Мистерията лим борислав русанов
Изтегляне 2.47 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Ти си неспасяем, Спасителю! И въпреки всичко! И въпреки всички кръстове специално приготвени за Теб
- Говореше за Светослава. Поколебах се за миг. Изобщо не бях мислил в подобна посока. Опитах се да си дам отсрочка за отговора. Направих се, че не ми е достатъчно ясен въпросът.
- - В какъв смисъл да я пусна - Ами в същия - упорстваше Сашо. - Просто да я оставиш да си отиде.
- Когато се отърсих от внезапно нахлулия спомен, твърдо отговорих на Сашо
- - Но и друго трябва да се има предвид - рече Сашо. - Една психологическа особеност на човека да се привързва към болката, страданието, тъгата...
- -Борка, кажи ми: нали “добрият пастир животът си дава за овцете “ А тази госпожа защо не даде своя За момент се поколебах как да му отговоря, след което му казах
- - А Вера, знаеш ли веднъж какво сподели с мен - продължих аз разговора си със Сашо
- Известно време вървяхме мълчаливо, отдадени на своите размисли, след което отново подех темата за мистериозната връзка между двете Светослави
- - С никого досега не съм споделяла това... Много е... И не съм го казвала на никого, от страх да не се сбъдне...
- - В период около година до четвърти април, имах много странно видение... Даже и сега се страхувам да го произнеса...
- - Виждах... Виждах... През цялата тази една година до трагедията... дъщеря ни ... Светлето... в ковчег! - изплю най-сетне камъчето тя и въздъхна с облекчение.
- - Какво имаш предвид- попита ме Силвия.
- В душата ми и в моето сърце ти си все там. Из “Дори и сега” на Красимир Аврамов
-Да. И ти си подобна птица. Тъжно е... Но все пак помисли – каза Сашо. Тези твои колеги, които си смятал за приятели и за много добри хора преди четвърти, са си все същите хора... - Да, може би. Но тази екстремна ситуация ги показа в по-различна светлина и аз видях у тях черти и качества, които преди, когато ситуацията беше нормална, са ми убягвали. Знаеш ли – и в най-лошото има добро. Плюсът в тази ситуация е, че разбираш кой ти е истински приятел и стойностен човек, и на кого /освен на Бога/ можеш наистина да се уповаваш. Много, много хора преминаха през огненото изпитание на това “време разделно”, но на единици същносттта се оказа златна и заблестя по-ярко от всякога. Има качествени хора, колкото и рядко да се срещат те, но те са “солта на земята”. И точно те ми вдъхват сила, за да простя и да продължа напред! Сещам се за финала на стихотворението си “Спасителят”: Ти си неспасяем, Спасителю! И въпреки всичко! И въпреки всички кръстове специално приготвени за Теб, и въпреки всички Голготи и трънни венци, Ти все ще идваш и ще идваш, с надеждата, че нещо ще се промени, че поне един няма да отвори уста, за да Те похули, че поне един няма да вдигне ръката си, за да хвърли камък по Теб, че поне един ще те помилва… ПОМИЛВАЙ НИ, ГОСПОДИ! - Да - въздъхна дълбоко Сашо, като наместваше очилата си. “Помилвай ни, Господи!” - сякаш на себе си промълви той, гледайки замислено пред себе си. - Всъщност това не е книга за децата, а книга за теб самия, за твоята Голгота. - Да, прав си. Книгата е за мен, но и за децата, доколкото бях свързан с тях и доколкото бяха част от моя вътрешен свят. Без тях, без това, което се случи на четвърти април, тази книга нямаше да съществува изобщо. Тази дата раздели моя /и не само моя/ живот на две... Както световната история - преди Христа и след Христа... Не случайно и Боряна Кожухарова ми каза, че старата Боряна е вече мъртва. Че този живот е съвсем нов за нея - втори живот. А що се отнася до моята Голгота... Въпросът сега е дали след разпятието ще има Възкресение, защото само То може да му придаде смисъл! Толкова място отделям в книгата си на смъртта... Но