Митът за нормалното
Травмата води до разединение с тялото
Изтегляне 1.24 Mb.
|
Свързани:
Методът на ледения човек - Вим Хоф - 4eti.me
Травмата води до разединение с тялото– Щом някой нахлуе в теб, щом проникне в теб, тялото вече не ти принадлежи – казва ми писателката Ви, известна доскоро като Ева Енслър35, спомняйки си сексуалното насилие от баща си, когато била малко момиче36. – Това е пейзаж на ужас, предателство, скръб и жестокост. Последното място, на което искаш да бъдеш, е в собственото си тяло. Така започваш да живееш в главата си и си стоиш там, горе, без да можеш да предпазиш тялото си или да го опознаеш. Аз имах в себе си тумор с размерите на авокадо и не знаех – ето колко откъсната бях от себе си. Макар личната ми история да е съвсем различна, аз добре разбирам за какво говори тя. В продължение на много години най-трудният въпрос, който някой можеше да ми зададе, беше: Какво чувстваш? Обикновено отговарях с раздразнение: Откъде да знам? Но нямаше проблем да ме питате какво мисля: там бях факир. Да не знаеш как или какво чувстваш обаче, е несъмнен признак на разединение с тялото. Каква е причината за подобно откъсване? В моя случай спекулациите са излишни. Като бебе във военна Унгария аз съм страдал от хроничен глад, дизентерия и състояния на остър дискомфорт, които са били страшни и стресиращи дори за възрастните, какво остава за едногодишно дете. Освен това съм попивал ужаса и неумолимия емоционален дистрес на майка си. При липсата на облекчение естествената – и единствена – реакция на младия човек е да потисне и да се откъсне от чувството, което свързва със страдание. Спираш да познаваш тялото си. Колкото и да е странно, това самоотчуждение по-късно може да се прояви, маскирано като сила – например, в способността ми да работя на високи обороти, когато съм гладен, напрегнат и уморен, без да обръщам внимание на нуждата от почивка, храна и отмора. При други разединението с тялото се проявява като неумение да спрат да ядат и да пият – те просто не познават сигнала Стига толкова. Независимо от формата, която приема, разединението е ясно видимо в живота на травмираните хора и представлява важен аспект от констелацията на травмата. В случая с Ви започва като естествен, задължителен механизъм за справяне на организма. Тя не би могла да преживее ужасите в детството си, ако беше продължила да чувства и да възприема всеки миг от физическото и емоционалното мъчение, осъзнавайки докрай случващото се. В този смисъл механизмите за справяне са милостива благодат, която в краткосрочен план спасява живота. С времето обаче те, макар и неволно, се запечатват в психиката и соматиката като незаличими обусловени реакции и се превръщат в неумолими механизми, които вече не ни служат в настоящето. Резултатът е хронично страдание и както ще се убедим, нерядко – заболявания. – Забележителното в моето премеждие с рака – споделя Ви – беше, че когато се събудих след деветчасова операция, при която бях изгубила няколко органа и седемдесет лимфни възела, и цялата бях окичена с торбички и тръбички, за първи път в живота си се почувствах тяло... Беше болезнено, но и вълнуващо. Сякаш си казвах: Аз съм тяло. Божичко, аз съм тук. Аз съм в това тяло. Разказът ѝ за внезапното завръщане във физическото тяло е емблематичен за ефекта на изцелението: когато оковите на травмата се разхлабят, ние с радост се сливаме с откъснатите части от себе си. Изтегляне 1.24 Mb. Сподели с приятели:
|