Митът за нормалното
Изтегляне 1.24 Mb.
|
Свързани:
Методът на ледения човек - Вим Хоф - 4eti.me
| Разгръщането на човешкия потенциал е спонтанно, но не задължително – заявява д-р Гордън Нюфелд пред сесия на Европейския парламент в Брюксел. – Всички остаряваме, но не всички израстваме. Да отгледаш дете, означава да го водиш към пълния му потенциал като човешко същество203. Защо тогава хронично пропускаме тази цел в днешната култура? Проблемът тръгва от неразбирането на потребностите на развиващото се дете.
От какво се нуждае малкото дете, независимо от темперамента? Нюфелд отговаря красноречиво на този въпрос: Децата трябва да се чувстват поканени да съществуват в наше присъствие точно такива, каквито са. Ето защо върховната задача на родителите е не просто да осигурят условия за оцеляване на детето си, но да му внушават с думите, постъпките и (най-вече) с енергията на присъствието си, че то е точно човекът, когото обичат, приветстват и желаят. Детето не бива да прави нищо или да се променя по какъвто и да било начин, за да спечели любовта им: то и не може да направи нещо, защото безусловната прегръдка не може да бъде нито заслужена, нито оттеглена. Тя не зависи от поведението и личността на детето; тя винаги е насреща, независимо дали то се държи добре, или зле, послушно или непослушно. Означава ли това, че трябва да игнорираме опасното или неприемливото поведение? Не, това също не би било израз на обич, защото децата се нуждаят от напътствия и ориентация, включително поставяне на граници. Целта е по-скоро да се стараем да следим и да коригираме нежелателните постъпки от позицията на безусловната любов, така че децата да разберат, че каквото и да правят, не могат да застрашат връзката си с нас, даже да предизвикат краткотрайния ни гняв или неодобрение към поведението им. Тази нагласа може дори да ни позволи да видим лошото поведение в по-широки и опрощаващи рамки – например като израз на фрустрация, неосъществена комуникация, непреработена емоция. Разбираме и откликваме на потребностите и емоциите, които детето изиграва, вместо да наказваме поведението и да потискаме чувствата, убедени, че ни разиграва. Тук от централно значение е схващането на Нюфелд за съзряването като нещо спонтанно, но не задължително. Същата еволюция, която хилядолетия наред ни е усъвършенствала като социални и емпатични същества, предполага – или очаква, както казахме в Глава 8 – определени условия за развитие. Ние наистина се раждаме за любов – пишат Мая Салавиц и детският психиатър и невроучен Брус Пери, – [но] даровете на биологията са потенциал, не гаранция204. Някои преживявания поливат семената на обичта и емпатията, които Природата е посяла у нас; ако липсва постоянно подхранване, израстването се компрометира. Същността на тези преживявания може да се изкаже с една дума: сигурност. Най-големият ми син Даниел – съавтор на тази книга, посочва липсата на сигурност за основен белег на ранните си спомени. – Не можех да различа горе от долу – казва той, – защото всеки момент горе можеше да стане долу в зависимост от вашето настроение или състоянието на връзката ви в този ден. Като дете непрекъснато сънувах кошмари, в които земята се разтваряше под мен и аз пропадах в друго измерение, отново и отново. Не е трудно да се дешифрират тези сънища: в света на моето детство подът не беше под. Действително, без пода на сигурната връзка младият човек изпитва силна нужда да намери стабилна почва за живота си. Въпреки обичта към трите ни деца, двамата с Рей не знаехме как да им дадем стабилната среда, от която се нуждаеха, защото самите ние усещахме липсата на важни аспекти от ранното си детство. Животът в края на XX в. също не помагаше да създадем нужната среда, още по-малко на фона на напрежението помежду ни и моите напористи работохолични наклонности, затвърдени и усилени с медицинската практика. И далеч не бяхме единствените в това положение. Откъде идва чувството на сигурност? Отново ключът е в топлите и хармонични отношения с обгрижващите възрастни. Изследване на Университета Дюк от 2010 г. съобщава, че ранната грижа и топлина имат дълготрайни положителни ефекти върху психичното здраве, включително в зряла възраст. Учените анализират близо 500 двойки майки и деца, обръщайки внимание на нежността, с която майките се отнасят към 8-месечните си бебета, и ги разпределят в категории: топли, спорадично негативни, щедри на ласки, екстравагантни. Повечето майки са определени като топли, а около 1,5% – като екстравагантни. След повече от 30 години вече порасналите деца са подложени на редица психологични тестове за оценка на емоционалния дистрес и тревожността. Оказва се. че възрастните, които са получавали най-много майчина обич и нежност в кърмаческа възраст, имат най-ниски нива на дистрес205. Водещият автор изказва предположението: Изглежда, човек не може да покаже твърде много обич... От гледна точка на политиките изследването ни определено допълва трудовете, сочещи, че трябва да осигурим закрила на времето, в