не бих искал тази книга да се възприема като книга за смъртта, а като книга, която утвърждава живота - ВЕЧНИЯ ЖИВОТ. Защото, ако погледнем по-задълбочено на проблема, това, което наричаме “смърт”, и то е форма на живот, тъй като животът, по същество, никога не прекъсва, а само търпи трансформоции. Май само се самозалъгваме, че сме отхвърлили егоцентризма в мисленето си. Не! И точно това високомерие, че Земята е центърът на вселената, че ние сме “венецът на природата” - точно това егоцентрично мислене ни носи толкова много болка... Дотолкова сме се самозабравили, че смятаме не само че Земята е център, около който се върти всичко, но и че самата тя е това всичко: извън нея няма нищо - никакво друго съществуване, никакъв друг живот извън земния, материалния, осезаемия - този, който можеш да видиш и да пипнеш... Тома Неверни продължава да съществува. Завладял е душите ни до такава степен, че там няма място за Христос. И това ни носи само болка и скръб... И сякаш не осъзнаваме, че самите ние - погрешната ни и ограничена представа - е причината за това страдание... Не можем да проумеем, не искаме да повярваме и да видим, че земната смърт е раждане в един по-висш, и затова и по-добър свят! Удивителни неща се случиха! Само като си помисля - и тръпки ме побиват! Първо, на Игнажден 2003 година /20 декември/ намираме черното кълбо прежда пред входната си врата - омотана и усукана. Магия или знак, защото Игнажден, според народните вярвания, е денят, който определя каква ще бъде за теб предстоящата година? След това - първи април 2004г. Обърнахме листа на календара и се появи картина от Боженци. Случайно или не, но на следващия ден тръгвахме точно за там. На 3 срещу 4 април е сънят на Светлето, предвещаващ смъртта на Светослава, но за който ние разбираме по-късно. В деня след катастрофата, когато видях списъка с имената на децата, които се водеха за безследно изчезнали, обезумял, отчаян, но съхранил и искрица надежда в сърцето си, прибягнах до стар, неведнъж изпитван /и то с успех/ метод. Обърнах се с искрена молитва към Бога /в мъката и в тревогата си нямах сили за рационална съпротива/ и се помолих да ми открие каква е съдбата на изчезналите деца. Пред мен беше Коранът. Отворих го и ... изстенах: ”О, не, Господи! Моля Те, недей! Помилвай ги, Господи!” Погледът ми беше попаднал на стих 120, част 19, сура 26. Този стих гласеше: ”Сетне издавихме останалите.” За мен беше повече от ясно. И, въпреки това, се съпротивлявах и не исках да приема факта. Не исках да повярвам в очевидното. Богоборчески настроения ме завладяха. В този миг светкавица проблясна и озари потъмнялото ми съзнание: ”Господи, възможно ли е моята приятелка-ясновидка Денка от Стара Загора преди 12 години да ме е предизвестила точно за това събитие? Тогава, наред с другите неща, които ми каза, спомена и че вижда някаква катастрофа /обърната кола или автобус/, която ще окаже изключително въздействие върху моя живот! Възможно ли е?” - питах се и недоумявах аз. А спомняш ли си като посрещахме 2004 година в Троян, у Живко? Падна ми се маската на Батман-Спасителя, а от баницата с новогодишните късмети - стихотворението на Руми “Моите думи са от огън”. А и сребърната руна, която Живко ми донесе като подарък от Испания след трагедията?... Дали беше случайно, но тя имаше следното значение:”осъзнаване на горчива истина; разруха, след която следва ново начало; баланс на противоположностите; след отминаване на тежък момент, излизане от хаоса с обещание за светлина и радост. Тя утешава в мъката и поддържа в мигове на слабост.” Не случайно е казано: “Запази в сърцето си знаците, които ти дава господ!” Много бих искал, приятелю, и моите думи да са от огън... като на Руми. Да мога да събудя тротила във вледенените души на хората. Всяка моя дума да бъде огнена сълза, вик, кръвотечение, разпятие; но и възкресение, тържество на Духа, защото Смъртта е Учител, който ни предава един от най-съществените уроци: В РЕАЛНОТО СМЪРТ НЕ СЪЩЕСТВУВА. ТЯ ЗАСЯГА САМО ТЯЛОТО. НО НИЕ НЕ СМЕ ТЕЛА, А ДУШИ ОТ ЕДНО ВСЕЛЮБЯЩО ЕДИНСТВО! 