Мислим фрагментарно,
виждаме фрагменти.
А после наистина чупим света
на фрагменти.
СЮЗАН ГРИФИН,
Хор от камъни
Картина от съпругата ми Рей, нарисувана по снимка от 1944 г. (вижда се в горния ляв ъгъл). Това съм аз на 3 месеца в ръцете на майка ми Джудит. Жълтата звезда на дрехата ѝ е значката на позора, която всички унгарски евреи, също като евреите в другите окупирани от нацистите територии, е трябвало да носят. Рей е уловила чудесно страха и тревогата в невръстните ми очи.
Акрил на платно, 100 х 75 см, 1997 г.
1. НЕ ИСКАТЕ ДА БЪДЕТЕ ТАМ22:
ЛИЦАТА НА ТРАВМАТА
Трудно можем да си представим кой да е индивидуален живот без някаква травма, а повечето хора не знаят какво да правят с нея.
МАРК ЕПСТИЙН, Травмата на всекидневния живот23
Представете си следното: на крехката възраст от 71 години, 6 години преди да напише тези редове, вашият автор се връща във Ванкувър от лекция във Филаделфия. Събитието е минало успешно, публиката е била ентусиазирана, посланието ми за зависимостта и ефектите на травмата върху живота на хората е било топло посрещнато. Пътувал съм в неочаквано удобство, след като от Еър Канада са били така любезни да ме прехвърлят в първа класа. Докато се снишаваме сред кристално чистата морско-небесна панорама над Ванкувър, аз си кротувам в моето кътче в самолета, а очите ми блестят, сякаш искат да кажат: Какво послушно момче съм. Точно когато колелата докосват пистата, на екрана ми светва съобщение от жена ми Рей: Съжалявам, още не съм излязла от къщи. Искаш ли все пак да дойда? Аз се напрягам, а доволството ми се измества от гняв. Няма значение – диктувам сухо в телефона. Слизам огорчен от самолета, минавам през митницата и вземам такси. Пътят е общо 20 минути. (Вярвам, че читателят вече мачка страниците в емпатична ярост заради унижението, преживяно от автора.) Рей ме посреща, а аз, без дори да я погледна, изръмжавам някакво здрасти, което звучи повече като обвинение, отколкото като поздрав. Не съм в състояние да я гледам още 24 часа. Когато ме пита нещо, отговарям кратко, монотонно и нацупено. Гледам настрани, лицето ми е изпънато, челюстите – стиснати.
Какво ми става? Нима това е реакция на зрял човек в осмото десетилетие от живота му? Само на пръв поглед. В такива моменти отнякъде изскача един съвсем непораснал Габор. По-голямата част от мен се оказва в хватките на далечното минало, някъде около началото на живота ми. физио-емоционалното изкривяване на времето, което ми пречи да остана в настоящето, е един от отпечатъците на травмата – характерен, дълбок проблем за мнозина в днешния свят. Толкова дълбок, че често не подозираме за него.
Думата травма има гръцки произход, а коренът ѝ означава рана. Съзнаваме или не, тъкмо раните и начинът, по който се справяме с тях, в голяма степен диктуват поведението, формират социалните навици и определят представите за света. Понякога от тях зависи дори способността за рационално мислене по всички важни за живота ни въпроси. Често надигат глава в най-близките ни партньорства, за да правят пакост след пакост.
През 1889 г. френският психолог Пиер Жане пръв посочва травматичната памет като част от автоматичните действия и реакции, усещания и нагласи... преповтаряни и преигравани в интуитивни ситуации24. В нашия век Питър Ливайн – водещ изследовател на травмата, пише, че шокът върху организма може да повлияе на биологичното, психологичното и социалното равновесие до такава степен, че споменът за определено събитие да почне да оцветява и да доминира над всички други преживявания, тровейки радостта от настоящето25. Нарича го тирания наминалото.
В моя случай произходът на шаблона на враждебност, с който реагирах на съобщението на Рей, може да се открие в дневника на майка ми, който е водила спорадично и с почти нечетлив почерк през първите години на детството ми във военна и следвоенна Будапеща. Ето какво е написала (в мой превод от унгарски) на 8 април 1945 г., когато съм бил на 14 месеца:
Скъпо мое юначе, много дълги месеци минаха, преди да хвана отново писалката, за да нахвърлям накратко неизразимите ужаси на онова време, подробностите за които не искам да знаеш... На 12 декември Кръстосаните стрели26 ни принудиха да се изместим в ограденото гето на Будапеща, откъдето с извънмерни трудности успяхме да намерим убежище в дом под швейцарска закрила. Оттам два дни по-късно те изпратих по една напълно непозната жена при леля Виола, защото виждах, че малкото ти телце няма да издържи на условията в сградата. Така започнаха най-мъчителните пет или шест седмици от живота ми, в които не можех да те виждам.
