Митът за нормалното
Изтегляне 1.24 Mb.
|
Свързани:
Методът на ледения човек - Вим Хоф - 4eti.me
| Ако нещо не може да се измери, науката не признава, че то съществува, затова и отказва да се занимава с такива „ненеща“ като емоциите, ума или духа.
КАНДИС ПЪРТ, Молекулите на емоцията – Бях на тридесет и шест, когато ми казаха, че имам рак на гърдата в начален стадий – споделя Карълайн, жител на Поконо Маунтинс в Пенсилвания. Диагнозата е поставена преди повече от три десетилетия, през 1988 г. Лекувана е с операция и лъчетерапия. Няколко години по-късно откриват ново злокачествено образувание в левия хълбок и бедро, което налага спешна смяна на ставата. Хирургът отстранява и голяма част от фемура. – Даваха ми една-две години. Момчетата ми бяха съвсем малки – на осем и на девет. Аз обаче бих всичките им рекорди, защото наскоро навърших петдесет и шест. През годините Карълайн преминава множество курсове на химиотерапия. Към момента на разговора ни ракът вече е обхванал и десния хълбок и бедро, достигайки до палиативна фаза. Не може да очаква да надмине с много сегашната прогноза49 и все пак излъчва дълбоко удовлетворение от начина, по който са се развили нещата. Спечелила е две непредвидени десетилетия и възможност да отгледа децата си. – Знаете ли – спомня си тя, – като ми съобщиха, че умирам и имам дванадесет до двадесет и четири месеца... доста изпростях. Съжалявам, рекох на доктора, ама на мен ми трябват десет години, за да направя момчетата си мъже. – Изпростяхте? Какво точно му казахте? – Ругах и псувах. Казах: Майната ѝ на статистиката ви! – Браво! Това вероятно ви е помогнало да удължите живота си. – Ами да, така му казах – смее се Карълайн. – Майната ѝ на статистиката ви. Трябват ми тези години, за да ги направя момчета. Той си излезе от стаята. Не му хареса езикът ми. Взе ме за луда, вулгарна жена. Често ми се е приисквало да издиря този доктор – разбрах, че се е преместил в Калифорния, и да му кажа, че момчетата ми вече са на двадесет и четири и двадесет и пет. Единият учи в Принстън. Другият преживя тежък период, но се оправи и скоро ще завърши с три степени и с отличие. Избликът на Карълайн пред стъписания лекар бил нетипичен за нея. През целия си живот се е вписвала в профила на мила жена, избягваща конфронтации: – Все се грижех, откликвах, спасявах, често във вреда на себе си. Не исках да влизам в пререкания с никого. Освен това се стремях винаги да контролирам всичко, за да съм сигурна, че ще бъде, както трябва. Карълайн проявявала признаци на т.нар. суперавтономна самодостатъчност50, което означава точно това, което изразът подсказва: преувеличена и извънмерна непоносимост към идеята да отправи молба или да потърси помощ от когото и да било. Едно кратко пояснение: никой не се ражда с такива качества. Те неизменно се пораждат от механизмите за справяне с травма в развитието, като започват с отрицание на собствения Аз в ранното детство. Това потискане оставя траен отпечатък, който ще разгледаме по-подробно в Глава 7. Стигнах до убеждението, че практически всички заболявания, ако и да нямат психосоматична основа, имат ясно изразен психосоматичен компонент – пише пионерът на невронауката Кандис Пърт в книгата си Молекулите на емоцията от 1997 г. В термина психосоматичен тя не влага съвременния смисъл, често омаловажаващ болестта като невротична измислица, а строго научната конотация на връзка с единството на психе (ума и духа) и сома (тялото) – единство, което тя с голямо усърдие измерва и записва в лабораторията си. Нейните открития, както правдиво отбелязва тя, подтикват към синтез на поведението, психологията и биологията51. В идеята, че умът и тялото са тясно свързани няма нищо ново; новото всъщност е безмълвното поддържане и откритото прилагане на схващането за тяхното разединение от страна на множество добронамерени медици. От друга страна, единството им се разбира добре от традиционните лечителски практики по целия свят, макар и лишени от чудодейните технологии и научните методики, разработени на Запад. Въпреки изкуственото разделение в западната медицина, повечето хора все още знаят – макар и интуитивно – че мислите и телесните им усещания имат много общо помежду си. Редовно се спекулира например как стресът води до язва, как психичното напрежение предизвиква главоболие и как непреработените страхове пораждат панически пристъпи. Същият