Митът за нормалното
Изтегляне 1.24 Mb.
|
Свързани:
Методът на ледения човек - Вим Хоф - 4eti.me
- Навигация на страницата:
- 33. РАЗВЕНЧАВАМЕ НА МИТА: ПРЕДСТАВЕТЕ СИ ОБЩЕСТВО НА РАЗУМА
| Най-големият дар, който можете да сторите на света, е да бъдете такива, каквито сте – едновременно дар и себеосъществяване.
A. X. АЛМААС, Битието и смисълът на живота До онзи момент, в който съзрях ясното синьо небе в перуанската джунгла през 2019 г., духовността в моите очи битуваше предимно като слух, теория, идея или смътен копнеж. Макар да бях погълнал купища книги и да умеех да говоря красноречиво по темата, никога не бях преживявал състояние на благоговение, тайнство и мир, който надвишава всеки ум605. Макар и искрена, вярата ми в човешкия потенциал за постигане на откровение и трансформация беше опосредствана; не можех да я свържа с лично преживяване. Със сигурност не произлизаше от теологична вяра или религиозна практика от организиран тип. Ала това, което научих в Перу, придаде опитна основа на допусканията на разума ми. Надхвърляйки рамките на вярата, тя говореше на езика на изцелението. Като оставим настрана буквализма, на неучудената констатация на шамана, че доктор Габор си говореше с Бога, можех да кажа само: Амин. Онази сутрин наистина се случи нещо трансцендентно: отдавна жадувана среща с нещо в мен, отвъд обичайния Аз, с който бях свикнал да се идентифицирам. Докоснах се до пространство, в което познах себе си като широко съзнание, неутежнено от ограничаващия биографичен баласт на личността ми. Психеделичното растение, прието под вещите напътствия на шамана, и продължителната ми вътрешна подготовка ми помогнаха да достигна познание, дотолкова излизащо от рамките на обичайното ми мислене, че не подозирах възможността някога да го добия. Но както казва Хамлет: Има по земята и небето неща, Хорацио, които нашата нещастна философия606 не е дори сънувала607. Когато поглеждам назад, виждам, че това преживяване не точно е породило нови вярвания у мен, а по-скоро е отслабило и освободило войнственото ми невярване, което може да бъде точно толкова фундаментално, колкото теистичните убеждения на ултрарелигиозните секти. Актрисата и активистка Ашли Джъд има разкошна фраза за този скок на небуквалната вяра: Да се предадеш на Бога, в когото не вярваш. Първото, което научих в Перу – имам предвид истинско знание, а не поредните факти, допълващи купчината на информацията – бе, че изцелението се намира извън владението на мислещия ум. Умът по природа е разединен: нашите аспекти постоянно си противоречат. Част от мен например винаги е таила надежда, макар и теоретична, че някой ден, някак си може да получа просветление, докато друга част, изтикана в ъгъла, подклаждаше циничност и песимизъм. Духът – от друга страна, е цялостен. Умът, заученото знание, може да складира принципи на изцелението, които си струва да помним и които даже биха ни помогнали по пътя към него. Но ако пожелаем да го извървим докрай, ще настъпи момент, когато верните ни закрилници ще трябва да напуснат, за да направят място на един по-прост и уязвим елемент, лишен от бронята на сигурността. Второ, научих, че не би имало как да го планирам. Тъкмо напротив: събитията, които ме отведоха до това преживяване, провалиха всички начертани планове. Пристъпването в света на духа стана възможно едва когато се отказах от илюзията за контрол и приех нещата такива, каквито са. Готовността да жертвам набелязаните цели се оказа билетът за вход към тайнството. Трето, тясно свързано с предишното, бе, че трябва да направя няколко трудни неща: да се откажа от идентичността си на водач и лечител; да оставя настрана навика да помагам на другите, без да отделям време и енергия за собствената си трансформация; да приема личното унижение, което се боях, че ще последва от отказа от досегашната ми роля. Най-голямото предизвикателство бе да надмогна възмутените протести на заплашеното ми его: Не мога да разочаровам тези хора, те са изминали толкова път, за да работят с мен. Моята идентичност, представата за себе си, за която се бях държал цял живот, беше разгромена. Оставаше ѝ само да преговаря за условията на капитулацията. Животът с безкрайната си мъдрост ме бе поставил в ситуация, върху която нямах никаква власт. Единственият възможен избор бе да се отпусна и да се доверя – на другите, на себе си, но най-вече на посоката, в която той неочаквано беше поел, или да откажа. Утвърдителното решение, което взех – и което може би нямаше да е същото на по-ранен етап – ме отведе към възможността да преживея могъщо изцеление. Не