Мистерията лим борислав русанов
Изтегляне 2.47 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- - Ти в скоро време си загубил много близък човек. - Да, вярно е – отговорих аз. – Ето снимката ù.
- - Вярно е, че и тя се казва Светослава, като голямата ми дъщеря, но беше само моя ученичка, едно от децата, загинали в Лим, което обаче обичах като собствено дете. Милка каза
- - Боже, колко много си приличат! И с едни и същи имена! Има много силна връзка между тях. Те, двете, са кармични сестри. А ти не си бил там, в Лим. Светослава ми казва
- Попитах я какво да предам на родителите ù. Тя каза
- Попитах я какви знаци ми е давала досега. Тя спомена за някаква стъклена купа, но аз не можах в момента да се досетя за какво става дума, след което тя ме попита
- - Какъв знак искаш да ти дам Аз ù отговорих: - Няма смисъл! Какъв знак още ще ми даваш Та малко ли бяха знаците досега Светослава каза
- - Аз съм добре и съм горе, близо до ангелите. Милка ме попита: - А коя е Ани Казах
- Не познавах Ани, а всяка секунда беше ценна, затова се обърнах с въпрос към Светослава – какво мога да направя за нея. След кратко мълчание тя ми каза
- Аз я прегърнах, притиснах я до себе си и, усмихвайки се, казах
- - Докога ще продължава всичко това Отговорих ù
- След още три дни, дъщеря ми ми казва: -Тате, знаеш ли, че съм сънувала Светослава от твоя клас и преди
- - Когато бяхме на Боженци. Аз я попитах, гледайки с широко отворени очи: - Ама кога – първата или втората нощ
- - Когато аз умра, ти на гроба ми ела; син букет ми подари, а аз ще зная, че си ти!
- - Не ù обръщай внимание. Остави я. Нека си говори, каквото ще! Но аз ù казах
- Когато вече приключвахме разговора, защото Анелия бързаше да се прибира, а трябваше да мине през Янка, аз я попитах
- Преди да се разделим с Анелия, ù казах, че ако иска, и тя може да отиде до Карайсен при Милка. Тя кимна с глава, настоя да плати сметката и си тръгна.
После се концентрира върху данните на дъщеря ми Светослава. Пита ме дали се оплаква от болки в главата. Казах ù, че не знам за такова нещо. И тя да внимавала с нервите. Силата ù била в хуманитарните науки и рисуването и там да насочела усилията си. /А малката ми дъщеря Диляна щяла да си пада по точните науки./ Докато говореше за Светослава, в един момент спря и се заслуша. Каза: - Ти в скоро време си загубил много близък човек. - Да, вярно е – отговорих аз. – Ето снимката ù. Тя се вгледа в нея и след миг ме погледна, втрещена и объркана. - Ама чакай! Аз досега за нея ли говорих? Аз ù се усмихнах и казах: - Вярно е, че и тя се казва Светослава, като голямата ми дъщеря, но беше само моя ученичка, едно от децата, загинали в Лим, което обаче обичах като собствено дете. Милка каза: - Боже, колко много си приличат! И с едни и същи имена! Има много силна връзка между тях. Те, двете, са кармични сестри. А ти не си бил там, в Лим. Светослава ми казва: - Господине, МНОГО, МНОГО Ви обичам и съм Ви много благодарна за всичко, което направихте за мен, за нещата, които организирахте, за цветята и за това, че много често говорите за мен. Много съжалявам за това, което се случи! /Милка започна да плаче./ Но аз бях заспала и в съня си се задуших. Ако бях будна, нямаше да се случи това! Моля Ви, господине, не тъжете и не плачете толкова много за мен, защото и аз се натъжавам и започвам да плача. Каза ми да поздравя всички деца от класа и че чрез сънищата на дъщеря ми Светослава щяла да се изявява и аз да научавам за нея, а чрез картините, които тя щяла да нарисува, да разбирам за света, който обитава. Попитах я какво да предам на родителите ù. Тя каза: - Нека и те да не плачат толкова много за мен. Особено мама! Защото и аз се натъжавам и започвам да плача. Да