принцип важи не само за отделни симптоми, но и за повечето заболявания. Емоционалните смущения, свързани с проблеми във връзката, финансови тревоги и други източници на хроничен стрес, създават физиологично време, което може да доведе до болест. За да опише това единство, Пърт изковава термина тяло-ум (bodymind). Официалният уебсайт, посветен на научното ѝ наследство, изрично отбелязва, че терминът нарочно е изписан слято, за да подчертае единството на съставните части. Тялото и умът не са идентични, но не могат да бъдат опознати и разбрани поотделно. Колкото ще да игнорираме или да отричаме този парадокс, няма как да избягаме от него. От революционния труд на Пърт насам биологичният ефект на емоциите – ненещата, чието незачитане оплаква тя – е бил изследван и документиран в хиляди оригинални проучвания. Заслужава си да разгледаме някои от тях и да не забравяме, че това е само върхът на айсберга от интригуващи находки. Германско проучване от 1982 г., представено на Четвъртия международен симпозиум по превенция и откриване на злокачествени заболявания в Лондон, показва значима връзка между някои черти на характера и рака на гърдата. Петдесет и шест жени, приети за биопсия, отговарят на въпроси, целящи да установят качества и наклонности: потискане на емоции, рационализация, алтруистично поведение, избягване на конфликти и суперавтономна самодостатъчност (същите, които забелязваме у Карълайн). Както интервюиращите, така и слепи наблюдатели, които нямат пряк контакт с пациентките, успяват единствено въз основа на интервютата да посочат диагнозата с 94% точност при жените с рак и в около 70% от тези с доброкачествени образувания52. Предишно изследване в болницата към Кралския колеж в Лондон показва, че за жените със злокачествени бучки в гърдата е характерно екстремно потискане на гнева и други чувства в значително по-висока степен, отколкото в контролната група, съставена от жени, също приети за биопсия, но с установени доброкачествени тумори53. Публикация в Cancer Nursing от 2003 г. анализира връзката между потискането на гнева и рака, често забелязвана и от медицинските сестри, обгрижващи пациенти с рак: Сестрите по някакъв начин интуитивно разбираха, че тази „любезност“ е вредна. Днешните изследвания подкрепят това схващане54. Прозорливостта на сестрите ми напомня за една статия относно амиотрофичната латерална склероза (АЛС)55, представена от двама невролози от Клиника Кливланд на международен конгрес в Бавария през 90-те години на XX в.56 Техният екип също установява, че пациентите с АЛС са прекомерно любезни – до такава степен, че в повечето случаи персоналът можел точно да предвиди при кои диагнозата ще бъде потвърдена и при кои – отхвърлена. Боя се, че пациентката има АЛС, прекалено е мила – записват те в досиетата. Или: Този човек не може да има АЛС, не е достатъчно деликатен. Невролозите са смаяни. Въпреки краткия си контакт с пациентите и очевидно ненаучния метод, по който съставят мнението си, то почти винаги се оказва вярно – признават те. Разговарях с д-р Аса Уилбърн – водещият автор на статията. – Оказа се почти универсално правило – каза той. – В лабораторията бързо се научава, а тук обследваме наистина много пациенти. Струва ми се, всеки, който работи с АЛС, знае, че има такъв феномен. Впоследствие анекдотичните наблюдения са потвърдени с по-формални изследвания, както си личи от заглавието на една сравнително нова статия в списание за неврология: „Пациентите с амиотрфична латерална склероза (АЛС) са необичайно мили хора“: как лекарите с опит в АЛС виждат характерните черти на своите пациенти57. Изследване на мъже с рак на простата пък показва, че потискането на гнева се сбързва с понижена активност на клетките убийци (NK) – предната линия на имунната защита срещу злокачествени образувания и чужди тела. Въпросните клетки играят ключова роля за предпазването от тумори58. По-ранно изследване показва намалена активност на клетките убийци при здрави млади хора в реакция дори на лек стрес – особено при онези, които се чувстват емоционално изолирани – фактор, който сам по себе си е значителен източник на хроничен стрес. Скръбта също има сериозно физиологично измерение. Изследване, публикувано в британското списание Lancet Oncology, хвърля светлина върху този аспект с описание на ефектите на психологичните фактори (например при загуба