мога да кажа, че това решение е било причината за изцелението, но смятам, че е било необходимо условие. Просто най-сетне, на 75-годишна възраст, бях готов да го направя. Не всеки би желал или трябва да работи с шамани или психотропни растения, пък и сравнително малко хора изобщо биха имали такъв случай. Това няма значение. Личното ми преживяване, макар и при необичайни обстоятелства, беше изпълнено с универсалните принципи на изцелението, които ни водят през цялото време в тази книга и които са достъпни за всички ни: приемане, освобождаване от възприетата идентичност, готовност да се доверим на вътрешната си интуиция въпреки възраженията на обусловения ум, автентична активна воля, възникваща – наглед парадоксално – при отказа от строг контрол. Щом аз успях, сигурен съм, че всички могат да го направят. Или поне всички, които искрено търсят изцеление и му позволяват то да ги учи, вместо обратното. Опитът с шаманите в Перу ми показа и какво не е изцелението. Години наред бях хранил твърдото убеждение, че то изисква монументален катарзис, какъвто неведнъж бях наблюдавал у други хора, или пък връщане назад във времето, за да преживея наново или да поправя трудното си минало. Да, може да стане и по този начин, но не е задължително. Нито е необходимо, нито възможно да променим миналото; само връзката със себе си в настоящето. Докато лежах на постелката – казаха ми, че едновременно съм се смял и ридал – осъзнах, че ранното ми детство е било такова, каквото е било, и никога нищо няма да го промени, нито ще върне баба ми и дядо ми. Разбрах също, че това не може да попречи или да помрачи вътрешния мир, който беше мое рождено право и същност, винаги налична, винаги възможна. И не само моя, а на всички хора. Не ставаше въпрос за приемане. В този момент, осъзнал как е и трябва да бъде, аз знаех, че няма какво да приемам – освен в смисъл радостно да получа. * * *
– Живеем в свят на разделение – каза ми Джак Корнфийлд, учител по будистка медитация, – затова и душата ни е разделена. Изкарваме пари на работа, грижим се за тялото си в залата за фитнес, понякога се грижим и за душата в кабинета на терапевта, занимаваме се с изкуство, когато отидем на концерт, отделяме внимание на свещеното в църквата, синагогата, джамията или друго подобно място. Всичко е натикано в самостоятелни отделения, сякаш свещеното може да бъде разделено от работата или музиката. Една от първите и най-трудните за мнозина стъпки в програми като Анонимните алкохолици е да доверим живота си на по-висша сила, независимо какво разбираме под това. Съзнателно или не, всички търсим висшата си сила. Копнежът за нея се проявява под най-различни форми: в желанието ни за принадлежност, в стремежа да открием смисъла на живота си; в порива да избягаме от ограниченията на придобитите си егоцентрични характери и идентичности, във влечението към трансцендентни преживявания. За жалост, нашата култура ни учи да търсим удовлетворение в мимолетни Външни условия. А това е невъзможно, защото каквото ни липсва отвътре, не може да бъде заменено отвън. Празнотата избира от местата, на които сме изгубили връзка с най-съкровената си същност. A. X. Алмаас, когото имам щастието да наричам свой наставник, ги нарича дупки: Сега е по-трудно да си позволим наличието на дупки и да преминаваме през тях, за да достигнем до другата страна, защото всичко в обществото е против това. Обществото е против същността. Накъдето и да се обърнете, всички запълват дупки и се чувстват заплашени, ако не правите същото609. — Аз не приемам обществото като враг – поясни той в разговор с мен. – По-точно би било да се каже, че обществото спи. То просто не знае. Долавя нещо чрез религията, където поне има разбиране, че сме нещо повече от физически същества. В даден момент у човека се събужда духовен подтик. Загадка е как става: понякога се събужда от само себе си, понякога се провокира от външно събитие, от нечии думи или книга. Когато се пробуди духовният подтик или любопитство, човек закопнява да узнае повече за същността си отвъд ограниченията, които обществото обикновено разбира, признава и се опитва да налага. Духовността не се поддава нито на описание, нито на предписание. Пътищата са безброй и говорят различно на различните хора. Опитвал съм толкова много медитация, колкото неспокойният ми ум може да понесе. Веднъж седях в безмълвно съзерцание 10 дни; никога няма да го повторя. Оказва се, че това не е моят начин, макар да усетих някои благотворни ефекти. Йога, кратки медитации, спорадични психеделични преживявания, съзерцателно мълчание, четене на духовни класики на различни религии и учения, слушане на съвременни учители – всичко това ми помага, докато се препъвам в търсенето на по-дълбоки истини. Други не приемат нито една от тези практики, а чертаят изцяло свой път към духа или го откриват в случайни отбивки. Смисълът не се крие в грандиозно откровение, а в зараждането – внезапно или постепенно – на съзнание, което приема ума, но не се идентифицира с неговото съдържание. Колегата д-р Уил Кук, който е видял не малко духовни прозрения в работата си със зависими хора в Южна Индиана, близо до Апалачите, описва тази искра у всеки човек, този блестящ Аз, който чака да се разкрие, затрупан и затиснат под всичко, с което го е засипал животът. Но ако малко по малко го изровим, винаги се показва красив. Копнежът по духа е красиво изразен и от американския журналист и водещ Майкъл Брукс малко преди преждевременната му смърт на 36 години през лятото на 2020 г. Брукс, когото всички оплакват заради голямото сърце, чувството за хумор и верността му към истината и правдата в родината и по целия свят, се бе впуснал и в задълбочено духовно търсене. Сестра му Лиша цитира негови думи, изречени в деня, преди да умре: Чувствам в себе си простор, подобен на Космоса или океана. В няколко набързо записани изречения, синтезиращи стремежа за завръщане към себе си и реалността, младият мъж изразява решимостта да подхранва и развива това усещане: Бих искал през следващите седмици да работя върху механизма на това какво означава да продължа да отделям себе си от нещата, които отделят мен от мен самия. Искам да запомня вътрешното. Ашли Джъд също проправя свой уникален път към изцелението. Една от първите жени, разобличили сексуалните посегателства на филмовия магнат Харви Уайнстийн, Джъд дълго време носи ранните отпечатъци от детството си в семейство, белязано от алкохолизъм и непреработена скръб. Вътрешният порив да се предаде на Бога, в когото не вярва, се заражда – поне отчасти – при една близка среща с природата. – Седях до едно поточе в Националния парк Грейт смоуки маунтинс – разказа ми тя, – гледах пеперудите, които се спусках към повърхността му, слънцето искреше по водата и аз просто знаех, че всичко е наред. Беше от онези моменти на откровение, когато времето спира, и аз бях добре, бях сама, можеше винаги да съм сама, но всичко беше наред. Дори когато се върнат някогашните терзания, споменът за този момент остава жив, укрепва волята ѝ да върви към изцеление и дори облекчава теглото ѝ. – Гледам с чувство за хумор – подсмихна се тя. – И преди съм го сритвала по задника. Ще се оправя. Същото послание открива канадската олимпийска състезателка по колоездене и бягане с кънки Клара Хюз в общуването с Природата. Единственият спортист в историята, печелил множество медали и в летни, и в зимни Олимпийски игри (общо 6 на брой), Хюз изгражда втора кариера като учител и оратор, носещ изцелителни и вдъхновяващи послания на другите. Пробуждането настъпва след болезнена борба с дълбока депресия. – Осъзнах, че буксувам – разказа ми тя. – Всичко се повтаряше. Чувствах, че не е здравословно. Това не бях аз. Нужен ми беше живот... На двайсет и втори март две хиляди и седемнайста година зарязах всичко. Прекратих лекторските си ангажименти, напуснах борда на директорите, в който участвах; просто се спрях и започнах да ходя. Следвайки вътрешния си глас, тя се отдава на нова страст – дългите походи. През последните 3 години прекарва по около 6 месеца годишно в ходене. Бих казал, че придава нов смисъл на заглавието на тази част от книгата: Пътища към целостта. Един от множеството благотворни ефекти на походите е, че я връщат в настоящето по начин, който идеално съответства на волята ѝ за изцеление. – Когато ходя, няма утре – сподели жизнената 47-годишна жена. – вчера изчезва. Остава само тук и сега. Слушам гласа на гората, на планините, на водата. Чувам как ми говорят. Дърветата стават моето семейство. Скалите се превръщат в живи същества, които познаваш и се радваш да видиш – развива и ново разбиране за устойчивост. – Знам без капчица съмнение, че мога да дишам и да преживея всичко, всяка трудност, която възникне. Каквото и настроение да ме обземе... мога да седна, да пиша, да рисувам, да градинарствам, да измия чиниите. Мога да се фокусирам върху дишането и да съм добре. И ще се оправя, и ще бъда аз. Радвам се, че добави това за рисуването и градинарството, защото малцина от нас ще се впуснат в епични походи като нея. Но всяка дейност, която ни връща към собствената ни природа – която, естествено, е просто изражение на Природата