Вината е ужасно нещо – казва изтерзаната Зонтаг и е абсолютно права. Но там, където няма избор, няма и вина. Няма друго състояние, в което човешкото същество да разполага с толкова малко власт и възможности, както в бебешка и ранна детска възраст. Императивът за оцеляване надделява над всичко останало, а той изисква поддържане на привързаността, независимо какво ще струва на автентичността. Затова толкова често детството, особено в култура, която едновременно поражда стрес и се храни с него, е белязано от напрегнато противоборство между двете потребности. Изходът от него е предопределен, а последиците – за цял живот.
Ето още нещо, което научих и което се надявам да ви вдъхне същото насърчение, както на мен: да загърбим обвиненията и чувството за вина по пътя към изцелението, да направим крачка от упрека към любопитството, от срама към отговорността, т.е. възможността за отговор, не само е необходимо, но и възможно – при това във всеки един момент. Промяната за мен бе осъзнаването, че имам избор – споделя Анита Мурджани. – Когато си привикнал да правиш нещо до степен на рефлекс, дори не осъзнаваш, че го правиш. Не си даваш сметка, че потискаш себе си, защото си в режим на оцеляване.
Неавтентичността често започва несъзнателно, но с помощта на осъзнаването и самосъстраданието можем да се върнем към автентичността.
ВТОРА ЧАСТ.
ИЗКРИВЯВАНИЯ В ЧОВЕШКОТО РАЗВИТИЕ
Ако обществото ни можеше действително да оцени значимостта на емоционалните връзки през първите години от живота, нямаше повече да търпи децата да растат и родителите да се борят в условия, които не насърчават здравословното развитие.
Д-Р СТАИЛИ ГРИЙНСПАН,
Израстването на ума183
8. КОИ СМЕ ВСЪЩНОСТ?
ЧОВЕШКА ПРИРОДА, ЧОВЕШКИ ПОТРЕБНОСТИ
Във всяка доктрина за социален ред или промяна се крие явна или неявна концепция за човешката природа.
НОАМ ЧОМСКИ,
из дебата с Мишел Фуко върху човешката природа (1971)
Въпросът за човешката природа датира от хилядолетия – Вероятно защото не е никак лесен. Ако погледнем необятния хоризонт от дела и постижения – от жизнеутвърждението до братоубийството, несъмнено ще видим, че човешкото е доста гъвкаво и пластично понятие.
Дори да се чудите защо книга за здравето през XXI в. се занимава с толкова обемен и витиеват проблем, аз вярвам, че тази тема е основополагаща и има твърде обширни последствия, за да я подминем. Относителното здраве на всяка форма на живот е функция на задоволяването или незадоволяването на фундаменталните ѝ нужди. Ето защо да знаем що за същества сме, означава да разбираме какво ни е нужно, за да бъдем максимално такива. От представата ни за самите себе си зависи как ще устроим живота си – индивидуално и колективно, и до каква степен културата, в която живеем, отговаря на изискванията ни за оптимално здраве и функциониране.
Всяко общество има своите допускания за човешката природа и нашето не прави изключения. Човешко е, свиваме рамене пред нечие – и своето собствено – манипулативно и егоцентрично поведение. Интересно е – отбелязва образователният специалист Алфи Кон184, – че характеристиките, които обясняваме по този начин, почти винаги са отблъскващи; рядко например омаловажаваме щедростта, махайки с ръка, че тя е просто „част от човешката природа“185. В нашата култура съществува тенденция да разглеждаме – с одобрение или разочарование – човека като агресивен, ненаситен и крайно индивидуалистичен. Ценим добрината, щедростта и грижата за общото – нашата по-добра природа, но често говорим за нея с въжделение, сякаш е изключение от правилото.
Това не важи за всички култури. Антропологът Маршал Салинс, който изучава обществата в Тихоокеанския басейн, пише: За по-голямата част от човечеството личният интерес, какъвто го познаваме ние, е неестествен... смята се за лудост... Вместо израз на човешкото, подобна алчност се приема като загуба на човешкото186. Някои народи дори имат названия за тази лудост. Думата уетико на племето крий (и нейните варианти у други коренни езици – оджибуей и поухатан) означава същество, дух, или нагласа на алчност и властолюбие, която канибализира хората и ги тласка да експлоатират и тероризират другите. В езика кечуа от перуанските Анди съществува сходно понятие – пищако, асоциирано с безскрупулните, сребролюбиви испански колонизатори. Вместо израз на дълбоката ни природа, непреклонното следване на тясно дефинирания личен интерес се тълкува като нейна противоположност – силно заразна и бързо разпространяваща се болест, по думите на изследователя на коренните американски жители Джак Форбс187.
Намирам дискусиите за фиксираната човешка природа за безполезни и дори подвеждащи. Беглият поглед към историята стига да покаже, че не сме еднолики: и Исус е бил човек, и Хитлер също. Можем да бъдем благородни и нарцистични, великодушни и брутални, гениални в изобретенията си и твърдоглави в глупостта си. Ние сме всичко и всякакви. Откъде да започнем тогава?