27 Малко преди да се навърши година от смъртта на децата, вървяхме със Сашо по една от свищовските улици, когато той ми изстреля съвсем неочакван въпрос. Свари ме неподготвен. Просто не предполагах, че някой ще се осмели да ми зададе подобен въпрос. Дори в първия момент ми прозвуча кощунствено и леко бях подразнен. - Защо не я пуснеш? Говореше за Светослава. Поколебах се за миг. Изобщо не бях мислил в подобна посока. Опитах се да си дам отсрочка за отговора. Направих се, че не ми е достатъчно ясен въпросът. - В какъв смисъл да я пусна? - Ами в същия - упорстваше Сашо. - Просто да я оставиш да си отиде. Сякаш тишината беше огласена от прекрасната песен на “Rainbow”- “Не мога да те оставя да си отидеш”. Потопих се в един спомен. Два месеца след катастрофата, Боряна ми разказваше с емоционално съпричастие за дъщеря си: “Влязох в стаята ù и я видях да лежи свита на леглото. Беше гушнала една плюшена играчка - подарък от Юли. Попитах я какво ù е. Тя ми отговори, че я е яд на времето. “Защо, нали то е нашият спасител от болката?” Тя ми отговори, че започва да забравя какво е Юли да я прегръща. Замислих се. Снимките наоколо пазеха топлата му усмивка. Компютърът беше съхранил едно малко клипче, в което той се опитваше да я разсмее - правеше най-различни физиономии и изпращаше нежни въздушни целувки. Но нямаше техническо средство, което да съхрани усещането за допир с любимия човек. А времето искаше да ù открадне този спомен.” Когато се отърсих от внезапно нахлулия спомен, твърдо отговорих на Сашо: - Не мога, а и не искам да го направя! А мисля, че и тя не иска. Всъщност не мога да кажа кой за кого се е уловил. Учителят твърди, че не можеш да мислиш за някого, ако той не мисли за теб. Ако това е така, значи Светослава много често мисли за мен, защото и аз много често мисля за нея. Дори и нещо повече - тя не само мисли за мен, но и много често долавям нейното присъствие. С мен е, когато покорявам Вихрен или когато съм в Жеравна. С мен е, когато от Арбанаси поглеждам към вечния град - Велико Търново, - или когато съзерцавам “Светлина и звук” на хълма Царевец. Крачи с мен по свищовските улици и по коридорите на “Катранов”, влиза с мен в класната стая или в дома ми. И знам, че пак ще е с мен и тогава, когато дойде време да напусна този свят... Дори имам чувството, че тя ме “ръчка” да напиша тази книга за нея. Нали искаше да бъде известна? И ще стане известна!.. Проблемна обаче е цената, която трябваше да се плати. А може би наистина, както се казва в “Птиците умират сами”: ”Всичко прекрасно се създава с цената на огромна болка!” - Ето, това е кармата - каза Сашо. Прилепваме към определен модел. Всяка сходна ситуация и всеки сходен отговор на тази ситуация от твоя страна затвърждава модела и го прави устойчив. И всеки един от нас си има някаква такава “любима”, типична ситуация, към която е прилепнал, както при теб - изживяването на болката от загубата на много близък човек; и тя – ситуацията - в различни вариации се пренася от живот в живот, докато не превъзмогнеш еднотипната реакция... -Чакай, чакай! Сега правя връзката... Нали съм ти споменавал за някои от моите прераждания? В едно от тях, като монах, загубвайки жената, която обожавам, тъй като тя умира, в огромната си болка достигам до отхвърлянето на Бога. Историята е описана в книгата на Анатол Франс – “Таис”. Интересното е, че в този живот също се срещнахме с тази душа по времето, когато бях студент, и аз я разпознах. Странно, но тя е родена на ... 4 април и се казва МИЛена. ЛИМ е закодиран в името й, ако прочетем корена на думата в обратен ред. В друг свой живот, като много известен писател, губя любимата си дъщеря и много болезнено и мъчително изживявам смъртта ù. Дори преставам да пиша за няколко години, лишен от жизнена мотивация. В друго мое прераждане пък е убита съпругата ми, с цел грабеж. Бил съм окултен писател и съветник на високопоставена личност. Или пък животът, в който Светослава е била по-малкото ми братче, починало на шест години - и последвалата болка, съпроводена от чувството на безпределна тъга, пустота, безнадеждност, дори вина... Всяко нещо си има причина и нищо не е случайно! - Но и друго трябва да се има предвид - рече Сашо. - Една психологическа особеност на човека да се привързва към болката, страданието, тъгата... И в това, което казваше, имаше истина. Наскоро бях чел една история: след смъртта на съпруга ù, близките на вдовицата помолили един мъдрец да отиде да поговори с нея и да ù помогне да се освободи от тъгата, от мъчителните и болезнени спомени. Но когато той се опитал да направи това, тя му казала: ”Всички усещания на този свят, колкото и приятни да са, не ми носят удоволствие. Моята единствена радост е споменът за моя любим - другите неща ми носят печал, карат ме да страдам. Ако изобщо намирам радост в нещо, това са мислите за моя любим. ” Убеден съм, че всеки, който е загубил близко същество, се чувства по този начин! Продължих размислите си гласно: - Всичко, което се случи, ме накара да прозра: много често сълзите замъгляват взора ни и скриват от нас Божия образ, по който сме създадени; но след това, когато спрат, се оказва, че именно благодарение на тях очите ни са се пречистили и са станали способни да виждат Божия образ по-ясно от всякога. Нещо подобно се случи и с мен. Трябва да ти кажа, че сърцето ми никога не е било толкова отворено и изпълнено с любов, колкото е сега. Преди четвърти пак бях носител на любов - любов, която имаше много високи върхове, но ù липсваше тази дълбочина, която придоби след случая Лим. И друго: преди любовта ми не беше толкова пречистена и възвишена - в нея имаше и страст, и агресия. А нали “любовта е огънят на безстрастието”, както казва св. Йоан Лествичник? Сега от нея изтича милост. Никога не съм бил толкова отзивчив за чуждата болка, толкова състрадателен. Сякаш духът на Авалокитешвара - Будата на Милосърдието - се е вселил в мен... Дори се питам от време на време: доколко всички тези чувства, които преживях около погребенията на децата, а и след това, доколко тази огромна мъка беше лично моя? Или си бях позволил да бъда толкова открит, че преживявах и целокупната, изпитаната от всички мъка - нещо, което едва не ме смаза. Но точно това преживяване ми помогна да разбера библейското твърдение, че Христос е Божият агнец, Който носи греховете на света. “Христос е любов, но и болка, най-чистата сълза капнала от окото на Бога! ” - бе казал на времето Духът чрез Христина. Сега успях да осъзная напълно това твърдение. На такива велики същества, наречени “изкупители”, сърдечният им център е изцяло разкрит и те изпитват върху себе се си както цялата огромна радост, така и цялата огромна болка на света. Толкова изключителна е тяхната сензитивност, смелост, самоотверженост! Толкова богат и пълен е животът им, без това да означава, че е лек. Напротив - колкото е по-велико едно същество, толкова по-тежък кръст носи и се превръща в жертвено агне, в изкупител на света. Както в древноиндийската митология: гърлото на бог Шива посинява, след като той изпива самоотвержено цялата отрова на света. “Дай кръв, за да придобиеш Дух!” - казват Светите отци. А хората - или поне повечето от тях, - в самозащитна реакция, за да се предпазят, за да не бъдат уязвими, не позволяват на лотоса на сърцето да разтвори своите листчета... Да, по този начин те се затварят за болката, не я допускат да влезе, но в същото време вратата се затваря и за радостта - и тя няма откъде да влезе. И така животът ти става сух, анемичен. Но най-лошото е, че блокираш и възможностите си за духовен растеж. Не бива да забравяме думите, отправени към отец Пио във видение: “Не се тревожи - ще ти причиня страдание, но ще ти дам и сила!” Приветствам и поета, който е казал: ”Сърцето на човека, веднъж разширило се, става по-голямо от небесата!” Изпълнен съм с жал - както за родителите на загиналите деца, така и за учителите, които имаха нещастието да попаднат в тази нелепа ситуация /за децата пък да не говорим!/ Много би ми се искало да им помогна по някакъв начин. Не, не е лесно да си жив: Земният живот е като задънена улица... Възможностите са две: или загиваш, или се извисяваш! Няма средно положение! И, знаеш ли, приятелю, с какво усещане започнах да живея в последно време: че всеки от нас в даден момент е подложен на нещо като зрелостен изпит - на едно върховно изпитание, което удостоверява докъде си стигнал в духовното си развитие, и за да успееш да се справиш с него, трябва максимално да се мобилизираш, да дадеш всичко най-добро от себе си: самообладание, смелост, благородство, доблест на духа, решителност, себеотрицание, любов... Ако успееш да го направиш, ще се чувстваш вътрешно удовлетворен... Но не успееш ли - колкото и да се опитва разумът ти да те заблуди, че си се справил, че си постъпил по възможно най-добрия начин, че друго не си можел да направиш, - душата ти знае, че си се провалил. Нея не можеш да излъжеш! И до края на живота си след това ще чувстваш вътрешно неудовлетворение и това ще бъде твоят ад. И ще доживяваш живота си с чувството, че и този път не си бил на висотата на своето човешко достойнство и чест. И, най - неприятното е това, че този шанс /в рамките на един живот/ ти се дава само веднъж. Въобще не мисля, че думите на Наско Кожухаров са пресилени или че са някаква артистична поза. След смъртта на децата, той ми каза: “Животът свърши!” Няма да забравя как ме прегърна по време на погребението и се разплака... Плачеше не само за своя племенник –Вальо - не само за другите деца, но и за себе си, за собствения си провален живот... Ами майка му - представяш ли си драмата на тази жена, драмата на майчиното сърце! Какво да направи горката - да застане редом до дъщеря си /майката на Вальо/ и да започне с нея в един глас да обвинява сина си - или да се изправи срещу дъщеря си и другите обвиняващи и да защити сина си от нападките, поемайки ги върху себе си? Няма да забравя и думите на Илиян, с които той индиректно нападна Виолета Пеева: -Борка, кажи ми: нали “добрият пастир животът си дава за овцете “? А тази госпожа защо не даде своя? За момент се поколебах как да му отговоря, след което му казах: - Илияне, вярно е, че никой няма любов по-голяма от тази, щото да отдаде живота си за своя ближен, но бих искал да те попитам: огледай се наоколо и прецени - колко от нас притежават тази саможертвена любов? Още повече, ако трябва да жертваш живота си за чуждо дете, а не за своето собствено! Дали ще го направиш? Според мен, никой не може да отговори със сигурност на този въпрос, докато не попадне в реална, а не във въображаема ситуация. Иначе много ни се иска да бъдем герои, но геройството е много по-лесно на думи, на теория, отколкото в действителност, нали? - А Вера, знаеш ли веднъж какво сподели с мен? - продължих аз разговора си със Сашо: - Борка, прекарах много безсънни нощи след катастрофата. Много съм мислила и премисляла... И, да ти кажа право, да имаше как времето да се