Да се върнем за момент към трагичната случка от началото на тази глава и да я пренесем в паралелна вселена, където импринтът от моята травма не управлява всичките ми реакции.
Самолетът каца и аз виждам съобщението на Рей. Хи, не това очаквах – казвам си. – Но я разбирам: вероятно се е увлякла в рисуването. Нищо ново, нищо лично. Мога дори да се поставя на нейно място: колко пъти съм потъвал в работата си до такава степен, че да забравя за времето? Е, ще взема такси. Сякаш забелязвам известно разочарование и просто си позволявам да го почувствам, докато отмине. Избирам да бъда уязвим, а не жертва. Прибирам се вкъщи и никой не е разстроен, емоционално откъснат или намусен. Може да подкача жена си, но всичко си остава в границите на хумора, обичта и ненакърнената връзка помежду ни.
По този начин бих демонстрирал т.нар. гъвкавост на реакцията: способността да избираме как да се отнасяме към неизбежните сполуки и несполуки в живота, към разочарованията, триумфите и предизвикателствата. Човешката свобода включва способността да правим пауза между дразнението и реакцията, за да изберем онази реакция, в която бихме искали да влеем енергията си – пише психологът Роло Мей38. Именно тази свобода ни отнема травмата.
Гъвкавостта на реакциите е функция на средната част на предния дял на мозъчната кора. Бебетата не се раждат с такава способност; тяхното поведение се управлява от инстинктите и рефлексите, а не от съзнателен избор. Свободата да избираме се развива успоредно с мозъка. Колкото по-тежка и ранна е травмата, толкова по-малък е шансът в съответните мозъчни вериги да се кодира гъвкавост на реакциите и толкова по-бързо я губим. Засядаме в предсказуеми, автоматични отбранителни реакции, особено към стресиращи дразнители. В емоционален и когнитивен план движенията ни буквално склерозират; и колкото по-силна е травмата, толкова по-строги и тесни са ограниченията. Миналото отново и отново похищава и асимилира настоящето.
Сподели с приятели: |
