъв човек съм? Аз искам на всички да им е добре! -Чудесно! Ти какво си мислиш? - Че аз не искам на всички да им е добре? - Не! И аз искам на всички да им е добре, но как да стане това, след като в момента родителите и учителите са два полюса, две страни. Невъзможно е да угодиш и на едните, и на другите. Трябва да имаш принципна позиция! Ти си директор на това училище и, като такъв, би трябвало да защитаваш учителския авторитет! И оня ден на съвета ми говориш глупости – продължих аз, - че си бил говорил предната вечер с родителите и че сме се радвали на голяма подкрепа в момента. Кой се радва на голяма подкрепа? Ти знаеш ли с какво пренебрежение говорят за учителите или говориш за твойта собствена подкрепа? Да, те сигурно са доволни от теб и ти си се издигнал в техните очи, след като не беше изобщо гласувано обръщението. Той реши да мине в контранастъпление. - Аз безкрайно много те уважавам. Ти не разбираш ли какво направих за теб? Майката на Александра искаше да дойде направо в учителската стая, за да се разправя с теб. Аз обаче ви поканих тук, в дирекцията, иначе щеше да стане страхотен скандал. Ами нали, ако бях някой по-така, както има оплаквания срещу теб – ето сега майката на Александра, преди това, когато щеше да водиш децата от твоя клас на гробищата, двете майки, които тогава идваха.... Лечкова дето каза, че си бил много интелигентен, но понякога си претупвал отгоре–отгоре учебния материал... Нали, ако бях такъв, ако исках, можех да те накажа? С тези си думи само ме подразни повече. Гледах го право в очите и му говорех, придавайки тежест на всяка дума. - Слушай какво ще ти кажа! Тук няма други и понеже сме на четири очи, ще си позволя да ти го кажа. Слушай ме добре и запомни: в мига, в който решиш да ме накажеш, смятай, че директорският ти стол е изстинал! Ясен ли съм? Той се беше зачервил целият. - Какво, заплашваш ли ме? - Не, не те заплашвам... Само ти казвам. Продължавах да го гледам в очите. - И знаеш ли, че оня ден, когато бях с учителите при кмета, не аз, а ти трябваше да бъдеш с тях! - Ама, ти не виждаш ли колко е деликатна ситуацията? Гледай как беше прието обръщението ти, каква беше реакцията срещу него. Какво мислиш – че на мен ми е лесно? Много по-лесно щеше да ми бъде, ако си бях останал учител, но аз приех поста заради доброто на училището. Добре, ако ти беше на моето място, какво щеше да правиш? – запита ме той. - Как какво! – учудих се аз. Ами същото, което правя сега, само че щях да имам по-големи възможности. И друго. Искам да те попитам: кой даде без мое знание обръщението на родителите, при положение че то не стигна даже и до Общото събрание, не стана и официален документ, а си остана само мое лично творчество? Генади каза: - На мен същата вечер, след като го бяха получили, ми се обади по телефона Тодор Братов, за да ме попита защо съм стопирал обръщението. Но не съм му го дал аз. - А кой тогава? - Ами ... - той спомена името на Румяна Кузева. - Но, моля те, не разчепквай повече този въпрос! Тя сега е в болница. Като искаш, след като я изпишат и се върне на работа, да те срещна с нея. Аз се съгласих. Напуснах кабинета му и отидох при секретарките. Попитах ги, освен мен и Генади, дали някой друг има екземпляр от обръщението. В началото те не се сещаха, но в един момент на Елка ù просветна и тя каза: - Да! Румяна Кузева дойде един ден и каза, че иска екземпляр от обръщението, за да си го сложи в синдикалната папка, тъй като след време, ако се повдигне въпрос, че синдикатите са бездействали по случая Лим - да има черно на бяло, че е правено нещо. Каза, че Генади Иванов ù дал разрешение. - Аха, ясно – рекох аз. - Взела го - и направо при Тошко Братов. Защо, с каква цел го е направила? - недоумявах аз. И на всичко отгоре, когато Генади Иванов ù се обадил и я попитал тя ли го е предала, тя казала, че не е. Страшно бях разгневен. Добре, че я нямаше в момента. Много ми се беше насъбрало. Може би не случайно в този период бях сънувал, че се катеря по много опасен маршрут, по стръмни скали, и духа силен вятър… Рискувам да ме отнесе, но успявам да се задържа… А дали в действителност щях да успея? Отидох при кмета. Дадох му есето за Светослава. Той го зачете, а аз наблюдавах как очите му се пълнят със сълзи. Прочете го, остави го на масата, погледна