върне назад, да имаше как аз да се бях бухнала там и да се бях удавила, само и само царевските деца - Женя и Глория - да бяха останали живи! Стига да имаше такава възможност, бих го направила, ако можеше моят живот да бъде откуп за техния - съгласна съм! Но... какво да правиш, като животът не може да се върне назад... - Проблемът е, че няма генерална репетиция за подобни сюблимни мигове на върховно изпитание и обикновено те ни сварват неподготвени , Сашо; макар че, в интерес на истината, целият ни живот, всичко в него, всеки един детайл - дори и най-дребното и незначително наглед нещо - са ни подготвяли за този изпит. Но съзнателността на човека е все още в зародиш; и в подобни моменти, които застрашават физическата ни безопасност, съзнанието ни е изтласкано някъде дълбоко-дълбоко и на преден план излиза нашата инстинктивна същност, която се грижи, преди всичко, за нашето физическо оцеляване. И, в хода на тези мисли, не мога да не изкажа възхищението си от Юлиян Манзаров. Прекрасно момче! Ти можеш ли да си представиш: в тази критична, смъртноопасна ситуация, той да не помисли първо за себе си, а за другите - как на тях да помогне, как тях да спаси! Не знам дали е помагал на някой друг, освен на Владо, чийто заклещен крак е освободил; не знам дали до последно е правил опити да помогне на Тонито, но дори и само това да е успял да направи, то вече буди възхищение. Прекланям се пред това момче - какво благородство, каква сила на духа! И, вероятно, не случайно неговата приятелка Теодора го беше сънувала, че на оня свят е заедно с Левски... Възможно е - ако в това отвъдно ниво са събрани само такива самоотвержени души... Баща му пък, когото той обожаваше, иска да изживее остатъка от живота си по такъв начин, че когато дойде време да напусне този свят, да бъде достоен да го посрещне синът му Юли! – Чудесен пример за родителите - не мислиш ли? А светият старец Порфирий, като завет към всички, които имат деца, изрича паметни слова: “Бъдете святи и децата ви ще бъдат добре!” Известно време вървяхме мълчаливо, отдадени на своите размисли, след което отново подех темата за мистериозната връзка между двете Светослави: - Но знаеш ли кое беше едно от най-шокиращите неща в цялата тази направо невероятна история? И, без да дочаквам някакъв отговор, продължих почти шепнешком: - Това беше едно откровение, което ми направи Силвия в коледната нощ... Бяхме ходили на вечеря у Заркови. След като се прибрахме и децата легнаха да спят, някъде около полунощ поведохме разговор за необичайните събития в нашата къща след четвърти април. Разговорът беше провокиран от факта, че когато се върнахме в дома си, видяхме пред стъпката на входната врата автентична коледна питка и се питахме откъде ли може да е дошла тя, кой я беше оставил? Честно казано, нямахме никаква идея. Така, изказвайки предположения, в един момент Силвия се реши да сподели нещо с мен, което дълго време се бе опитвала да скрие. С приглушен глас, сякаш все още колебаейки се, ми каза: - С никого досега не съм споделяла това... Много е... И не съм го казвала на никого, от страх да не се сбъдне... Разбрах, че става дума за нещо важно, но какво ли беше то? Наострих уши, готов да чуя продължението, затаил дори и дъх. Тя, все така неуверено и сякаш с известна неохота, продължи: - В период около година до четвърти април, имах много странно видение... Даже и сега се страхувам да го произнеса... Аз я гледах в очите с напрегнато очакване и попивах всяка нейна дума, като се опитвах да доловя смисъла на това, което още не ми беше казала. - Виждах... Виждах... През цялата тази една година до трагедията... дъщеря ни ... Светлето... в ковчег! - изплю най-сетне камъчето тя и въздъхна с облекчение. - Ама, чакай, чакай! Как така си