което майките и бащите могат да проявят обич и нежност към децата си. Струва ми се признак на културно безумие нещо толкова елементарно и същевременно важно да бъде така застрашено, че да се налагат политики за закрилата му. Дълго време се приемаше, че бебетата търсят връзка с възрастните единствено от безпомощност сами да си подсигурят храна, топлина и подслон. Днес знаем, че в резултат на еволюцията в нервната ни система са закодирани също социални и емоционални потребности, които трябва да бъдат задоволени с оглед на оптималното ни развитие. Невроученият Як Панскеп нарича мозъчния апарат, управляващ тези потребности, система на ПАНИКА/СКРЪБ, защото това са емоциите, които се активират при липсата на сигурна връзка. Посланието е: ние сме създадени да се привързваме, да градим връзки помежду си и можем да го правим благодарение на ранната връзка с възрастните около себе си. И не само това, но веригите са двупосочни: бебетата, по думите на д-р Панскеп, са родени да плачат, именно за да активират грижовните мозъчни структури и любящо поведение на родителите. Нарича го система ГРИЖА206. Размишленията по темата ме отведоха обратно към дневника на майка ми. Този път нищо общо с войната с нацистите: просто 24-годишна жена, която се старае да обича бебето си в рамките на културните норми, включително лекарските съвети, противоречащи на родителските ѝ инстинкти. Според приетата по онова време практика докторът предписал хранене по строго определен график. Самата тя дъщеря на лекар, мама не смеела да наруши указанията. Още в болницата, докато съм бил на две седмици, тя пише: Добре ме нареждаш. За разнообразие извиваш от 12:30 до 2:00 през нощта, когато сестрата дойде и предложи все пак да ти дам малко да посучеш, та да заспиш. Ненаситни синко, трябва да те предупредя, че това не може да ни става навик. Скоро дори ще трябва да се откажем от храненето в 7 сутринта. Повярвай ми, съкровище, сърцето ми се къса, когато слушам горчивия ти плач, но вече си достатъчно голям да знаеш, че нощта е време за спане, не за ядене. И така, следвайки разпорежданията на доктора, майка ми 90 безкрайни минути слушала отчаяните ми вокализации и търпяла собствения си емоционален дистрес, прибягвайки до сухото остроумие, което щеше да си остане нейната запазена марка чак до смъртта ѝ през 2001 г. Когато се връщам към тези редове с днешните си знания по неврология на връзката родител – дете, виждам млада жена, в чийто мозък инстинктивната система ГРИЖА, описана от Панскеп, влиза в конфликт с културните нагласи. Тя се подчинява на неестествените повели на медицинския авторитет, но сърцето я боли. А какво да кажем за бебето от пожълтелите страници? Какво е преживяло то? Около 30 години по-късно Джийн Лидлоф предупреждава читателите си за съвременната мода да оставиш бебето да плаче, докато сърцето му се съкруши и то се предаде, замлъкне и се превърне в безутешно „добро бебе“. И аз съм станал добро бебе. Едва 4 или 5-годишен съм лежал в леглото си преди съмване и стоически съм търпял пробождащата болка в ухото, тихичко хлипайки, за да не събудя родителите си. Макар повечето родители несъмнено да имат диаметрално противоположни намерения, детето, което е оставено да плаче, без никой да се отзове, не е нахранено, когато е гладно, и не е гушнато до топлото тяло на родителя си, когато е разстроено, научава един ням, но ясен урок: неговите потребности не могат да бъдат удовлетворени; трябва да се бори с всички сили, за да намери отдих и покой, и не е достойно за обич такова, каквото е. Задействайки моята система ПАНИКА/СКРЪБ, липсата на отклик от бедната ми майка е спомогнала в мозъка ми да се образуват онези връзки, на които дължа склонността си към тревожност и депресия – израз на свръхактивността ѝ и до днес. Когато мозъкът не се чувства обгрижен – пише Дарсия Нарваес, – той реагира по-остро на стреса и започва да се подчинява на системите за оцеляване – страх, паника, ярост. Аз ли не го знам? – Въпросът в такъв случай е: кои са неотменните нужди на детето? – каза веднъж Гордън Нюфелд. Под неотменни той разбира потребности, без които детето не може да постигне заложения от Природата потенциал; такива, които, ако не бъдат задоволени, ще предизвикат негативни последици. – Ключът към пълноценното човешко и човечно същество е истинското съзряване, а не училището, образованието и генетиката – заяви той пред Европейския парламент. Ние не можем нито да научим, нито да примамим, да изкушим или да принудим кое дете да съзрее. От нас се иска да осигурим условията за развитието му, които ще задоволят неотменните му потребности. Оттам насетне Природата малко или много ще се погрижи за останалото. Според проницателната формулировка на д-р Нюфелд съществуват четири неотменни нужди за човешкото съзряване. Те съществуват едновременно заедно и се надграждат взаимно – като пирамида. Приканвам ви да помислите до каква степен нашата култура удовлетворява тези потребности или не успява207. Изтегляне 1.24 Mb. Сподели с приятели:
|