знаят, че съм много често с тях, особено вечер, и когато слагат за вечеря: да слагат прибори и за мен – моите прибори! Попитах я какви знаци ми е давала досега. Тя спомена за някаква стъклена купа, но аз не можах в момента да се досетя за какво става дума, след което тя ме попита: - Какъв знак искаш да ти дам? Аз ù отговорих: - Няма смисъл! Какъв знак още ще ми даваш? Та малко ли бяха знаците досега? Светослава каза: - Аз съм добре и съм горе, близо до ангелите. Милка ме попита: - А коя е Ани? Казах: - Би трябвало да е Антоана - друго от загиналите деца. - Тя е тук и казва, че са двете заедно със Светослава – рече Милка. Не познавах Ани, а всяка секунда беше ценна, затова се обърнах с въпрос към Светослава – какво мога да направя за нея. След кратко мълчание тя ми каза: - Да помогнеш на мама! – това бяха и последните ù думи, които прозвучаха като завет, който трябваше да изпълня. След това Милка се прекръсти и освободи децата. Благадарих ù и напуснах стаята. Когато се прибрах вкъщи, видях, че работният ми екземпляр на книгата, която подготвях за печат, беше на друго място. Бях го пъхнал на скришно място на най-долния рафт на етажерките с книги. Позицията му беше такава, че никой да не може да го открие, но... Поредният знак от Светослава! А освен това, дръжката на стъклената кошничка, по незнайни причини, отново беше смъкната. И в този момент се сетих: ”Аха! Ето за каква стъклена купа ми е говорела Светослава, а аз да не мога да се сетя..” А това пък, което се случи вечерта, изуми Силвия и предизвика усмивките ми. Тя ходи до банята да се измие, след като децата си легнаха в тяхната стая. После се върна и я видях, че сяда почти срещу мен, леко встрани, тъй като гледах телевизия. Почнах да ù разказвам за случилото се в Карайсен, а тя ме слушаше с внимание и интерес. След двадесетина минути стана от дивана, на който беше седнала, и се запъти към нашето легло. Спря се и започна да се оглежда вторачено, недоумяваща. Стана ми чак смешно, като я видях, но по вида ù разбрах, че нещо необичайно се бе случило. Тя каза: - А - а , не! Първият път си премълчах, но сега вече… Ще се побъркам! Това не може да бъде! Когато отидох до банята, си събух чорапите и ги сложих до леглото. Когато обаче се върнах, чорапите ми бяха на около метър разстояние, само че от тази, късата страна на леглото. След това си събух чехлите, сложих и двата си чорапа в десния чехъл и седнах на дивана. Когато се върнах обратно след края на разговора ни, чорапите ми отново бяха извадени от чехъла и поставени на същото място, откъдето ги бях взела, за да ги поставя в чехъла. Стига вече! Ще се побъркам! Няма ли да спрат вече тези неща? Аз я прегърнах, притиснах я до себе си и, усмихвайки се, казах: - Е, няма нищо. Успокой се! Детето си играе. Това е поредният знак, който ни дава Светослава. Това е. Няма нищо страшно! Тя каза: - Докога ще продължава всичко това? Отговорих ù: - Не знам, но на мен даже ми е забавно. Светослава беше изключително дете приживе, доказва го и сега – не бих казал след смъртта си, защото за мен тя е жива! По - жива от всякога! 20 На 16 юни след поредното ми ходене на гробовете на децата, дъщеря ми Светослава сънува следното: ”Аз, тати, мама, Дилянка и Светослава отиваме на почивка. Там нямаше море, но затова пък имаше басейни. Всички щяхме да се състезаваме. Дилянка тръгна преди нас, но потъна във водата. Аз я извадих. Тогава тя седна на една пейка и каза: ”Старт”. Всички тръгнахме. Мама и тати изостанаха. Аз и Светослава финиширахме заедно. Не можеше да се определи коя от нас е победителка. Наложи се да се състезаваме и втори, и трети път, но все завършвахме наравно. След това с нея направихме опит да полетим. Аз полетях, обаче се блъснах в едно дърво и се заплетох в клоните му. Светлето полетя, но се блъсна в една птица и също се заплете в клоните на дървото. Каквото и да правехме, все едно и също ни се случваше. Тогава отидохме при една гледачка и я попитахме защо аз и Светлето мислим едно и също, говорим едно и също и вършим нещата по един и същи начин. Гледачката каза, че преди сме били близначки, но един магьосник ни е омагьосал да сме различни. Тогава ние намерихме една магьосничка и я помолихме отново до ни направи близначки. Но вместо да ни превърне в близначки, тя ни увеличи ръста. Всички се страхуваха от нас. После, вместо да ни върне истинския ръст, тя ни смали прекалено много – като мравчици. Тати леко ме настъпи. Тогава аз се изкачих на крака на мама. Тя ме видя, хвана ме и ме издигна. След това възкликна: -Това е Светлето! След това магьосничката ме превърна в човек без глава. Главата ми се намираше в тялото. Имаше едни момчета, които постоянно ме закачаха. Един ден се ядосах, взех нож и пронизах едно от децата. Не го направих нарочно. Исках само да ги сплаша, но някой сякаш контролираше ръката ми, въпреки намеренията ми. След като се случи това, аз се заключих в една изоставена къща. Не излязох от там една година. Най-накрая реших да се покажа навън. Играех със Светлето, когато видях онова същото момче, което бях пронизала. То носеше нож. Аз му казах да не се приближава, но то беше решило да си отмъсти и насочи ножа срещу мен. Светлето обаче застана пред мен, за да ме защити, и момчето я прониза в сърцето. Аз я пренесох до моето легло и повиках тати. Целите чаршафи бяха в кръв. Пренесохме Светлето в болница. Всеки ден я посещавах и се грижех за нея, докато оздравя и я изписаха. Момчето го вкараха в затвора заедно с майка му, която също се опита да ме убие.” След още три дни, дъщеря ми ми казва: -Тате, знаеш ли, че съм сънувала Светослава от твоя клас и преди? Аз се учудих. Помислих, че става въпрос за първия учебен срок. Беше ми интересно какво ли е сънувала тогава във връзка със Светослава. Попитах я: - Кога си я сънувала? Когато чух отговора ù обаче, косата ми се изправи. Толкова неочакван и поразяващ беше той, че даже в първия момент не можах да повярвам на това, което чувам - не можех да го асимилирам... Беше истински шок - и то какъв! - Когато бяхме на Боженци. Аз я попитах, гледайки с широко отворени очи: - Ама кога – първата или втората нощ? - Ами втората, когато спахме с Весито и Косьо в Боженци. - Не, не! Не може да бъде, Светле! – не можех да повярвам все още аз, че такова нещо може да се случи. Та това е нощта на 3 срещу 4 април - нощта преди катастрофата! Последната нощ, в която Светла е била жива! – продължавах да се дивя аз и, вече с крайно нетърпение, очаквах да чуя съня. - Сънувах, че вечерта късно съм на някакви люлки и се люлея. Около мен нямаше никой. Изведнъж отнякъде се появи Светослава и се опитваше да ми каже нещо: ”Когато…”, но някой я извика по име ”Светослава, Светослава…” и я прекъсна. Тя изчезна за малко, след което пак се появи и ми каза: - Когато аз умра, ти на гроба ми ела; син букет ми подари, а аз ще зная, че си ти! Аз я погледнах, изненадана и озадачена, и я попитах какво означава това. Тя обаче не ми отговори и изчезна. След първия момент на объркване и стъписване от това, което бях чул, попитах с известно недоверие дъщеря си защо чак сега ми го казва. Тя ми отговори, че го е била забравила, но предната нощ сънувала подобен сън, който ù припомнил съня от Боженци. Хванах се за главата. ”Боже, възможно ли е всичко това да се случва? Та то е като в някакъв фантастичен роман или пък може би напомня за библейските чудеса! Просто не е за вярване, но пък е факт, действителност, която