3. БЪРКАНЕ В МОЗЪКА71:
МЕЖДУЛИЧНОСТНАТА БИОЛОГИЯ НА ЧОВЕКА
Защото всеки атом, който ми принадлежи, принадлежи и вам!
УОЛТ УИТМАН,
Песен за мен самия72
Всички мои връзки. Често чувам този поздрав, когато посещавам общности на коренни жители в Канада – местата, където за срам на страната ми се срещат най-много физически и психични заболявания, зависимости и преждевременна смъртност; трагична ситуация, сходна с тази на други колонизирани аборигенни народи в САЩ и Австралия. Доколкото разбирам, фразата се отнася до многопластовата връзка на индивида с целия свят: с хората – от близки роднини до непознати, от живи съвременници до отдавна изтлели предци, но така също и с камъните, растенията, земята, небето и всички живи твари. Древните култури винаги са разбирали, че човекът съществува във връзка с всичко останало, влияе се от него и на свой ред му влияе.
В свещения индуистки текст Бхагавадгита бог Кришна ни учи: Мъдър е онзи, който вижда себе си във всичкото и всичкото – в себе си. Англиканският проповедник и поет от началото на XVII в. Джон Дън казва: Човекът не е остров, в себе си затворен. Вероятно неслучайно е написал тези стихове след тежко заболяване. А Уолт Уитман, пишейки в средата на XIX в., сякаш заема споменатия по-горе цитат от днешната квантова физика.
Да си спомним и Гаутама, роден преди 2500 години: Помислете за взаимозависимото възникване на нещата във всеки един момент. Щом видите листо или капка дъжд, замислете се за близките и далечни условия, които са допринесли за тяхната поява. Знайте, че светът е изтъкан от свързани нишки. Това е, защото друго е. Онова не е, защото друго не е. Това се ражда, защото друго се е родило. Онова умира, защото друго е умряло. Листото, казва Буда, е едновременно дискретен обект и процес, произтичащ от общото действие на Слънцето, небето и Земята: светлината, фотосинтезата, дъжда, органичната материя, минералите, може би дори хората и животните. Едното съдържа многото и в многото се съдържа едното. Без едното няма много и без многото няма едно. Тук не става дума просто за езотерична мъдрост, а за точно описание на физическата и органичната вселена, в това число – здравето и патологията. Впрочем Фридрих Ницше нарича Буда най-проникновен физиолог.
Преди близо половин век американският интернист и психиатър Джордж Енгъл посочва, че осакатяващият дефект на съвременната медицина е, че не включва пациента и неговите атрибути като личност. А основният обект на изследване в ежедневната работа на лекаря е личността. Трябва да разглеждаме човека в цялост, с неговата психологична и социална природа73, казва той, призовавайки за биопсихосоциален подход, който разпознава единството на емоциите и физиологията и ги разглежда като процеси, разгръщащи се в контекста на личните и културните взаимоотношения74.
Изтъкнатият психиатър д-р Бесел ван дер Колк отбелязва, че нашата култура ни учи да се фокусираме върху уникалните си черти, но на по-дълбоко ниво почти не съществуваме като отделни организми75. Това несъмнено е нещо ново за средностатистическото его. Впрочем, използвайки тази дума, не намеквам за арогантност, надменност или егоизъм, а имам предвид вътрешното понятие за отделен Аз, с който всеки от нас се идентифицира, включително с личните местоимения, които използваме стотици пъти на ден. Дори здравото его е убедено в своята отделност, което е напълно логично: способността да преживяваме индивидуалността си във всички нейни аспекти (физически, психологически, биографичен и пр.) е неделима част от същината на човека. Трудностите почват, когато изгубим представа за другата страна на уравнението, която е недотам очевидна, но също толкова реална.
Взаимовръзката между привидно изолираните организми се открива дори при дърветата, които образуват живи мрежи и комуникират помежду си с електрически импулси, сходни с нервните сигнали, хормоните, химичните пратеници и миризмите при животните и човека. В статия, публикувана в списание Smithsonian, четем: Дърветата от един и същи вид общуват помежду си и често образуват съюзи с представители на други видове. Петер Волебен – германският лесовъд, прочул се с популяризирането на тази информация, шеговито я нарича wood-wide web – световната дървесна мрежа76.
Не е трудно да възприемем идеята, че собственият ни ум е свързан с тялото. По-малко очевиден, но също толкова верен е фактът, че единството тялоум в много отношения се формира – на първо място и през целия живот – от външни фактори. Макар да не прави нищо грешно, с фокусирането си върху отделния организъм и неговите вътрешни процеси съвременната медицина пропуска много важен елемент: ключовото влияние на психичните, емоционалните, социалните и природните условия, в които живеем. Биологията ни сама по себе си е интерперсонална.
Концепцията за междуличностна (интерперсонална) невробиология беше въведена преди няколко години от д-р Даниъл Сийгъл77 – психиатър, изследовател и плодотворен писател. Както мен и много други колеги, д-р Сийгъл не харесва ограниченията на собственото си образование. В медицинския факултет – пише той – много от добрите преподаватели, които имахме, се отнасяха към пациентите и към студентите си така, сякаш последните бяха лишени от център на душевно преживяване, от субективно вътрешно ядро, което би могло да се нарече „психичен живот“. Все едно бяхме чували с химически вещества и органи без собствен Аз, без съзнание78. Той усеща, че и в научната дейност, и в практиката няма консенсус относно дефиницията за здраве, а колкото и да е изумително, в сферата на психичното здраве пък липсва обща представа за ума, да не говорим за връзката между ума и мозъка. Като събира екип от медици, невролози, психиатри, психолози, антрополози, социолози, историци, физиолози, биолози, физици и други специалисти, изучаващи човешкия опит, д-р Сийгъл се заема да търси такъв консенсус. Резултатите потвърждават схващането, че мозъкът и умът не са независими оператори, действащи изолирано от другите мозъци и умове. В действителност нищо, свързано с нас в ментален или физически план, не може да бъде обяснено извън многоликата среда, в която съществуваме. Вероятно бихме могли да разглеждаме човешката биология строго самостоятелно в изкуствени, лабораторни условия, но не и в реалния живот.
– Междуличностната невробиология е начин за разбиране на света през множество дисциплини и същевременно представлява реалността на нашата взаимосвързана природа – каза той в интервю с мен.
Лично аз бих премахнал първата част от термина невробиология, за да обхвана не само мозъка и нервната система, но и цялостното ни психично-физическо устройство с по-широкото понятие междуличностна биология.
Самият мозък е централният орган на суперсистема, простираща се в цялото тяло, която влияе на всички физиологични аспекти – от разширяването на кръвоносните съдове до контракциите на червата, от пулса на сърцето до производството на имунни клетки в костния мозък, от секрецията на хормони от половите жлези до бъбречната функция. И отново всичко е едно цяло: емоциите влияят на нервите и обратното, нервите въздействат на хормоналния апарат, хормоните – на имунната система, имунната система – на мозъка, мозъкът – на червата, червата – на мозъка; всички те – на сърцето и обратното. Тялото на свой ред влияе на мозъка и ума и по необходимост – на мозъците, умовете и телата на другите хора.
Всички познаваме силата на междуличностната биология благодарение на личния си опит. Помислете си за ефекта, който имат другите върху вас: понякога го усещате съвсем физически, нали? Чували сте метафори за омекнали колене, пронизване в сърцето и дори тъпо, нащърбено острие, забито в черепа79. Джери Лий Луис беше прав: ние наистина си бъркаме взаимно в мозъците80.
Нищо чудно, че колкото по-близки сме с някого, толкова повече си взаимодействаме физиологично, феноменът на междуличностната биология е добре изучен в контекста на интимните връзки. При семейните двойки се отчита по-ниска смъртност в сравнение със самотни хора от същата възрастова група, независимо дали последните са разделени, разведени, овдовели, или никога не са се женили81. Самотните хора имат повишен риск от сърдечни заболявания и рак, инфекциозни заболявания като пневмония и грип, както и състояния, свързани с начина на живот, като цироза на черния дроб и белодробни заболявания. Показателен е фактът, че бракът има 5 пъти по-силен защитен ефект при мъжете, отколкото при жените, което красноречиво говори за относителната роля на половете в нашата култура и ефекта ѝ върху здравето. Ще се върнем на тази тема в Глава 23, но тук все пак ще спомена, че нещастно женените живеят по-зле от неженените82.
Други изследвания на съвършено здрави двойки разкриват повишение на стресовите хормони и потиснат имунитет при онези, които показват по-голяма враждебност по време на конфликт. Резултатите са еднакви при младоженци и при 70-годишни партньори83.
Физиологията на децата, които са по-уязвими и зависими, е особено чувствителна към емоционалните състояния на възрастните. Нивата на стресовите хормони при малките деца например се влияят в значителна степен от емоционалната атмосфера у дома, независимо дали става въпрос за отявлен конфликт, или тлеещо напрежение84. Добре изучена е астмата; знае се, че възпалението на детските дробове се влияе пряко от емоциите на майката или бащата85. Както четем в едно ново проучване: Разполагаме с консистентни данни, че неблагоприятно психично състояние на родителите – депресия, тревожност, стрес и хронична раздразнителност, е предиктор за по-голяма тежест на астмата при детето86.
Друг рисков фактор за астма е расизмът. Изследване на голяма кохорта от чернокожи американки показва връзка между преживяването на расова дискриминация и появата на болестта в зряла възраст87. Неминуемо възниква въпрос, над който всички трябва да се замислим: дали възпалението и спазмите на дихателните пътища у тези жени са въпрос на индивидуална патология, или болест на обществото?
Колкото повече научаваме, толкова по-ясно разбираме, че здравето е сложен резултат от всички наши връзки, и то не само с най-близките ни хора – семейство, приятели, интимни партньори и пр. През 1996 г. водещите американски изследователи на стреса Тереза Сийман и Брус Макюън отбелязват, че човешката биология изглежда силно чувствителна и към фактори от порядъка на социално положение спрямо другите и дори стабилността на социалния ред към даден момент88. Британско изследване показва повишени маркери на възпаление и съответно по-висок риск от заболяване при безработни; рискът нараства успоредно с продължителността на безработицата. Най-тежки нива на възпаление са записани в Шотландия, където безработицата е най-ендемична и хронична89. Дори тези с доходоносна работа могат да преживеят физиологичен удар. Проучване сред държавната администрация на Великобритания показва, че ниската позиция в стълбицата на властта е по-значим предиктор за сърдечни заболявания от обичайно посочваните рискови фактори тютюнопушене, холестерол и високо кръвно налягане. Австралийски учени пък установяват, че неприятната работа има по-лош ефект върху психичното здраве от безработицата90. Затова следващия път, когато някой ви се оплаче, че работата го съсипва, обяснете му, че може и наистина да е така.
Междуличностната биология обяснява и защо самотата убива, особено при по-възрастни хора, лишени от удоволствия, социални връзки и подкрепа. Мащабен обзор на изследвания за множествената склероза с общо над 300 000 участници заключава, че леталният ефект на дефицитните междуличностни отношения е сравним с рисковите фактори пушене и алкохол и дори надвишава опасността от липсата на физическа активност и затлъстяването91.
