Митът за нормалното
Изтегляне 1.24 Mb.
|
Свързани:
Методът на ледения човек - Вим Хоф - 4eti.me
- Навигация на страницата:
- Какво не е травмата
Два вида травмаПреди да продължим, бих искал да направим разграничение между две форми на травмата. Първата – смисълът, в който клиницисти и преподаватели като Ливайн и Ван дер Колк обикновено използват думата – обхваща автоматичните реакции и адаптациите на единството на ума и тялото към специфични, разпознаваеми, раняващи и нетърпими събития в детството и след това. Както ме е научила медицинската работа и е видно от множество научни изследвания, много деца претърпяват болезнени преживявания – от откровено насилие до тежко занемаряване, бедност, расизъм или репресии, които са ежедневна реалност в много общества. Последиците могат да бъдат ужасяващи. Подобни травми провокират множество симптоми, синдроми и състояния, диагностицирани като физическа или ментална патология, далеч по-често от предполаганото. Връзката остава почти невидима за конвенционалната медицина и психиатрия, освен при специфични болести като посттравматичния стрес. Някои наричат този вид травма травма с главно Т. Тя стои в основата на много проблеми, които обозначаваме като психични заболявания. Освен това предразполага към физически заболявания и предизвиква възпаление, повишава физиологичния стрес, нарушава правилното функциониране на гените и др. В обобщение, травмата с главно Т настъпва, когато на уязвим човек се случват неща, които не би трябвало да се случват – злоупотреба с дете, насилие в семейството, тежък развод или загуба на родител. Всички те намират място сред критериите в известните проучвания за неблагоприятни събития в детството. Отново, травматичните събития сами по себе си не са тъждествено равни на травмата, която настъпва непосредствено след тях вътре в човека. Има още един вид травма, който аз определям като почти универсален за нашата култура и който някои наричат травма с малко т. Често наблюдавам трайните белези, които привидно обикновени събития (които един забележителен изследовател описва като по-малко запомнящите се, но болезнени и далеч по-разпространени злочестини на детството31) оставят в душата. Сред тях са тормозът от връстници, нехайните, но повтарящи се остри коментари на добронамерен родител и дори липсата на достатъчна емоционална връзка с обгрижващите възрастни. Децата, и особено по-чувствителните от тях, могат да бъдат наранени по най-различни начини: както от случващи се лоши неща, така и от неслучващи се хубави – като липса на хармонизация или чувство, че не са забелязани и приети от родителите си. Травмата от този тип не предполага ясно изразен дистрес или страдание, но също може да причини болка заради откъсването от Аза, възникващо в резултат от незадоволяването на фундаментални потребности. Британският педиатър Д. У. Уиникот го обобщава с думите: Нищо не се случва, когато би трябвало да се случи нещо благотворно – тема, към която ще се върнем отново, когато разглеждаме въпроса за човешкото развитие. Травмите в ежедневието лесно могат да ни накарат да се чувстваме като осиротели деца – пише психиатърът Марк Епстийн32. Ако на фона на трупаните с десетилетия доказателства травмата с голямо Т едва се регистрира на екрана на медицинските радари, то тази с малко т не предизвиква дори изписукване. Въпреки разграничението между двата вида травма, имайки предвид континуума и широкия спектър на човешкия опит, нека не забравяме, че в реалния живот линиите са флуидни, не се прекарват лесно и не бива да се подчертават излишно. Бесел ван дер Колк красноречиво резюмира общото между двата типа: Травмата настъпва, когато не ни забелязват и познават. Макар двете форми на травмата да засягат живота и поведението на хората по различен начин (големите травми като цяло водят до по-силен стрес и ограничаване на функционирането), в много отношения се припокриват. И двете представляват фрактура на Аза и на връзката със света. Именно тази фрактура е същността на травмата. Или както пише Питър Ливайн, травмата е загуба на връзката – със себе си, със семейството, със света наоколо. Тази загуба се установява трудно, защото настъпва бавно във времето. Ние се приспособяваме към малките промени, понякога без да ги забелязваме33. Изгубената връзка постепенно се интернализира и започва да формира възгледите ни за действителността, карайки ни да вярваме в света, какъвто го виждаме през пропукания ѝ обектив. Отрезвяващо е да осъзнаем, че представата ни за себе си и обичайното ни поведение, включително много от привидните ни силни страни – най-функционалните и нефункционалните аспекти на нормалния ни Аз – често до голяма степен се дължат на травматична загуба. За мнозина може би е смущаваща мисълта, че колкото щастливи и приспособени да мислим, че сме, много вероятно е да попадаме някъде по спектъра на травмата, дори да е далеч от главното Т. Сравненията не работят. Няма никакво значение дали можем да посочим други хора, които изглеждат по-травмирани от нас, защото страданието не подлежи на сравнение. Не е оправдано и да използваме травмата, за да си придаваме важност пред другите (Ти не си страдал като мен) или да омаловажаваме основателното им недоволство от деструктивното ни поведение. Всеки от нас носи ранитe си по свой начин; няма нито смисъл, нито достойнство в опитите да ги съпоставяме. Какво не е травматаВероятно сте чували някой – или самите себе си – да казва нещо от типа: Божичко, филмът беше много тежък, направо ме травмира. Или сте чели (обикновено пренебрежителни) статии за настояванията на студенти за предупреждения за съдържание, за да не бъдат ретравматизирани от лекциите. Употребата на думата в такива случаи е разбираема, но неуместна; в случая хората говорят за физически и/или емоционален стрес. Както посочва Питър Ливайн: Всички травматични събития са стресиращи, но не всички стресиращи събития са травматични34. Едно събитие е травмиращо или ретравмиращо само ако отслабва човека, т.е. ако му налага трайни психически или физически ограничения. Много неща в живота, включително в изкуството, социалното взаимодействие и политиката, могат да ни смущават, разстройват и напрягат, без да ни нанасят нова травма. Това не значи, че стресът в настоящето не може да задейства старите травматични реакции, макар да нямат нищо общо със случващото се в момента – като един автор, който се прибира от път. Но не можем да кажем, че ни ретравматизира, освен ако с времето не ни направи още по-ограничени отпреди. Предлагам ви един относително надежден процес на елиминация. Не е травма, ако в дългосрочен план: не ви ограничава и сковава, не намалява способността ви да чувствате, да мислите, да се доверявате и да утвърждаватe себе си, да преживявате страдание, без да се отдавате на отчаяние, да състрадавате на другите; не ви пречи да преживявате болка, скръб и страх, без да се чувствате смазани от тях и без да се налага да търсите бягство в работата си или компулсивно поведение за самоуспокояване и стимулиране с всякакви средства; не се чувствате заставени да възвеличавате или да засенчвате себе си, за да получите признание или да оправдаете съществуването си; не накърнява способността ви да се чувствате признателни за красотата и чудото на живота. От друга страна, ако откривате тези хронични ограничения у себе си, напълно възможно е те да отразяват сянката на травмата върху душата ви и наличието на незараснала емоционална рана, независимо от размера на буквата Т. Изтегляне 1.24 Mb. Сподели с приятели:
|