определено разчупва тесния шаблон на съзнанието ни и ни вкарва в нови, непознати за нас досега измерения на реалността. А дали всичко това не става според Божия промисъл, с точно определена цел? Дали не трябва да опиша всички тези силно впечатляващи неща, които се случиха, и да ги направя достояние на хората - пък който може да повярва, нека повярва; а който не – не! Нищо повече не мога да направя от това да напиша книга за тези чудни явления, за знаците на Светослава, за голямата болка – мистерията Лим, за разпятието на страданието и за възкръсването на надеждата… Да, да! Трябва, задължително трябва да напиша тази книга - заради загиналите в Лим чудесни деца, заради родителите им, заради учителите, заради всички хора, които се питат дали смъртта е окончателен и безвъзвратен край - или ново начало. Трябва, трябва - и дано Бог ми даде вдъхновение и сили, за да мога да се справя със задачата и да дам утеха и надежда, както на родителите на загиналите деца, така и на всички, които са загубили и ще продължават да губят хората, които обичат. Като оня Мъдрец, при когото отишла една майка, опечалена от смъртта на своето дете, и поискала от него утеха и напътствие.Той ù предложил чаша чай. Взел бучка захар и я пуснал вътре. След като тя се разтопила, Мъдрецът се обърнал към жената с думите: ”Сега разбра ли какво се е случило с твоя син? Същото, което преди малко се случи и с бучката захар... Това, че тя се стопи и изчезна от твоя поглед, не означава, че е престанала да съществува, а само е станала невидима за теб, както и синът ти! Една много древна мъдрост гласи, че “няма да умрем, а само ще се изменим”. Смъртта е неизбежна промяна, през която всеки един от нас трябва да премине. Щем или не щем, трябва да приемем промяната - такъв е законът! Нали и гъсеницата не иска да си остане гъсеница, а да се превърне в пеперуда?” Чрез тази книга искам да извикам на висок глас: ”Ей, хора, чуйте! Аз видях, аз разбрах, аз почувствах и смея да свидетелствам – има живот след смъртта! И - както казва Пенчо Славейков - ”За сърцата, що се любят, и смъртта не е раздяла. ”Истина ! Истина е! Чувате ли? И нека който чуе, да повярва, защото вярата прокарва спасителния за душите ни път!” И тази Милка /продължавах да си мисля аз/ как позна само, че ще започна да пиша книга, а тогава нейното твърдение ми изглеждаше толкова абсурдно, толкова невъзможно? А ето сега – как се обърнаха нещата! Ами така – дето ще разправям тази невероятна история поотделно на всеки от приятелите си, нека я напиша - и който иска, и който се интересува, и който е узрял за нея, нека да я прочете. Освен това искам да възстановя баланса, справедливостта, защото досега се чуваше само едната гледна точка за нещата и везните бяха натежали на едната страна. Аз трябва да изложа истината такава, каквато я видях, заел междинна позиция и имащ възможност отблизо да се запозная детайлно и с двете гледни точки – тази на родителите на загиналите деца и тази на учителите, участници в злополучната екскурзия, и да мина дори отвъд тях. Освен частична реабилитация за учителите, искам, чрез тази книга, да помоля за прошка и родителите, ако волно или неволно някога съм засегнал техните родителски чувства, но те трябва да знаят – аз обичах децата им като свои! И любовта ми към тях ме накара да напиша тази книга. Разбира се, ще напиша книгата и заради самия себе си, защото просто не мога да не я напиша. Сещам се за един съвет, който Лев Толстой дава на сина си – да пише само тогава, когато чувства, че ако не го напише, ще умре. Е, аз съм достигнал до това състояние и каквато и да е цената на написаното, готов съм да я платя - в името на Любовта и Милоста, които нося в сърцето си, заради собственото