Будисткият монах и изтъкнат духовен водач Тик Нят Хан отдавна проповядва идеята за взаимосъществуванието: ние живеем само във връзка помежду си. Не съществуват отделни индивиди – пише той, – само проявления, чиято възможност зависи едно от друго92. Отново, би било грешка да отнесем тези наблюдения към сферата на мистичните вярвания. Един учен без духовен уклон, но запознат с нарастващата планина от доказателства, би кимнал в знак на съгласие: Аха, това горе-долу обобщава темата.
4. ВСИЧКО, КОЕТО МЕ ЗАОБИКАЛЯ:
НОВИНИ ОТ СВЕТА НА НАУКАТА
Много от нещата, които правят хората здрави ши болни, не идват от тях самите, а от обстоятелствата около тях. Това ме навежда на мисълта за социалната неправда и по-сериозните проблеми, надхвърлящи рамките на индивида.
Д-Р ЕЛИЗАБЕТ БЛЕКБЪРН93
През 2009 г. д-р Елизабет Блекбърн беше сред удостоените с Нобеловата награда за физиология и медицина благодарение на труда си върху теломерите – миниатюрни ДНК структури в края на хромозомите. Подобно на пластмасовите връхчета, предпазващи връзките за обувки, тези малки обвивки спомагат за поддържането на целостта на хромозомите – и това е чудесно, защото хромозомите също имат навика да се разнищват. Оказва се, че проследяването на дължината и стабилността на теломерите през човешкия живот може да ни разкрие много за здравето и дълголетието.
Вероятно не би ви хрумнало, но знанието за тези мънички биологични структури има и огромни социални измерения. Едно от откритията на д-р Блекбърн е, че теломерите носят действителните белези – или маркери – за условията, в които живеем. Тя установява, че факторите бедност, расизъм и урбанистичен упадък могат пряко да повлияят на генетичните и молекулните функции. И тези ефекти не са никак малки, по думите на психолога Елиса Епъл, неин сътрудник и съавтор на книгата Ефектът на теломерите: революционен подход в разбирането за човешкото здраве и дълголетие94.
По същия начин вижда нещата Кандис Луис – невроучен и специалист по епигенетика – разрастващата се област на познанието за влиянието на житейския опит върху активността на гените.
– Науката все по-ясно ни показва холистичен модел за човека – разказва тя. – Въпросът не е само в това, което се намира под кожата ми, а във всичко, което ме заобикаля. Ако не го виждаме, значи лишаваме медицината от идеята за изцеление.
Анализирайки молекули и вериги на ДНК, тя също постепенно вдига поглед към цялостния индивид, а оттам и към по-широкото му социално обкръжение.
– Като специалист по мозъка и поведението знам, че нещата не опират само до мозък и поведение – споделя бившият стипендиант на Фулбрайт. – Един от най-важните изводи от моята работа е колко податлив е човешкият организъм към влиянията на околната среда през целия си живот.
Доминиращото схващане в нашата култура гласи, че съдбата, същността, заболяванията и способностите ни до голяма степен се определят от генетичното наследство. На брифинг в Белия дом през 2000 г. Бил Клинтън нарече откритията на проекта Човешкият геном (Human Genome Project) най-удивителната карта, начертана от човека, добавяйки, че днес ние учим езика, на който Бог е сътворил живота. Новата наука, предрече бъдещият бивш президент, ще революционизира диагностиката, превенцията и лечението на повечето, ако не и на всички човешки заболявания, включително за Алцхаймер, Паркинсон и рак, като атакуваме генетичните им корени95.
Двадесет години по-късно знаем, че (почти) нищо такова не се е случило96. И за това си има причина: гените в действителност не са езикът на живота, също както разбърканите букви от азбуката или думи от речника не правят пиеса на Шекспир, нито нотната гама е еквивалентна на соло на Джон Колтрейн. За да се превърнат звуците или думите в език, те се нуждаят от подредба, изговаряне, ударение, паузи и интонация. Като всички градивни елементи, гените помагат да съставим езика на съществуването, но те се активират, акцентират или заглушават от действието на епигенетиката. Механизмите на последната включват добавяне на определени молекули към веригата на ДНК с цел изменение на генетичната функция, промяна в броя на рецепторите за определени сигнални вещества, повлияване на взаимодействието между гените и много други97.
