Митът за нормалното
Изтегляне 1.24 Mb.
|
Свързани:
Методът на ледения човек - Вим Хоф - 4eti.me
Самотните родителиБританският антрополог Колин Търнбул прекарва 3 години сред пигмеите в тогавашно Белгийско Конго в Централна Африка. До неотдавна нравите им следвали традиции, непроменяни от хилядолетия. Бебето – пише Търнбул в класическата си книга Горските хора – естествено познава истинската си майка и баща и питае специална обич към тях, както и те към него, но от ранна възраст научава, че е дете на всички, защото всички са деца на гората274. В малката ловно-събираческа общност разширеното семейство и кланът формират незаменима мрежа от топлина, отзивчивост и подкрепа. Вместо шоу за двама (или дори солово изпълнение) в зората на човечеството родителската роля се вписва в широк кръг от привързани отношения и мултипоколенчески клан, в който се демонстрира, насърчава и споделя постоянна обич и топлина. Освен това родителите се допълват по едновременно милостив и извънмерно разумен начин от избрана група възрастни, които Нарваес нарича аломайки (от гръцкото ало – различно от обичайното). Аломайките поемат бебето, когато майка му има нужда от почивка... носят го, люлеят го, играят си с детето. Вършат ежедневните задачи... Те са буферът на връзката между майката и детето и бащата и детето. От множество изследвания знаем, че колкото повече подкрепа получават родителите, толкова по-добре откликват на нуждите на децата си. В почти всички общества е било традиция – пише Нарваес – да има „период на легло“ за майката и бебето, в който жени от общността я обслужват и ѝ носят питателни чайове и храни, които подпомагат кърменето и възстановяват. Грижели са се за цялото домакинство, за да може да си почива и да се фокусира изцяло върху връзката с бебето и кърменето275. В чест на тези култури може да се каже, че са имали истинска политика в подкрепа на семейството. Месец май 2020 г., точно когато работех по тази глава, беше белязан от ужасяваща терористична атака срещу болница в Кабул, Афганистан. Един от най-трогателните видеоматериали, които съм виждал, показваше жени, кърмещи и обгрижващи осиротелите новородени бебета. Дойдох да накърмя тези бебета – каза местна жена през маската заради COVID, – защото са изгубили майките си в кървавото нападение. Аз имам четиримесечно бебе... и дойдох да им дам майчина любов, като ги накърмя276. Може би аломайчинският инстинкт е тъй естествен, както и майчинският. Извод: Природата никога не е имала намерение (доколкото изобщо може да се говори за такива) разстроени и объркани млади майки като Емили Остър да се борят сами, да кърмят в задушни килери и да правят компромиси с инстинктите и желанията си за спокойно общуване с детето. Стресът не е част от длъжностната характеристика на майката и бащата; проблемът е в социокултурното работно място. Малко е да се каже, че сме се отдалечили от модела на общностно родителство. Днешната изолирана семейна единица е далечен отзвук от нашата развита еволюционна ниша, чиито следи отслабват с всяко следващо десетилетие и завъртане на колелото на икономическия или технологичен прогрес. Разбитото еволюционно минало води до серийни пробиви в инстинктивното ни наследство. Какво се случи с местните общност в рамките на само няколко поколения? И аз, и много други от моята възрастова група още помним кварталите, в които почти всички се познаваха, децата играех по цял ден на улицата и всички възрастни около нас служеха за сурогатни родители, които ни държаха под око, готови да се отзоват на помощ или да ни вкарат в ред, ако се наложи. Пазаруваше се от квартални магазини; зарзаватчийницата, хлебарницата, железарията и автосервизът бяха на пешеходно разстояние. (Лична скоба: в Будапеща от моето детство тротоарът беше широк кажи-речи колкото площадка за игра и служеше за такава за десетки деца от съседните блокове. Неотдавна посетих Унгария по работа и се отбих в стария квартал. Заварих тесен тротоар и многолентов скоростен път, а от другата му страна – Макдоналдс и бензиностанция.) Колко далечни изглеждат тези спомени сега... сякаш са картини от Улица „Сезам“. Малките магазинчета са застрашен вид. Въпреки процъфтяващите удобства в някои райони, все по-често шофираме, обикновено сами, до работа или до някой бездушен хипермаркет. Вместо познати, срещаме непознати, а по рафтовете – продукти масово производство. Икономическите взаимоотношения, някога съпроводени от лични, независимо дали става въпрос за банката, бензиностанцията, или касата в магазина, все повече се изместват от емоционално стерилни, механизирани транзакции. Тротоарите в предградията пустеят, а буйните игри на деца от всякакви възрасти отдавна са стихнали. Днес всички ходят на градина и училище, разпределени в групи от връстници. Изкарването на прехрана принуждава много хора да се заселват далеч от разширените си семейства. Ходенето на църква и други вектори на социално ориентирано общуване постепенно чезнат. Отначало незабелязано, през последната третина от века бяхме откъснати един от друг и от общността – пише харвардският професор по обществени политики Робърт Пътнам през 2000 г.277 Социални същества по природа, днес ние се чувстваме като риби на сухо. Сред най-засегнатите от промените са майките, чиято потребност за свързаност е от особено важно значение. Адриън Рич отбелязва, че в условията на относително благоденствие в средата на XX. започва изместването към покрайнините, в по-малки, после и по-големи частни къщи, изолирането на „дома“ от другите домове... Майките от работническата класа в новите си апартаменти и академичните съпруги в новото си богатство губят нещо: всички те в много по-голяма степен се обвързват с дома и се откъсват от другите278. Подобни тенденции се разгръщат по целия свят с нарастваща сила под напора на глобалния капитализъм. Нелепо би било да жалим по някакво идеализирано минало, но упадъкът на спойката и подкрепата в общността е очевиден и печален. – Преди десетилетия социалните връзки си бяха на мястото – сподели с мен Джеймс Гарбарино, професор по хуманистична психология в Университета Лойола в Чикаго, който цял живот изучава детското развитие. – Въпреки че индивидуализмът се ценеше, социалните структури, които свързваха хората, бяха по-изразени. Много от тях атрофираха или бяха изоставени, защото хората не разбираха колко важни са били за благополучието им. Те просто не съзнаваха голямото им значение и решиха, че могат да ги зарежат без никакви последици. Джони Мичъл беше права: наистина не знаем какво имаме, докато не го изгубим. Култура, в която Природата е станала изключение, не върви на добре. За да свършим работата, която ни възлага еволюцията; за да имаме достъп до естествените инстинкти, които ще ни помогнат за целта, и да им се доверяваме, ние се нуждаем едни от други, от общностна и обществена подкрепа – точно както децата ни се нуждаят от нас. Изолираното родителство е наситено със стрес също както опитите да прилагаме всички нови, противоречащи на инстинктите ни съвети на експерти от родителско-промишления комплекс (да ме прощава Айк279). Проблематичното родителство от своя страна е идеална почва за лични и обществени страдания. Изтегляне 1.24 Mb. Сподели с приятели:
|