на близък човек) върху сложните връзки между имунната, хормоналната и нервната система. Авторите съобщават за повишена честота на злокачествени заболявания на кръвта, костния мозък, лимфните възли, кожата и белите дробове сред родители, изгубили възрастен син в катастрофа или военен конфликт59. Изглежда не само войната убива, но и дълбокото емоционално страдание – също. Това важи и за други заболявания освен рака: датско изследване върху цялото население показва удвоен риск от множествена склероза при родители, изгубили дете60. (Въпреки безспорните данни, аз не вярвам, че колкото и да е трагична, загубата на любим човек сама по себе си представлява риск за здравето. Смятам, че последният зависи от начина, по който хората преработват загубата, включително от подкрепата, която могат да потърсят и да получат. От значение за физиологията са не само събитията, но и собствените ни емоционални реакции.) През 2019 г. в Cancer Research е публикувано изследване, което само по себе си би трябвало да накара всеки клиницист веднага да обърне внимание на медицината на тялоума. При жени с тежък посттравматичен стрес се открива двойно по-голям риск от рак на яйчниците в сравнение с тези, при които няма данни за травма61. В публикация на Харвардския университет, където е проведено изследването, в Daily Gazette, четем: Резултатите показват, че наличието на по-високи нива на симптоми на посттравматичен стрес – стряскане от обикновени шумове или избягване на напомнящи за травматичното преживяване ситуации, може да се свърже с повишен риск от рак на яйчниците дори десетилетия след травматичното събитие. Оказва се също, че колкото по-изразени са симптомите на травма, толкова по-агресивен е ракът. Харвардското проучване дава още поразителни доказателства за неразривната връзка между емоционалния стрес и физическото състояние на тялото в болест и здраве. Предишен труд установява връзката между депресията и повишения риск от рак на яйчниците. Изследван е също ефектът от стреса: след инжектиране на ракови клетки в коремната кухина на лабораторни мишки честотата на развитие и разпространение на тумора е много по-висока у животните, подложени на емоционално страдание с ограничаване на движенията или изолация в сравнение със свободните мишки в нормална социална среда.62 Учените теоретизират, че стресът може да провокира развитието на рак на яйчниците с инхибирането на ключови защитни механизми срещу неограниченото нарастване на клетките. Иначе казано, стресът може да потисне способността на имунната система да контролира и елиминира злокачествените клетки. Изводите се простират далеч отвъд синдрома на посттравматичния стрес, защото в нашата култура стресът и травмата засягат много хора, които не отговарят на тази диагноза. През 2005 г. финландски учени публикуват статия в Британския журнал за психиатрия, в която показват, че в резултат на обикновени житейски събития (сравнително нормални напрежения и емоционални загуби – проблеми във връзката и служебни неприятности, недостатъчни за формална диагноза) много хора страдат от повече симптоми, наподобяващи посттравматичен стрес като лоши сънища, емоционално вцепенение и прочее, отколкото други, преживели очевидна травма като война или бедствие63. Харвардското изследване за рака на яйчниците посочва някои обещаващи възможности за лечение и показва, че жени, при които се наблюдава облекчение на посттравматичните симптоми, вероятно вследствие на ефективна психотерапия, имат по-малък риск от злокачествено заболяване в сравнение с тези с активни симптоми. Вълнуваща е мисълта за превантивния и лечебния потенциал, както и за социалните ефекти на една здравна перспектива, разглеждаща емоциите като реални и релевантни обекти, каквито са в действителност. И все пак, макар изследванията да представляват последна дума на науката, принципите, които отразяват, съвсем не са нови. През 1939 г. в лекция, публикувана в списанието на Американската медицинска асоциация (JAMA), д-р Сома Вайс казва пред дипломиращите се студенти по медицина, че социалните и психичните фактори играят роля във всяко заболяване, а при много състояния имат доминиращо влияние64. Уважаваният американски лекар от унгарски произход добавя, че менталните фактори съставляват също толкова активна сила за лечението на пациента, колкото и химическите и физическите терапевтични