Митът за нормалното
Травмата прекъсва връзката с интуицията
Изтегляне 1.24 Mb.
|
Свързани:
Методът на ледения човек - Вим Хоф - 4eti.me
Травмата прекъсва връзката с интуициятаНа обикновения човек в ситуацията на Ви Природата би препоръчала или да избяга, или да се бори срещу посегателството върху тялото и душата. Но за малкото дете нито един от тези варианти не е възможен, защото би го поставил в още по-голяма опасност. Затова Природата има и резервен план: потиска и двата импулса, като изключва емоциите, които биха предизвикали такива реакции. Потискането напомня на замръзването, което наблюдаваме у всички животни, когато не могат да се борят или да избягат. Но има една ключова разлика: когато ястребът отлети, опосумът може да продължи живота си, както си знае. Стратегията за оцеляване е била успешна. Травматизираната нервна система обаче никога не излиза от състоянието на замръзване. Ние имаме чувства, защото те ни казват кое подпомага оцеляването ни и кое му пречи – казва покойният невроучен Як Панксеп. Емоциите, подчертава той, не възникват от мислещия мозък, а от първичните мозъчни структури, свързани с оцеляването. Те са двигателите и гарантите на живота и развитието. Силният гняв активира реакцията за борба; силният страх мобилизира за бягство. Ето защо, ако обстоятелствата повеляват да потиснем естествените, здравословни импулси да се защитим или да избягаме, то вътрешните усещания, които са ги подбудили – а именно, чувствата – също трябва да бъдат заглушени. Няма тревога, няма мобилизация. Ако ви се струва нецелесъобразно, то е такова само в много ограничен смисъл. На екзистенциално ниво е най-малкото зло и единственото решение, което намалява риска от още по-голяма вреда за съществото. В резултат потискаме (изтласкваме) усещанията си за света, а често за допълнителна защита втвърдяваме и психическата си черупка. Ярък пример за това четем в мемоарите на Тара Уестоувър – Образована. В откъса тя си спомня ефекта от насилието, упражнявано от брат ѝ. което родителите ѝ предпочели да игнорират: Аз се виждах неуязвима, твърда като камък. Първоначално почти не вярвах в тази теория, но един ден тя се превърна в истина. И тогава можех да си кажа съвсем искрено, че това не ме наранява, че той не ме наранява, защото нищо не е способно да ме нарани. Дори не разбирах колко болезнено права бях. И колко куха отвътре бях станала. През всичките моменти, в които се бях вманиачила по последиците от онази нощ, така и не бях осъзнала очевидната истина: че най-голямата ми рана бе резултат от повтарянето, че нищо не е способно да ме нарани37. Изтегляне 1.24 Mb. Сподели с приятели:
|