Вместо да се мъчим да отсъдим сред многобройните противоречиви схващания за човешката същност, бихме могли да я разглеждаме като спектър от възможни резултати. Много харесвам формулировката на Робърт Саполски, професор по неврология и биология в Станфордския университет и автор на научнопопулярни книги: Природата на нашата природа е да не бъдем твърде ограничени от природата си. Ако сме ограничени от нещо, то по-скоро е тази липса на граници; колкото и да е странно, чудотворната ни дарба за приспособяване може да бъде и недостатък. И защото природата ни се влияе от какво ли не, различните условия провокират различни вариации у нас – от доброкачествени до катастрофални. Когато затвърдим дадено проявление на човешкото поведение в определено време и място, погрешно отъждествяваме това, което правим, с това, което сме. Тази грешка може да ни попречи да разгледаме други възможности дори сегашният ни подход да не е добър за нас. После копираме условията, които не подпомагат благополучието ни, и така тъжната сага продължава. Ето защо, търсейки визия за по-добър свят, би следвало да се освободим от всички фиксирани, ограничаващи схващания за същността и предназначението си и вместо това да се запитаме: кои обстоятелства предизвикват такива резултати?
В биологичното ни устройство са кодирани някои фундаментални потребности и възможности. Как ще се разгърне природата ни зависи от това доколко са задоволени потребностите и доколко насърчаваме или потискаме възможностите си. Това важи през целия живот, но има най-голямо значение в процеса на развитие. Хронологично можем да проследим дъгата на развитието от зачеването до пубертета, макар, разбира се, в много отношения да не спираме да растем, да се променяме, да се приспособяваме и да се развиваме до сетния си ден – дай боже, към повече здраве и мъдрост.
Кои възможности ще се проявят зависи най-вече от средата – условията, в които протича развитието ни, и степента, в която отговарят на множеството ни потребности. Това важи не само за хората, но и за всяка форма на живот. Вземете един жълъд. Бихме казали, че в неговата природа е се превърне в дъб – но само при подходящ климат, почва и ако някоя катерица не си го прибере за храна през зимата. Дори да пусне корени и стъбло, размерите и короната на дървото ще зависят от хранителните вещества в почвата, атмосферните условия, слънцегреенето, напояването, отстоянието от други растения и прочее, и прочее.
Ние също имаме потребности, които заобикалящата среда трябва да задоволява, така че да израснем. Преди да разгледаме тази динамика, трябва за пореден път да разсеем широкоразпространения мит за генетичната обусловеност на човешкото поведение. Такава няма. Макар да имаме известни биологични дадености, не сме генетично програмирани да се чувстваме, да се държим или да постъпваме по определен начин. Както се изрази Робърт Саполски в нашия разговор: Ние сме най-свободният от гледна точка на генетиката вид. Благодарение на адаптивността и изобретателността си ние например можем да виреем в много по-широк кръг от условия от всеки друг бозайник. Освен това, както видяхме по повод епигенетиката, изразяването на гените зависи от средата. Следователно решаващият фактор за начина, по който биологията ни ще се прояви в живота, е субективният опит. В края на краищата, индивидът е генетично предопределен да не бъде генетично предопределен, по остроумния израз на двама френски учени, перифразиращи твърдението на Саполски за човешката природа на биологичен език188.
Въпреки че е в природата ни да се приспособяваме и да оцеляваме в почти всякаква среда – със сигурност повече от дъбовете – ние не сме в най-добра или най-здрава форма във всички от тях. Някои условия във физическата, емоционалната или социалната среда превръщат благосъстоянието ни в постоянна борба или лукс за късметлии, а не общодостъпна норма.
Потребностите, които подготвят почвата на човешкото здраве, далеч не са произволни. Те са резултат от милиони години еволюция от хоминидите и хоминините189 насам, предшествали появата на нашия вид преди най-много 200 000 години. За да говорим свързано за човешките потребности, трябва да помислим как са се развивали те в епохите преди устната и писмената ни история. Това, което наричаме цивилизация, обхваща не повече от 5% от съществуването ни като вид и по-малко от 1% от общата история на човешкия род. Решаващите еволюционни фактори за формирането на нашия вид и потребности са обхващали съвсем различни условия от тези, в които живеем днес. Ето защо, макар цивилизацията да изразява някои аспекти на нашия потенциал, самата тя не би могла да бъде надежден репер.
В книгата си В търсене на изгубеното щастие190 Джийн Лидлоф изказва предположението, че живото се развива в очакване за средата си. Белите дробове могат да се разглеждат като очакване за кислород, клетките – за вода и хранителни вещества, ушите – за трептения на звукови вълни. Това е същината на еволюцията; дългосрочно програмиране на създанията и техните съставни части, така че да се появяват на света, готови за определена среда. Този принцип важи за всички нива – за органите, организмите и видовете. Ако искаме да узнаем какво е правилно за даден вид, трябва да познаваме вътрешните очаквания на неговите представители – добавя тя191. Вътрешното очакване е вградена потребност, а неудовлетворяването му би нарушило физическото и психичното равновесие и довело до негативни последици за здравето във физически, душевен и социален аспект.
