4. Свободна игра в името на съзряването.
Играта не е фриволно детинско занимание, което трябва да се израсне; тя е необходимо условие за здравословното развитие на всички бозайници. Як Панскеп изковава име и за неврологичната система, управляваща истинското пресъздаване. Системата ИГРА – пише той – може би е също толкова важна в епигенетичното развитие и съзряването на неокортекса. Липсата на сигурна връзка и игра на ранен етап може да се окаже фактор за състояния като СДВХ или раздразнителност и агресия в зряла възраст211. Автентичната игра – свободна, интерактивна, възбуждаща радостта и въображението и с живи хора, което все по-рядко става в наши дни – е невъзможна в условията на стрес и депривация. (Нито е съвместима с разсейването или вторачването в цифрови технологии – досаден проблем, на който ще се върнем в Глава 13.)
Ако общата цел на развитието е да укрепи у детето чувството, че е живо в един грижовен свят (да се чувства човек, по прекрасния израз на Рафи), то ние тотално сме изпуснали нишката. За да се случи това, е необходима функционална култура с обществени структури, които следват напътствията на Природата и подкрепят родителите в подсигуряването на неотменните потребности на детето. Как и защо толкова много от нуждите на нашите деца остават незадоволени – на този въпрос ще се опитаме да отговорим в следващите глави.
10. НЕПРИЯТНОСТИ НА ХОРИЗОНТА:
ПРЕДИ ДА СЕ ПОЯВИМ НА СВЕТА
Злощастието на моя Тристрам започна девет месеца, преди изобщо да се появи този на свят.
УОЛТЪР ШАНДИ.
в „Животът и възгледите на Тристрам Шанди“ (1759) от Лорънс Стърн
„Мой миличък синко или дъще, усещам как риташ в мен. Сега съм ужасно тъжна, обезсърчена и уплашена, но те обичам и ще те закрилям, и ще се грижа за теб с цялата любов на света. Адреналинът, който усещаш, не е предназначен за теб, нито се лее заради теб. Един ден ще ти разкажа за седмиците, преди да се родиш, и се надявам, ако у теб са се загнездили двойствени или болезнени спомени, истината да ти помогне да намериш изцеление. Скъпо детенце, баща ти също ще те обикне, щом те опознае. Той не усеща движенията ти в себе си, както аз.“
Това е написала жена ми, докато очаквахме неочакваното си трето дете. Беше труден период за нас, особено за Рей. Тя беше стресирана, нещастна и тревожна; месеците, които Рей нарисува картината през първата половина на бременността, за която разказвам в тази глава. трябваше да бъдат изпълнени с радост и взаимна подготовка, минаваха в самотно униние. Аз, споменатият баща, бях в средата на 40-те и отстрани изглеждах успешен лекар и автор на рубрика в националния ежедневник. Но кой бях вътре в себе си и между четирите стени на дома ни? Депресиран, тревожен и психически недоразвит мъж, на светлинни години от изцелението от дълбоките си рани; мъж, чието семейство носеше бремето на дисфункционалното му, непостоянно и емоционално враждебно поведение; мъж, чийто работохолизъм водеше до физическо и емоционално отсъствие от дома, бих казал, дори занемаряване на семейния живот; мъж, пристрастен към собствената си вътрешна драма, който не знае как да носи отговорност за постъпките и душевните си състояния, нито за последствията от тях върху близките си, особено върху нероденото си дете.
Автопортрет в гестация
Рей Мате, 1988, смесена техника
Кореспонденцията, която Рей водеше в дневника си с бебето, растящо в утробата ѝ, показваше, че тя много преди мен е хранила дълбоко интуитивно разбиране за човешкото развитие и динамиката, която често изкривява естествения му ход в нашата култура. В главата, посветена на травмата, споменах, че преди да станем създатели на средата си, ние сме нейни създания. Преди да развием способност да участваме в конструирането на своята вселена, светът изгражда нас. С какви средства? Отпърво – чрез телата, умовете и условията на живот на родителите ни, които от своя страна са формирани от света около себе си и историята на предишните поколения. Нашето тялоум поначало е продукт на широката култура, а житейският му път започва да се чертае още със зачеването.
Преди да продължим нататък, бих искал да направя важно уточнение. Много читатели ще се напрегнат от фразата още със зачеването, която силно се политизира в непрестанния културно-религиозен дебат за правото на аборт. Лесно е да предвидим как научно обоснованото признаване на нуждите на нероденото дете би могло да се впрегне от противниците на свободния избор, защитниците на правото на живот, поради което съм длъжен да бъда пределно ясен. Като лекар добре познавам страданието на жените, които не са имали избор. В тази глава и изобщо в цялата книга няма ни един аргумент срещу отнемането на правото на автономно вземане на такива съдбоносни решения.
Никога не е било толкова важно да се говори за развитието на човека и неговата траектория от утробата до гроба. В същото време това е изключително деликатна тема. Преди всичко, обикновено е болезнено да се вглеждаш в неща, свързани с болка, причинена на деца. Още по-лошото е, че при повдигането на въпроса майките и бащите често остават с впечатлението, че някой ги съди, порицава или оспорва ролята им, което е жалко в две отношения – първо, в нашата култура твърде много родители бездруго носят осакатяваща вина и се чувстват длъжни да се защитават (мога да го потвърдя в качеството си на баща на трима), и, второ, защото обвиненията нито помагат, нито съдържат и капка основание. Всички правим най-доброто, което можем. Просто твърдя, че нашето най-добро заслужава да бъде по-добро и може да стане такова, ако приложим знанията си. Целта ми е единствено да хвърля светлина върху динамиката, която цялата ни култура трябва да разбере. Тази и следващата глава са посветени на нашето начало и проследяват неуспеха на културата ни да следва развитийната схема на гестацията и раждането, начертана от еволюцията.
Сподели с приятели: |