си призвание и предназначение. Сигурно ще си навлека куп неприятности, сигурно ще ме обвинят в най-различни, неподозирани от мен неща, сигурно на родителите ще им бъде трудно да повярват, че мога да обичам децата им, а в същото време да защитавам учителите, към които те не таят особено красиви чувства /меко казано/. Но не мога да ги укорявам за това. Не мога да укорявам никого, въпреки че тази критична ситуация след 4 април разкри истинските лица на много хора. Всеки обаче отреагира съобразно себе си, собствената си стойност и виждания за нещата, от моментното си ниво на съзнание. Осъзнавам, че никой /независимо дали ми е харесала неговата реакция или не/ не е могъл да реагира по друг начин и да надскочи себе си. Всеки е прав от своята си гледна точка; и защото изхождаме от нея, затова и постъпваме по определен начин. И понеже сме на различно ниво на съзнание, гледната ни точка е различна и затова понякога ни е много трудно да разберем чуждата гледна точка и да я приемем. Трябва да бъдем широко скроени, трябва да сме толерантни един към друг, но за да постигнем това, нужно е да излезем извън тесните рамки на ограниченото ни индивидуално съзнание и да се опитаме да познаем Всеобщото, наречено Бог. И тогава съвсем ясно ще видим, че всеки е прав за себе си, от гледната точка, от която вижда нещата, и всеки действа с убеждението, че е прав. Проблемът е, че понякога гледните ни точки не съвпадат и не само не съвпадат, а и са противоположни… Тогава какво трябва да направим? Какво ни остава? – Другото, обединяващо измерение на съзнанието, наречено "Бог" или "Божествено съзнание", в което има място и за праведника, и за грешника; и за жертвата, и за престъпника; и за добрия, и за лошия. Това измерение на съзнанието, в което разбираш, че няма смърт и живот, а има вечен живот; че няма омраза и любов, а има само вечна Любов и Тя е безценното съкровище, скрито в душата на всеки човек, независимо от моментния му начин на проявление. В този, а и в следващите дни откривах и се дивях на странните връзки и съответствия, които откривах между сънищата на дъщеря ми Светослава и това, което беше казала ясновидката Милка, между моите посещения на гроба - и нещата, които се случваха след това. Първо дъщеря ми, в съня си за райската къща на Светослава, беше казала, че в близост до нея е видяла Антоана /Ани/. Нещо, което беше потвърдено на сеанса с Милка, на която Ани бе казала, че двете със Светослава са заедно. Освен това, в този същия сън двете Светослави много си приличаха, а в един от следващите сънища гледачката им казваше, че са били близначки. А Милка /без да знае тези факти/ каза, че връзката между тях е много силна и че двете са кармични сестри. Правеше силно впечатление, че в тези сънища винаги ставаше дума за взаимопомощ между тях, за някаква много силна близост и връзка, която в определени моменти стигаше до саможертвеност. На следващия ден откъснах две рози от нашата градина, взех две свещички и казах на Светлето /дъщеря ми/, че ще отидем на гроба на нейната приятелка от невидимия свят. Тя се отзова с готовност. Отидохме. Запалихме по една свещичка за Светла и Тонито. Накарах Светлето да поднесе цветя на гроба на своята съименничка. Казах ù, че букетът не е син, но въпреки това знам, че Светла много обичаше цветята и специално розите, затова съм сигурен, че ще ни прости. Нали в един лексикон беше написала: ”Харесвам всички цветя. Всяко цвете има своя красива страна.” След това се прибрахме вкъщи и аз зачаках да се случи нещо необичайно. И то се случи! Дъщерите ми играеха с други деца в тяхната си стая, а от отворената врата, на около три метра, се виждаше вентилаторът /тип слънчоглед/ - с две тръбни конструкции, като