я виждала? Искаш да кажеш, че си я сънувала два-три пъти, да речем... – втрещих се аз. - Не, не! - категорична беше Силвия. - Виждах я не само насън, но и наяве, в будно състояние ми се явяваше тази зловеща картина пред очите и не можех да я изгоня от съзнанието си. Направо щях да полудея от ужас... И живеех с много лошо предчуствие... И бях постоянно под стрес, страшно потисната... Страхувах се, че видението ще се сбъдне, затова и не го споделих с никого... дори и с теб! И странното е, че след деня на катастрофата то изчезна - не съм го имала оттогава... И всичко това, което се случи - този ужасен кошмар... И Светослава в ковчега... Но не беше нашата... а твоята... любима ученичка... Да – рекох замислен аз, вперил поглед някъде назад във времето и сякаш се опитвах да открия там нещо, за което като че ли смътно се досещах.- Нали си спомняш мистериозния случай с черното кълбо прежда? Мисля си - дали пък тази вечер неговата нишка не се разплете и не стигна дотук?... - Какво имаш предвид?- попита ме Силвия. - Ами... един разговор с Явор, тази година, през май, в подножието на Мадарския конник. Тогава му казах, че съм имал чувството, че ни е била направена магия... и то за смърт... за смърт на дете, но сякаш “тъмните” духове /дали заради еднаквите имена, почти еднаквата възраст и почти идентичното чувство, което имах към двете деца?/ нещо са се объркали, получило се е някакво приплъзване и, вместо да пострада едната Светослава, е пострадала другата... - Не, не, Джошо, /така ме наричат близките ми приятели – б.а./ не си прав! - прекъсна ме Явор. Изобщо не са сгрешили, но не са успели да пробият силното защитно поле на твоя, молитвено ограден, дом... магията не е успяла да прескочи прага му... и поради тази причина /а сигурно и ред други невидими за нас/ са я насочили към другото Светле, знаейки, че ако нанесат своя удар там, ще ти причинят болка, много сходна на тази, ако бе изгубил собствената си дъщеря... -Та, това е, Сашо, финалът на тази невероятна история. Двете Светослави по такъв начин са сдвоени в съзнанието ми, че за мен е невъзможно да помисля за едната, без да помисля за другата, или да се помоля за едната, без да се помоля и за другата. Надявам се, че сега разбираш защо не искам и не мога да забравя Светослава... И докато съм на тази Земя, в дома ми винаги ще има кътче, посветено на нея! ЕПИЛОГ В душата ми и в моето сърце ти си все там. Из “Дори и сега” на Красимир Аврамов На гроба на Антония Братова е написано:”Аз не съм тук. Потърси ме в сърцето си. Аз съм там!” Не само Тонито го казва, но и всички други деца - и Светла, и Юли, и Борянка, и Вальо, и Алекс, и Вики, и Ани, и Лора, и Светльо, и Женя, и Глория. Аз го потвърждавам, защото не исках да загубя тези деца... Потърсих ги с любов и ги открих в сърцето си - живи, завинаги! А с книгата, която написах, се опитах да ги изровя от пръстта на забравата и да им вдъхна живот - вечен живот в паметта на поколенията. ТЕ ГО ЗАСЛУЖАВАТ! Нека се помолим за тях: Каталог: vehadi -> menu menu -> Николай дойнов два ключа към една необикновена книга menu -> Та и лицето като израз на човешката природа menu -> Книга трета ръцете като израз на човешката menu -> Когато говорим за окултната страна на живота и явленията, подразбираме онова, което произтича от свръхсъзнанието. В природата има две същности: външна обусловена от съзнанието и самосъзнанието menu -> Учителя беинса дуно menu -> Книга за здравето здраве, болести, начин на живот, лечение, рецепти, формули, песни човешкото тяло устройство menu -> Теодор Попов ■ Терапия и профилактика чрез изкуство menu -> Връзки между растителното и човешкото царство menu -> Беинса дуно (Учителя Петър Дънов) светът на великите души Изтегляне 2.47 Mb. Сподели с приятели:
|