Ето едно вътрешно очакване в действие: представете си, че влизате в магазин и си избирате десертно блокче. Усмихвате се на човека зад щанда и го поздравявате. Той обаче има кофти ден – я зъбобол или семеен проблем, или съкрушителна загуба в последната минута от мача за любимия му отбор. Изглежда ви намусено (ако изобщо си направи труда да ви погледне), взема парите с едносрично сумтене и сърдито ви връща рестото, физиологията ви се променя: усещате напрежение, тялото ви се стяга, пулсът ви се ускорява, дишането ви става по-повърхностно. Обхваща ви раздразнение. В зависимост от емоционалното си състояние може да се ядосате, дори да пожелаете нещо лошо да се случи на този човек.
Защо? Според невроучения Стивън Порджис една от вътрешните потребности на човека е реципрочността, хармоничното отношение, или, казано по старому, доброто посрещане. Нарича го неврологично очакване. Мозъкът ни може да преработи липсата на реципрочна реакция като нападка и заплаха за сигурността.
Вътрешното очакване на нервната система за реципрочност и връзка става още по-понятно, щом помислим как сме еволюирали като вид. През по-голямата част от еволюционното си минало – допреди 10-15 хиляди години, човешките същества са живели в малки ловно-събирачески групи192. Ако човешкото съществуване се измерваше с едно завъртане на часовата стрелка, то ние сме живели в по-новите условия само през последните 6 минути. Лидлоф описва предците ни като хора, които смятат добрите отношения за по-важни от добрата сделка. Нейните преки наблюдения върху коренните жители на джунглата съвпадат с множеството научни изследвания за ловно-събираческите общества, сред които са и трудовете на психолога Дарсия Нарваес – професор емеритус в Университета Нотр Дам. Знаем, че тези групи са ценели гостоприемството, споделянето, щедростта и реципрочността не заради личната изгода, а заради връзката помежду си. Тези ценности са били разумни, изпитани от времето напътствия за общо оцеляване. Създадените от тях традиции се предавали от родители на деца, от поколение на поколение, за да бележат човешкия живот през по-голямата част от нашето съществуване. Да, имало е насилие и лошо поведение, и какво ли не; никога не сме били идеални. Но сме знаели нещо за колективния контекст, в който е можело да процъфти човешкото; и вероятно, друго не сме знаели.
Тези напътствия и традициите, които са ги запечатали в културното поведение, са оцелели дълго след усядането на обществата, както откриват западните хора, установили контакт с коренните жители, в продължение на стотици години. Общността е готова на всичко за тях и те са готови на всичко за общността – пише Франс де Вал за бушмените от Калахари, известни още като сан, за чийто начин на живот се смята, че датира от праисторически времена. Бушмените посвещават значително време и внимание на размяната на малки дарове, които изминават много километри и поколения.193
Нито един вид хоминини не би оцелял достатъчно, за да еволюира, ако представителите му бяха разглеждали себе си като атомизирани индивиди, на които Природата е отредила да се борят със себеподобните си. Противно на сегашните представи, традиционното схващане за личния интерес би било укрепване на връзката с общността за благото на всички. Няма причина автентичният личен интерес да върви ръка за ръка с подозрителна и конкурентна нагласа спрямо останалите.
Оттук и моята работна хипотеза, че при равни други условия нашата природа очаква или дори предпочита основата на грижовна, взаимна хармония и равновесие – подобна на постигнатата при пълна взаимовързаност. Не че природата ни е да бъдем такива, а че тя иска да живеем в тях. Когато ги имаме – процъфтяваме; когато ги отричаме – страдаме.
Как тогава да тълкуваме съвременното схващане, че човекът е фундаментално агресивен и себичен? Откъде идва тази идея?
В капиталистическата система както представите за човешката природата, така и нейните изражения отразяват индивидуализиран, конкурентен идеал и го оправдават като неизбежно status quo. Има логика: ако нормата се приеме за естествена, тя ще просъществува; и обратното – ако възникнат съмнения, че нещата не са такива, каквито им е било писано да бъдат, статуквото може и да не оцелее дълго. Така материалистичните култури раждат представите – на практика митовете – за егоистичните, агресивни стремежи и жажда за власт в качеството им на основни мотиви на човешкото поведение, насърчавайки качества, които отдават по-малка ценност на връзката с другите и с Природата. В съвременното капиталистическо общество ние сме станали, както се изрази Дарсия Нарваес, видово атипични. Като се замислим, никой друг вид в историята не е имал възможността да бъде неверен на самия себе си, да пренебрегва собствените си потребности, камо ли сам да се убеди, че точно така трябва да бъде.
Както ще видим в следващите глави, днешната култура тласка човешкото развитие в опасните коловози на предполагаема нормалност, която от гледна точка на потребностите и еволюционната история на нашия вид всъщност е отклонение от нормалното. Повече от очевидно е, че това е заплаха за здравето и живота ни изобщо.
9. КРЕХКИ ОСНОВИ:
НУЖДИТЕ НА ДЕЦАТА
Сподели с приятели: |