горната е по-широка, за да може да влиза в долната. В един момент, когато дъщеря ми Светослава си удря босия крак в стола, който се намира в тяхната стая, извиква от болка и тогава… горната част на вентилатора се повдига, отлепя се, изважда се от долната и пада с трясък на пода. Всички деца, свидетели на случилото се, са силно впечатлени как може да се случи подобно нещо! Светлето да извика - и горната част на вентилатора да подскочи нагоре и да падне на пода... Аз обаче знаех, че е възможно - след всичко, което бях видял и прозрял. Това отново беше поредният знак от Светослава. Знаех, просто бях убеден, че тя по някакъв начин ще отбележи посещението на дъщеря ми на гроба ù. Бях изпълнен с удовлетворение и благодарност. А Светлето и Дилянка се чудеха какви неща се случват у нас в последно време. А аз си мълчах и не им казвах нищо, не им давах никакви обяснения. Но имах чувството, че започват да се досещат за някои неща и да правят връзката. Често играеха с братчето на Светослава – Васко. Дори Светлето правеше за него жестове, които иначе не ù бяха присъщи. Примерно – да си дойде вкъщи, за да му налее чаша вода, защото бил жаден… В такива случаи, ние със Силвия само мълчешком се споглеждахме и се усмихвахме, като си мислехме с известна тъга, че може би и тук има пръст другата Светослава... 21 В следващите дни се засили у мен желанието да се срещна с Анелия – майката на Светослава. Все повече и повече изпитвах угризения на съвестта, че досега не съм го направил и по този начин не изпълнявам волята на детето. Не стига дето не събрах смелост да предам поздравите на Светослава за всички от класа, но не помагах и на майка ù, според другото нейно желание. Всъщност не, че не исках, но като имах предвид как тя се отнесе към мен на гробищата, като имах предвид и това, което ми беше казала нейната приятелка Янка - че майката на Светослава е много зле настроена към мен, защото съм говорел, че съдбата на децата е била предопределена и заради обръщението, което съм написал. Ето кои бяха причините толкова време след срещата с Милка да не потърся контакт с нея. Но на 27 юни най-сетне я срещнах на пазара. Казах ù, че настоявам да говорим с нея за дъщеря ù и нахвърлях пред нея какви бяха намеренията ми – за какво точно щях да ù говоря. Въпреки че тя сякаш избягваше срещата с мен /все едно бях много опасен човек – може би някой ù го бе внушил/, след като ù казах намеренията си, това сякаш породи някакъв интерес у нея и тя се съгласи да седнем в едно заведение и да ù кажа това, което имам да ù казвам. Седнахме. Поръчахме си по едно безалкохолно питие. Чудех се как и откъде да започна. Реших да карам директно. Разбирах, че мога да я шокирам, но не желаех да го увъртам. Започнах с първия сън на Светлето от трети срещу четвърти април. След като го разказах, Анелия леко повдигна тъмните си очила, зад които бяха скрити очите ù, за да избърше отронили се сълзички. Мълчеше и не казваше нищо. После продължих с разказа си за посещението при Милка и за молбата, която Светла е отправила към мен и заради която просто съм се почувствал длъжен да осъществя тази среща и да ù кажа всичките тези неща, заради които рискувам тя да ме помисли за побъркан… но това са истински, реални факти, а не измислици. И аз не мога да избягам от тях, а и паметта на нейното дете е свята за мен и аз се чувствам отговорен пред нея. Направих връзките между сънищата на дъщеря ми и казаното от Милка. Казах на Анелия, че много ме е наранила на гробищата на четиридесетия ден и че когато е постъпила така, изобщо не си е помислила как ли се е почувствало детето ù, след като тя много добре знаеше колко много ме обича Светослава. Дори ми го беше казала на погребението. Споделих