Как един лекар излекува себе си
Заплашена и несигурна за дълъг период от време: точно така се чувства акушер-гинекологът Лиса Ранкин още от дете, а обучението по медицина още повече засилва тези емоции. Книгата ѝ Анатомия на призванието започва с кошмарен разказ за стажа ѝ, при който се налагало да тича цяла нощ между родилните зали и да участва в трудни израждания, да подкрепя родителите на 4 починали бебета и през цялото време да слуша упреците на шефовете си, които ѝ натяквали, че трябва да потисне собствената си тъга дори в усамотението на дамската съблекалня. Лекарите стават майстори в потискането на емоциите – пише тя. – Не можем да плачем дори когато скърбим, когато някой ни нарани или когато сме тъжни.
– В Медицинския факултет постоянно бях обект на сексуален тормоз от страна на професорите по хирургия – сподели колега от Калифорния, с която разговарях неотдавна. – През цялото време. Трябваше просто да търпя. Не уведомих декана, не казах на никого, не помолих за закрила, защото това беше част от раната ми: не ми беше позволено да търся помощ, да искам подкрепа, да се оплаквам.
На 27 години д-р Ранкин е приета в кардиологичното отделение на болницата, в която работи, поради силно учестен пулс, който не се повлиява от обичайните неинвазивни мерки. Когато възстановяват ритъма ѝ с електрошок, тя веднага се връща отново на работа. На 33 вече приема множество медикаменти за различни проблеми, включително три лекарства за високо кръвно налягане и палпитации, антихистамини и стероид (стресов хормон), както и ежемесечни инжекции против алергии, които, както ѝ е обяснено, ще трябва да поставя до живот. Подлага се на процедура заради цервикална аномалия – предраково състояние, което се появява отново скоро след това. През цялото време нито един лекар не я пита дали не изживява стрес, който би могъл да провокира имунните проблеми и злокачествените образувания. Звучи ли ви познато?
Днес д-р Ранкин е напълно здрава и не приема никакви медикаменти. Изцелението в нейния случай няма нищо общо с конвенционалната медицина, а изцяло се дължи на личната трансформация – пътуване, което тя предприема 35-годишна, на крачка от самоубийството.
– Шест месеца след напускане на работата вече бях спряла всички лекарства – споделя тя.
Днес тя е майка, лечител, водещ на семинари и автор на няколко книги. Ключовата стъпка се оказва прозрението, че целият ѝ живот е станал арена за няколко физични и психични заболявания; че последните не са отделни обекти, а динамични процеси, отразяващи взаимоотношенията ѝ със света.
– Аз бях стереотипното добро момиче: амбициозна, винаги първа в класа, постоянно развиваща талантите и интелекта си – не за собствено удовлетворение, а за да угодя на другите.
Неумолимото напрежение се беше проявило като сериозни медицински проблеми. Наложило се бе да се отърси от него.
Вникването в процеса на болестта с отворено съзнание може да донесе много добри плодове. Вероятно не това е гостът, който искаме да посрещнем, но капка гостоприемство няма да ни струва нищо. А може да ни открие възможността да разберем защо точно този пътник е почукал на вратата ни и какво има да каже за собствения ни живот.
Сподели с приятели: |