Иначе казано, изразяването на генетичния потенциал в крайна сметка се определя от опита. Точно с това се занимава епигенетиката (чието име ще рече над гените). Епигенетичните процеси въздействат върху хромозомите, като доставят и превеждат сигналите от околната среда, които казват на гените какво да правят. Всичко това се случва без промяна в самите гени. Както обяснява Марта Енрикес от Би Би Си, епигенетиката предлага начин да се приспособим към изменящите се условия, без да се налага трайна промяна в генома98.
Не че гените нямат значение – разбира се, че имат; просто не могат да диктуват всичко до най-простите действия, камо ли да обяснят повечето заболявания или да посочат възможното лечение. Те далеч не са автономни арбитри на съдбата ни, а реагират на заобикалящата ни среда и не биха могли да функционират без нейните сигнали. Животът би бил невъзможен без епигенетичните механизми, които включват и изключват гените съобразно получените сигнали във и извън тялото99.
Епигенетиката разкрива нов поглед към развитието на човека от ембрион до възрастен индивид и дори как видът ни е стигнал дотук. Разговарях с един от водещите учени в областтa – д-р Моще Шиф от легендарния Медицински факултет към Университета Макгил:
– Еволюционната теория трудно може да се промени, защото почти се е превърнала в религия, религия на науката. Подлагането ѝ на каквото и да било съмнение звучи като еретично съмнение в цялата система, макар очевидно да не е така. Епигенетиката не отрича еволюцията. Тя е част от нея, но изисква нов поглед към механизмите ѝ.
Новата биология надгражда стандартното Дарвиново схващане за спонтанните мутации и произволния подбор като двигатели на видовите адаптации и показва, че условията на живот могат да повлияят на приспособяването на гените към средата.
С други думи, животът определя живота.
Д-р Шиф и екипът му са автори на едно от най-цитираните изследвания в областта на епигенетиката, което има сериозно отражение върху схващанията за развитието, поведението и здравето. Експериментите с плъхове разкриват ефекта от взаимодействието между майката и бебето в първите дни след раждането върху реакциите му към стреса след това: дали те ще бъдат уверени и адекватни, или – напротив, тревожни и пресилени. Вниманието на учените е фокусирано върху оста ХХН, която регулира стреса чрез сигнали между хипоталамуса, хипофизата и надбъбречните жлези100. По-конкретно, анализират рецепторните молекули в мозъка, чиято задача е да модулират стреса, т.е. да се погрижат да реагираме адекватно в условията на стрес. Индивидите със зле регулирани стресови реакции са по-тревожни и неспособни да се справят с обичайните предизвикателства от страна на заобикалящата среда и да изпитват прекомерен стрес дори в нормални условия.
Изследването показва, че качеството на ранната майчина грижа определя биохимичния капацитет на мозъка да реагира по здравословен начин на стреса в зряла възраст. Установяват се разлики в ключови епигенетични маркери (генна експресия) в мозъците на плъхове, които са имали повече или по-малко грижовен контакт с майките си101. Поразително е, че животните предават на собственото си поколение същия вид майчина грижа, който и те са получили. Шиф и колегите му показват също, че качеството на майчината грижа влияе на активността на рецепторите за женския хормон естроген при дъщерите, което се отразява на модела на майчинство през поколенията102. С помощта на находчиви манипулации върху изследваните плъхове учените показват, че физиологичните и поведенческите ефекти от модела на ранна грижа не са генетични: не се предават чрез т.нар. генетичен код, който остава непроменен. Те са епигенетични: определят се от начина, по който различните типове майчина грижа влияят на генната активност в мозъка на бебето. (Специфичното поведение на майките се измерва с нежността, с която ближат малките си.)
Сподели с приятели: |
