Когато татко ни каза, че сме индианци, брат ми вдигна ръка и през сълзи го попита: „Но все пак сме и отчасти хора, нали?“.
ХЕЛЪН НOT,
В собствените си мокасини
Като дете в следвоенна Унгария, още парализирана от геноцида, погубил повечето ми роднини и огромна част от общността ми, често ме обиждаха заради етническата ми принадлежност. Никога няма да забравя как се опита да ме защити един приятел:
– Оставете го на мира! – скара се той на момчетата, които ме тормозеха. – Не е виновен, че е евреин!
Попивайки начина, по който ме виждаха другите, аз дълго носих разяждащия срам от тази вина.
Но ето че след като години наред бях един от другите, в юношеска възраст се превърнах в представител на привилегированата култура: бял мъж от средната класа в Северна Америка; и това също повлия на представите ми за света. И до днес съм склонен да не забелязвам някои слепи петна по отношение на бремето, което носят хора с различен произход, към техните изпитания. Много лесно е да приемем, че всички стъпват по същите улици като нас. Дори да изглежда така на сателитните снимки, на Земята нещата са други. Смятате ли, че коренните жители в Канада или чернокожите в САЩ извървяват същия път като белите, сблъскват се със същите ежедневни проблеми, борят се със същите трудности? В никой случай.
В автобиографията си, публикувана посмъртно, чернокожият революционер Малкълм Екс си спомня чувството на самоунижение, когато се мъчи да отговори на очакванията на отхвърлилото го общество като млад. Всячески се старае да унищожи естествените си къдрици. Това беше първата голяма крачка към смачкването на самия себе си: буквално горях плътта си, за да заприличам на бял470. Много години по-късно, вече в Нация на исляма, Малкълм ще предизвика привържениците си да се изправят срещу тази наклонност:
– Кой ви е научил да мразите косата си? – пита той. – Кой ви е научил да мразите цвета на кожата си до такава степен, че да я избелвате? Кой ви е научил да мразите формата на носа и устните си? Кой ви е научил да мразите себе си от глава до пети?
Когато прочетох тези редове, потръпнах: спомних си колко се срамувах от собствената си, лесно разпознаваема етническа принадлежност в Източна Европа.
Парещите въпроси на Малкълм далеч не опират само до психичното и емоционалното възприемане за себе си. Отхвърлянето на Аза има сериозни физиологични измерения, обхващащи всички аспекти на живота. Това е една от най-острите и интимни рани, нанасяни от расизма от най-ранна възраст.
Канадският лекар д-р Клайд Херцман471 изковава термина биологично вграждане, обозначаваш, именно това, което разглеждаме от най-различни ъгли в тази книга: фактът, че социалната среда и опит се вмъкват под кожата ни още като малки, за да формират биологията и развитието ни. Изразът под кожата трябва да се разбира съвсем буквално: житейските събития се отразяват на кожата, нервната система, вътрешните органи. Коренното население на Канада например не е генетично обречено на повече болести и ранна смърт в сравнение с другите. Но расизмът и бедността влизат под кожата.
В тази глава ще се опитаме да разгледаме накратко и през призмата на травмата една необятна тема: биологичното вграждане на два основни детерминиращи фактора за здравето, а именно: расата и икономическия статус. В следващата ще се спрем на трети важен фактор – пола. Но макар да ги дискутираме поотделно, грешно би било да смятаме, че са независими един от друг. У много хора те се пресичат и преплитат, без да можем да разграничим ефектите им. Трудно бихме посочили, да речем, отделните следствия от живота на жена в патриархална система, която едновременно с това е цветнокож човек в расистка среда или бедна в култура, боготворяща парите, или хомосексуална в общество, в което хомофобията не си е отишла.
Ораторът, учител по медитация и автор Валъри Мейсън Джон, или Вималасара, изпитва от първа ръка комбинацията от четирите променливи, в резултат от която стига до булимия и наркомания. Всичко започва от расовия тормоз, който търпи като дете в сиропиталището Барнардо в покрайнините на Лондон.
– Всеки ден едно хлапе идваше и почваше да ме дразни: Ей, чернилко саждена! Прибирай се вкъщи да си ядеш царевичната каша, до сутринта ще побелееш. Беше безмилостно – споделя Вималасара с мен. – Казваха ми, че ръцете ми били като маймунски. На четири годинки вече се опитвах да избеля кожата си.
В зряла възраст и вече в Канада, има друг проблем:
– Невъзможно е да изолирам сексуалността от пола и/или расата си – всички те играят роля в отношенията ми с другите. Пресичането на тези детерминанти влияе на целия ми живот. Кой може да каже коя моя идентичност ще бъде накърнена, когато изляза от дома си сутринта? Понякога са всичките, понякога е само една, но това, което продължава отново и отново да бъде заплаха за другите, се оказва черната ми кожа.
Както подчертава чернокожият американски писател Та-Нехиси Коутс: Расата е дете, а не майка на расизма. Иначе казано, самата идея за раса възниква от изкривеното въображение на расиста. Ефектите от расизма са реални, но във физиологичен и генетичен план не съществуват раси. Външните различия в цвета на кожата, морфологията на тялото и чертите на лицето не създават раси. Исторически погледнато, идеята за раса е възникнала от стремежа на европейския капитализъм да се обогати, като подчини, пороби, и ако се налага, унищожи коренните жители на други континенти – от Африка до Австралия и Северна Америка. Думата не е съществувала като смислово понятие чак до края на XVIII в. В индивидуален, психологичен смисъл расизмът, принизяващ другите, съдържа антидот на самосъмнението: ако не се чувствам добре в собствената си кожа, бих могъл поне да се чувствам по-висш от някого и така да добия усещане за сила и превъзходство. Антисемитът е човек, който се страхува – пише френският философ Жан-Пол Сартр. – Не от евреите, естествено, а от себе си и от собственото си съзнание, от свободата си, от инстинктите си, от отговорностите си, от самотата си, от промяната, от обществото и от света... Съществуването на евреите просто дава възможност на антисемита да сподави тревожностите си472. Зловредните ефекти от расизма произтичат от самата му същност: от възприемането и третирането на другия в светлината на собствената ни егоистична, възмутена и извратена фантазия за него. Белите хора трябва да се опитат да открият със собственото си сърце защо им е трябвало да имат чернилки – пише гениалният Джеймс Болдуин. – Аз не съм чернилка. Аз съм човек... Ако вие, белите, сте ги измислили, разберете защо.
Спомняйки си срама, който изпитвах като дете, защото съм евреин, мога само да се съглася със силната формулировка на чернокожия американски психолог Кенет Харди473: покушение над Аза. В това състояние, казва той, в душата на човека зейва рана завинаги... В този момент дефиницията за собствения Аз се определя от друг. Усещането ми за себе си се определя не от това, което съм, а от това, което не съм... Така кой съм аз се превръща в реакция към това как съм дефиниран; винаги е реакция към нещо друго474.
Писателката Хелън Нот, чийто произход е отчасти крий (от племето Дане За), отчасти европейски, добре познава усещането за покушение над Аза. Аз станах „другата“ в курса по обществени науки в осми клас – пише тя. – Аутсайдерът. Нецивилизованата индианка. Свирепата дивачка475. Напрежението, породено от чуждите предразсъдъци, неминуемо се е отразило на съкровената ѝ представа за самата себе си.
Двамата разговаряхме по Zoom една зимна сутрин през 2019 г., малко след като бях прочел В собствените си мокасини – поетичните ѝ мемоари за травмата, зависимостта и изкуплението.
– Социализираха ми другост – каза тя. – Виждах я в семейството си и във взаимодействието ни с външния свят. Ако питате майка ми, не бях нито достатъчно кафява, нито достатъчно бяла. Където и да идеш, усещаш другостта си. Седиш си някъде и пресмяташ: безопасно ли е да водя този разговор? По-открита ли да бъда, или по-прикрита? И това пресмятане става почти несъзнателно, но почти постоянно.
Нот размишлява за отражението на расисткото отношение върху жените около себе си. Според нея си личи дори в промяната на тялото им на публични места с предимно бяло присъствие.
– Откак се помня, когато баба ми влезе в магазин, изведнъж... свива рамене, навежда глава към земята. Не гледа хората в очите; просто се промушва между щандовете. Така е на всяко по-голямо обществено място. Цялото ѝ излъчване се променя. А иначе е властен матриарх. Все тя говори, все тя казва на другите какво да правят. Е, на тази възраст – вече е на седемдесет и девет – малко се е променила. Позволява си повече свобода, сякаш не ѝ пука толкова.
На въпроса защо постоянно повдига темата за расата, отговорът на д-р Харди звучи едновременно искрен и медицински точен:
– Не я повдигам, физиологията ми го прави.
Емоционалното потискане и биологичните вреди от него са сред множеството рани, нанасяни от расизма. В Глава 3 споменахме, че расизмът съкращава живота на хората. Изследване на теломерите у чернокожи мъже показва, че преживяването на расизъм и покушение над Аза, включително интернализирането на расови предразсъдъци, заедно ускоряват процеса на биологично стареене476.
Социално утвърденото тесногръдие, било то явно или прикрито, коства огромен – и до много скоро премълчаван – налог върху здравето. Това мълчание (не в науката или данните, а в обществения дискурс) най-после беше нарушено след убийството на Джордж Флойд през май 2020 г. и разпространението на новия коронавирус. Поредното убийство на безименен чернокож разкри пред милиони хора по света грозните расови неправди, структурно вплетени в западните общества, и най-вече в Съединените щати; пандемията ясно ни показа, че полицейската жестокост е само един от векторите на смъртоносния расизъм. Латиноамериканците и чернокожите американци се заразяват 3 пъти по-често с COVID-19 и 2 пъти по-често умират от него. Във Великобритания цветнокожите общности също бяха засегнати непропорционално поради по-лоши условия на живот, икономически затруднения и съпътстващи здравословни проблеми, все коренящи се в дискриминацията и неравенството.
Зад проучванията и мрачните статистики се крият мъчителните съдби на реални човешки същества, горчиво обрисувани от редица майстори на словото. Никоя научна статия не може да предаде стресиращото преживяване от ограниченията, лишенията, страха и потиснатия гняв така въздействащо, както спомените на Та-Нехиси Коутс за младостта му в Балтимор: Нямаше измъкване. Земята беше опасана в тел. Дишахме отровен въздух. Водата спираше растежа ни. Нямаше измъкване... Ако не проявявах достатъчно агресия, можеше дами коства тялото. Прекалената агресия можеше да ми коства тялото. Нямаше измъкване477.
Сподели с приятели: |