ме и каза с дълбока въздишка: - Страхотно! Аз му казах: - Да, за теб може да е страхотно, но на базата на това есе родителите ме обвиняват в педофилия. Той се шляпна по челото. Беше възмутен. - Как може да си мислят подобно нещо за тебе? Ма-а-ле! Те не те познават. Аз лично бях свидетел оня ден как Илиян, който е един от най-яростно настроените родители, те защитаваше пред Манзаров, като твърдеше, че те познава добре и че твоите чувства са искрени и наистина ти скърбиш за децата. Кметът започваше да чувства, че нещата излизат от контрол и затова ме помоли да се оттегля, за да не си навличам повече ненавистта на родителите. - Като приятел те моля, а не като кмет. Моля те, не идвай на срещата. Искам да те предпазя. Нямаш работа там! Искаше да му обещая, че няма да се появя на срещата между родителите и учителите. Аз се вслушах в думите му и обещах. Междувременно, се срещнах и разговарях с две учителки от други свищовски училища, които ми казаха, че са коментирали в учителските стаи на съответните училища и се чудели защо от нашето училище не излизаме с никаква инициатива, за да подкрепим колегите си. Самите те, като учители, се чувстваха засегнати от тази антиучителска кампания, която се беше подела, и смятаха, че ако от “Катранов” излезем с декларация и пуснем подписка в другите /или поне в техните/ училища, сме щели да бъдем подкрепени и почти всички щели да се подпишат под нея. Това ми даде стимул да напиша нова декларация. Ето и нейния текст: Д Е К Л А Р А Ц И Я от името на свищовските учители Във връзка с трагичния инцидент от 4.04.2004 г. при река Лим, който отне 12 човешки живота, заявяваме следното: 1. Загубата е огромна. Дълбоко скърбим за нашите прекрасни деца. 2. Искрено съчувстваме и страдаме, заедно с техните родители, близки, приятели и съученици. 3. Не можем да виним никого за случилото се. Това е нещастен случай; и от психологическа гледна точка, като се има предвид създалата се извънредна ситуация, е неправилно да се съди и кори някой за начина, по който е отреагирал. Всички – и загинали, и оцелели - са жертви. 4. Познаваме нашите колеги – участници в злополучната екскурзия – като отлични професионалисти и хора с чувство за дълг и отговорност. Смятаме, че всеки от тях е направил всичко възможно, според силите си, да помогне на когото може в конкретната ситуация. Страдаме заедно с тях, съчувстваме им и ги подкрепяме. 5. Няма да допуснем тези учители да се превърнат в изкупителни жертви. Повече жертви не са необходими! 6. Ще се противопоставим на всякакви опити да се лепне клеймо както на въпросните колеги–учители, така и на учителството като цяло, на училищната институция, тъй като това е един обществен оопасен процес с непредвидими последици. Скръбта е обща. Нека да бъдем заедно в скръбта и тя да не ни разделя, а да ни обедини! За приемането на тази декларация и за огласяването ù обаче не бях достатъчно настоятелен, тъй като не срещнах и достатъчно съдействие, а като че ли се бях уморил вече да се боря сам. На следващия ден заминах извън града за близо седмица и като се върнах, вече като че ли ми се струваше късно да предприемам каквото и да било. Ръководството на училището продължаваше да си пасува, вярно на тактиката, която си бе избрало – най-добрата позиция е липсата на позиция. Шефката на “Образование и култура” си пасуваше. Имах чувството, че съм Дон Кихот, който самотен се бори с вятърните мелници. Направо не ми останаха сили, а и вече се задаваше срещата, която беше определена за втори юни. Каталог: vehadi -> menu menu -> Николай дойнов два ключа към една необикновена книга menu -> Та и лицето като израз на човешката природа menu -> Книга трета ръцете като израз на човешката menu -> Когато говорим за окултната страна на живота и явленията, подразбираме онова, което произтича от свръхсъзнанието. В природата има две същности: външна обусловена от съзнанието и самосъзнанието menu -> Учителя беинса дуно menu -> Книга за здравето здраве, болести, начин на живот, лечение, рецепти, формули, песни човешкото тяло устройство menu -> Теодор Попов ■ Терапия и профилактика чрез изкуство menu -> Връзки между растителното и човешкото царство menu -> Беинса дуно (Учителя Петър Дънов) светът на великите души Изтегляне 2.47 Mb. Сподели с приятели:
|