Оцелял съм благодарение на добрината и смелостта на една християнка: непозната жена, която майка ми срещнала на улицата и ме пъхнала в ръцете ѝ с молба да ме предаде на наши роднини, които живеели на сравнително по-сигурно място. Когато съветската армия прогонила германците и мама ме взела обратно, няколко дни не съм искал да я погледна.
Този тип поведение не е било непознато на големия британски психиатър и психолог от XX в. Джон Боулби. Нарича го отчуждение. В клиниката си той наблюдава 10 малки деца, принудени да се отделят за продължителен период от родителите си поради независещи от семейството обстоятелства. При първата среща с майката след дни или седмици на раздяла всяко едно от десетте деца показваше една или друга степен на дистанцираност – отбелязва той. – Две сякаш не познаха майките си. Другите осем извръщаха лице или дори се отдалечаваха. Повечето или плачеха, или бяха на ръба да заплачат; няколко ту плачеха, ту изглеждаха безизразно27. Може и да звучи контраинтиутивно, но рефлекторното отхвърляне на любящата майка всъщност е израз на адаптация: Почувствах се толкова зле, когато ме изостави – казва умът на малкото дете, – че не искам повече да се привързвам към теб. Не смея да се изложа отново на подобна болка. При много деца (включително и мен) тези ранни реакции се запечатват в нервната система, в ума и в тялото, причинявайки много пакости на връзките и взаимоотношенията им в бъдеще. Проявяват се през целия ни живот във всяка ситуация, която макар и смътно напомня на първоначалния импринт – често без да си спомняме съзнателно какво го е причинило. Моята сприхава, отбранителна реакция към Рей беше сигнал, че са надделели старите дълбоки мозъчни вериги, програмирани в ранното детство, а рационалните, успокояващи, саморегулиращи части на мозъка са минали в режим офлайн.
Всички травми са предвербални28 – пише психиатърът Бесел ван дер Колк и твърдението му е вярно в два аспекта. Първо, психичните рани често се нанасят, преди мозъкът да се научи да формулира вербален наратив, както беше и в моя случай. Второ, дори след развиването на езикова способност някои рани се запечатват в области на нервната система (в мозъка и в други части на тялото), които нямат нищо общо с езиковия и понятийния апарат. Те се съхраняват в части от съществото ни, до които думите нямат пряк достъп. Можем да наречем това ниво на травматично кодиране субвербално. Както обяснява Питър Ливайн: Съзнателната, експлицитна памет е само провербалният връх на много дълбок, исполински айсберг. Тя почти с нищо не подсказва за подводните пластове на първичния имплицитен опит, който ни управлява по неподозирани от съзнанието начини29.
Трябва да отбележа, че, за нейна чест, жена ми не позволява да прехвърлям цялата вина за изблиците си върху нацистите, фашистите и бебешката травма. Да, предисторията заслужава състрадание и разбиране – които тя ми дава в изобилие, но идва момент, в който Хитлер ме накара вече не минава. Всеки може и трябва да поеме своята отговорност. След 24 часа мълчаливо цупене от моя страна ѝ писна и каза:
– О, стига толкова.
И на мен ми стигаше. Това беше белег за напредъка и относителното ми съзряване, защото преди време биха минали няколко дни, ако не и повече, докато спра да се муся, негодуванието ми да се разсее, сърцето ми да се размрази, лицето ми да се отпусне, гласът ми да омекне и главата ми да се завърти доброволно и с обич към партньора ми в живота.
– Проблемът е, че съм женен за човек, който ме разбира – неведнъж съм промърморвал аз, и то само отчасти на шега. Разбира се, в действителност голямото ми щастие е, че съм женен за човек със здрави граници, който ме вижда такъв, какъвто съм в момента, и не желае да търпи до безкрай бремето на продължителните ми непланирани пътувания в далечното минало.
Сподели с приятели: |
