Митът за нормалното

Никой не може да начертае пътя на изцеление на друг, защото просто не става така. Не съществуват карти за траекторията, която всеки сам трябва да открие за себе си. Но можем да скицираме територията си, да я опишем, да се запознаем с нея, да се подготвим за нейните предизвикателства. Можем да изучим естествените закони, на които ни се струва, че се подчинява изцелението, да разберем кои нагласи и качества го пробуждат и стимулират. Подобно на естественото раждане, не можем да го предизвикаме изкуствено или да го ускорим, но със сигурност можем да го подпомогнем. Поетесата музикант Джуъл го казва много красиво:

Този стих, както сподели тя в интервю с мен, отразява собствения ѝ път към изцелението.

1. Автентичност

Грубо казано, в нашата култура автентичността е качество, което по-често се рекламира, отколкото проявява. Дори Кока-Кола се нарича истинското нещо. Заобиколени сме от избуяваща ерзац автентичност: някой играе автентичност пред камерата, но неубедително – или думите не отговарят на движенията, или поведението му е твърде шумно и предизвикателно.
Автентичността трудно може да се определи. Макар наум да ми идват синоними като искреност, откровеност и оригиналност, самата тя се изплъзва от точна дефиниция, улавяща същността ѝ. Подобно на друго естествено състояние – любовта, автентичността не е понятие, а нещо, което може да се усети, да се преживее, да се изпита. Обикновено просто я познаваме, когато я видим. Опитвали ли сте се да обясните любовта в чисто интелектуален ракурс? Същото е с автентичността.
Пътят към автентичността е осеян с дупки. Като начало, парадоксът е, че автентичността не може да се постигне, само да се въплъти. Тя по дефиниция е несъвместима със стремежа към идеализиран образ. Трябва да започнем да се приемаме докрай, както установява Анита Мурджани при срещата с фаталното заболяване⁵⁵⁹.
– Дори най-малкият знак за съпротива от човека насреща... сякаш съвсем леко съм го огорчила... можеше да ме събори – сподели тя с мен. – Днес не се страхувам, че може да не ме харесат или да разочаровам някого. Не се боя от качествата си, които преди смятах за негативни. Осъзнах, че те са просто другата ми страна.
Един от най-преките пътища към автентичността е да обръщаме внимание на липсата ѝ, а след това да погледнем с любознателен интерес и внимателен скептицизъм самоограничаващите представи, които я заместват или възпрепятстват.
Липсата на автентичност се проявява с напрежение или тревожност, раздразнителност или съжаление, депресия или умора. Когато изплува някое от тези усещания, можем да се запитаме: има ли у мен вътрешна насока, която отричам, потискам, игнорирам, или отбягвам? Има ли истина, която се въздържам да изразя и дори да обмисля от страх да не изгубя сигурността и принадлежността си? Има ли случай напоследък, когато в общуването си с другите съм загърбил себе си, своите потребности или ценности? Какви страхове, оправдания и обичайни наративи са ми попречили да бъда себе си? Познавам ли изобщо собствените си ценности?
Нарастващата способност да признаем: Ох, заболя ме; Знаеш ли, всъщност не мислех това, което казах или Страх ме е да бъда себе си в тази ситуация е знак за укрепващ импулс за автентичност. Когато достатъчно често забелязваме тези неща, започват да се явяват възможности за избор, преди да сме изневерили на истинските си желания и потребности. Докато преди това осъзнаване е настъпвало пост фактум, сега ще видим, че съумяваме да спрем и да си кажем: Хм, усещам, че съм на път да потисна това чувство или мисъл – наистина ли искам да го направя? Има ли друг вариант? Появата на нови избори на мястото на старата, предварително програмирана динамика е сигурен белег за завръщането на автентичността.

Изтегляне 1.24 Mb.

Сподели с приятели: