Митът за нормалното
Изтегляне 1.24 Mb.
|
Свързани:
Методът на ледения човек - Вим Хоф - 4eti.me
Травмата поражда срамЕдно от най-тъжните писма, които съм получавал, дойде от мъж от Сиатъл, който беше прочел книгата ми В света на гладните духове, показваща, че зависимостта е следствие от травма в детството – не единствено възможното, но преобладаващото. След 9 години въздържание той още има трудности, не е работил от десетилетие и се лекува от обсесивно-компулсивно разстройство (ОКР). Макар книгата да му се беше сторила интересна, пишеше: Изпитвам съпротива към възможността да хвърля вината върху майка си. Аз съм си станал лайно. Можех единствено да въздъхна: колко лесно е самонараняващият срам да се представи за лична отговорност. Да не говорим, че човекът беше пропуснал главното: никъде в книгата си аз не обвинявам родителите, нито насърчавам някого да го прави – напротив, на няколко страници обяснявам защо хвърлянето на вината върху тях е неуместно, неточно и ненаучно. Поривът на читателя да защити майка си не беше отбрана срещу нещо, което съм казал или намекнал, а срещу собствения му непризнат гняв. Затрупана с дълбоки ледове, без възможност за отдушник, емоцията се беше обърнала срещу него под формата на себененавист. В преживяването на срама се съдържа пронизителна представа за собствената личност като фундаментално дефицитно човешко същество в някакъв жизненоважен аспект – пише психологът Гершен Кауфман39. Хората, които носят белези от травма, почти винаги развиват виждане за себе си, основано на срама; негативно себевъзприятие, от което повечето се смущават. Една от най-отровните последици на срама е загубата на състрадание към самия себе си. И колкото по-тежка е травмата, толкова по-мащабна е загубата. Негативната представа за себе си невинаги достига до съзнанието и понякога дори се представя в противоположна светлина – като високо самочувствие. Някои хора слагат бронята на себевъзвеличаването и отричането на всички недостатъци, за да избягат от непоносимия срам. Макар и значително по-нормализирано, надуването е толкова сигурен знак за себененавист, колкото и самоподценяването. Показателен за безумието на нашата култура е фактът, че някои хора, които бягат от срама в безсрамен нарцисизъм, постигат огромни социални, икономически и политически успехи. Обществото ни стъпква много от най-травмираните си членове в калта, но понякога – в зависимост от произхода, икономическите ресурси, расата и прочее променливи – издига други до най-високи позиции на властта. Най-разпространената форма на срам в нашата култура е убеждението, че не сме достатъчни. Писателката Елизабет Урцел, която почина на 52 години от рак на гърдата през 2020 г., е страдала от депресия още от ранна възраст. Имала травматично детство, свързано и с тайна относно личността на действителния ѝ баща. Вях отчаяна, а около 10-ата си година развих хронична депресия – пише тя в автобиографична статия за списание Ню Йорк, – но вместо да убие волята ми, тя ме мотивира. Реших, че ако съм достатъчно добра във всяка задача, която се изправи пред мен – била тя голяма или малка, може да си завоювам няколко минути щастие40. Убеждението в собствената малоценност движи много кариери и подхранва куп болести, често у един и същи човек. Изтегляне 1.24 Mb. Сподели с приятели:
|