средства. Заявява го не като психоаналитик теоретик, а като утвърден специалист по пато-физиология и фармакотерапия (науката за използването на медикаменти в лечението на заболяванията). Медицинският факултет на Харвардския университет поддържа жива паметта му с ежегоден ден в негова чест, посветен на научните изследвания, но въпреки това интегративният му подход и потвърждаващата го съвременна специализирана литература все още убягват от вниманието на конвенционалната медицина. – Темата за единството на тялото и ума исторически е област, която носи голям риск за кариерата ти в Харвард – неотдавна сподели водещ лекар и учен от прославената институция. – Нещата започват да се променят, но много трудно65. Наистина е трудно. В своите лекции аз често моля слушателите да вдигнат ръка, ако през последните 5 години са посещавали невролог, кардиолог, пулмолог, ревматолог, гастроентеролог, дерматолог, имунолог – изобщо какъвто и да било медицински лог. Веднага се вижда гора от ръце. – Сега задръжте ръката си вдигната – продължавам аз, – ако въпросният специалист ви е попитал за стрес или травма от детството, за отношенията ви с родителите, за качеството на връзката ви сега, за степента, в която се чувствате самотни, за удовлетворението ви от работата и шефа, за радостите и гнева, които изпитвате, за стреса в настоящето или за начина, по който гледате на самите себе си. В зала, пълна със стотици души, ръцете във въздуха се броят на пръсти. – А тези незададени въпроси са тясно свързани с причината, поради която повечето от вас са потърсили съответния специалист – завършвам аз. Въпреки това в съвременните изследвания се оформя ясна картина, потвърждаваща традиционната мъдрост. Сравнително новата наука психоневроимунология очертава множеството пътища на единството тялоум; нейната сфера обхваща връзките между емоциите и нервната и имунната система, както и механизмите, по които стресът може да предизвика заболяване. Дори думата връзка е подвеждаща: тя може да съществува само между отделни неща, докато тук става дума за съвършено единство. Понякога наричана с още по-сложното наименование психоневроимуноендокринология, тази дисциплина стъпва на единството между всички градивни части на човека: ума, мозъка, нервната система, имунната система и хормоналния апарат (ендокринната система). Всички те могат да бъдат изучавани поотделно, но не е възможно да разберем коя да е докрай, ако не видим общата картина. От мозъчната кора до емоционалните ядра в мозъка и автономната нервна система, от разнообразните аспекти на имунния апарат до хормоналните секреции, от стресовите механизми до реакциите на вътрешните органи – всичко е едно цяло. Фактът, че еволюцията ни е обзавела с инстинкти, емоции, сложни поведенчески модели и ясно очертани органи и системи, ни най-малко не отменя това единство. Колкото и сложен да е човешкият ум, неговото съдържание – нещата, които мислим и вярваме съзнателно или несъзнателно, които чувстваме или не можем да почувстваме – за добро или лошо оказват силно влияние върху тялото ни. И обратното: преживяванията на тялото от момента на зачеването неминуемо се отразяват на мислите, чувствата, възприятията и поведението ни. Това е основната идея на психоневроимунологията, събрана в две изречения. Интригуващ пример е демонстрираната връзка между страховия център в мозъка – амигдалата, и сърдечносъдовите заболявания. Колкото повече стрес преживяваме, толкова по-активна е амигдалата и толкова повече нараства сърдечният риск. Пътят от свръхстимулацията на амигдалата до сърдечните проблеми преминава през повишена активност на костния мозък и възпаление на артериите66. Емоционалният стрес има и по-общ ефект върху сърцето. Изследване на учени от Харвард през 2012 г. показва с 67% по-висок риск от инфаркт при жените, подложени на голямо напрежение на работното място, в сравнение с тези с по-спокойна професия67. Същата година екип от Университета на Торонто в Канада установява тройно повишение на риска от инфаркт при мъже, претърпели сексуално насилие като деца68. Естественото предположение било, че тези мъже са по-склонни към рисково поведение – употреба на цигари и алкохол, което би обяснило и по-високата честота на инфарктите. За изненада на учените, ефектът се оказва доста по-пряк и независим от факторите на поведението. Изтегляне 1.24 Mb. Сподели с приятели:
|