още с нея, че на мен не ми е безразлично отношението на близките хора на Светослава към мен и ù казах, че любовта, която имаме към детето, не би трябвало да ни разделя, а напротив – да ни обединява и сближава. И че съм готов и съм на нейно разположение, ако някога се наложи и с нещо мога да ù помогна и да ù бъда полезен. Тя продължаваше стоически да мълчи и да не издава мислите и чувствата си. Беше много горд човек. Разказах ù за срещата си с Нина Гергова и какви абсурдни обвинения е отправила към мен. Тогава тя промълви: - Не ù обръщай внимание. Остави я. Нека си говори, каквото ще! Но аз ù казах: - Не мога да ù позволя подобно нещо! От една страна това е най-гнусното и невярно нещо, което някой някога е казвал за мен, а освен това тя скверни и паметта на детето. Ето защо я заплаших със съд, ако продължава да плещи тези глупости. Когато вече приключвахме разговора, защото Анелия бързаше да се прибира, а трябваше да мине през Янка, аз я попитах: - Добре. Кажи ми сега какво мислиш за всичко това, което ти казах? Тя ми отговори: - Не знам. Не знам какво да мисля! Личеше, че е много объркана. Явно ù бях казал неща, които разклащаха досегашните ù представи за нещата. Стана ми жал за нея. Може би бях твърде немилостив в своята милостивост, в желанието си да ù помогна, да ù дам утехата и надеждата, че макар и в друг свят, дъщеря ù Светослава продължава да съществува и продължава да мисли за нея и да я обича. Така беше, но /задавах си въпроса/ дали за нея по-добрият вариант не беше просто да приеме смъртта като абсолютен край на съществуването, да се опита да затвори тази страница от миналото, да се обърне изцяло устремена напред и да продължи живота си? Не бях мислил за подобен възможен вариант, но явно той съществуваше, още повече ако си в обкръжението на хора атеисти. Всъщност, не знаех нищо за нейното обкръжение. Знаех само, че Янка ù е приятелка, а тя определено не беше религиозна. Дори ми беше заявила, че не вярва в такива неща. Така че ние с нея бяхме от двете страни на Анелия – като Божий ангел и като противников ангел. Аз отдясно – тя отляво. Аз шушнех на дясното ухо на Анелия Божиите истини и се опитвах да ù вдъхна вяра, която, според мен, да я утеши, а Янка ù шепнеше лъжеистините на падналия ангел на лявото ù ухо. Аз се опитвах да я убедя в съществуването на безсмъртна Божествена Същност, а Янка вярваше единствено в тялото, в това, което можеш да видиш и да пипнеш, забравяйки думите на Малкия принц, че “най-същественото е невидимо за очите”. Сякаш Бог и неговият противник, се бореха чрез нас за душата на Анелия. Кой ли щеше да победи? Бъдещето щеше да покаже... Преди да се разделим с Анелия, ù казах, че ако иска, и тя може да отиде до Карайсен при Милка. Тя кимна с глава, настоя да плати сметката и си тръгна. След няколко дни срещнах Янка. Като ме видя, тя започна да ми говори като на шега: - Ела сега тука и ми кажи с едната или с двете си ръце да те удуша? Каталог: vehadi -> menu menu -> Николай дойнов два ключа към една необикновена книга menu -> Та и лицето като израз на човешката природа menu -> Книга трета ръцете като израз на човешката menu -> Когато говорим за окултната страна на живота и явленията, подразбираме онова, което произтича от свръхсъзнанието. В природата има две същности: външна обусловена от съзнанието и самосъзнанието menu -> Учителя беинса дуно menu -> Книга за здравето здраве, болести, начин на живот, лечение, рецепти, формули, песни човешкото тяло устройство menu -> Теодор Попов ■ Терапия и профилактика чрез изкуство menu -> Връзки между растителното и човешкото царство menu -> Беинса дуно (Учителя Петър Дънов) светът на великите души Изтегляне 2.47 Mb. Сподели с приятели:
|