с голямо П – без електронни джаджи и екрани, може да бъде извор на свежест и обновление. Природата играе важна роля и във възстановяването на ви от метастазиралия рак на матката след множество операции и химиотерапия. – Някога Природата ме ужасяваше – сподели писателката активист с мен, – докато не се разболях. Тогава чух – чух Майката да ме зове вън от града. И трябваше да отида. Всичко започва от едно самотно дръвче в саксия пред прозореца на болничната ѝ стая. – Влюбих се в него – усмихна се тя при спомена. – Бях много зле. Отслабнала с близо петнадесет килограма; не знаех дали ще оцелея. Гледах дървото и си казвах: Божичко, наистина ли трябва да гледам това всеки ден, докато чакам смъртта? А то ми проговори... Бях втрещена. Като че ли за първи път видях как изглеждат листата... На другия ден – кората! На по-другия – стволът! Буквално не исках хората да ми говорят, да ме доближават, само да ме оставят с дървото; между нас ставаше нещо удивително. Последния ден, в който лежах там, то цъфна – с бели цветове. Така започна моята трансформация. * * *
Всичко това не е никак ново за традиционните общества по света; единството с Природата е един от стълбовете на древните им култури. Дори по време на бруталното изгонване на северноамериканските индианци от животворните им земи, които са били буквално свързани с идентичността им, те не са изгубили чувството за принадлежност към своята планета. Според Пат Маккейб – активистка, художничка и водач на церемонии, известна сред навахо като Изправената сияйна жена, то е тяхното спасително въже, източник на сила и устойчивост. – Първото, което се сещам, е, че имаме дълг към Земята – обясни ми тя. – И не е просто дълг, а луда любовна връзка. Наша роля и способност е да помагаме на Нея и на всичко живо да процъфтява. Това не е част от парадигмата на съвременния свят. Всичко в него е индивидуалистично, свързано с индивидуалния успех, дори антропоцентрично, не мислите ли? Всички са ориентирани към себе си. Когато си част от по-голямата общност на Земята и носиш отговорност за лудия си романс с птиците и рибите, и дърветата, и планините, и небето, имаш кой да те води и напътства. В интервютата, които проведох за тази книга, останах поразен колко често хората повдигаха темата за опита си с коренните традиции и почитта си към тях. Напълно споделям чувствата им и съм благодарен за общуването си с лечители и старейшини от Южна и Северна Америка, независимо дали сме седели в малока в Перу, колиба в Колумбия, или парна хижа в Албърта. Признателен съм за топлотата, с която винаги са ме посрещали – мен, един чужд човек, представител на заселническата страна на неоколониалното разделение. Водили са ме по техните места, позволявали са ми да надзърна в техния начин на живот – доколкото е възможно при едно бегло посещение. Ако не гледаме на традиционната мъдрост като на нещо, което следва да бъде консумирано, а като богато хранилище на обичаи за живота и смъртта, които заслужават и изискват нашия смирен любознателен интерес и уважение, то тяхната широка, единяваща перспектива би могла да смекчи дуалистичния биологичен фокус на западната медицинска мисъл. Коренните традиции се борят за оцеляването си, но могат да предложат полезно, равностойно допълнение към научната вещина на западната медицина, както и да послужат за необходим коректив на последната, що се отнася до емоционалните, социалните, общностните и духовните ни потребности. Хелън Нот сравнява преживяването в парната хижа със завръщане в утробата. – Изцелението трябва да включва онзи елемент на смирение, в който молиш за помощ и разбираш, че не можеш да се справиш с всичко сам; че оставен сам на себе си, има опасност да се превърнеш в жалко подобие на човешко същество. В болката и стремежа си да намерим изход парната хижа ни връща към началата и утробата на Майката Земя. Да се отпуснем, да легнем на земята и просто да бъдем там. Хижата е наистина могъщо място. Когато големите нагрети камъни бъдат довлечени в ямата по средата на хижата, участниците ги посрещат като баби и дядовци. Това не е метафора, а дълбоко разбиране и ясен взор – много по-мъдър от онова, на което повечето от нас сме научени. Нима всички не произлизаме от същата земя, родила тези камъни, и от водата, която ги облива, преди да започнат молитвите и песните? Нима, ако виждахме нещата по този начин, нямаше да се замислим, преди да грабим и рушим света, който ни създава и подхранва? На Запад отдавна сме изгубили връзка с единството, което традиционните култури разбират и почитат, ала това ни струва скъпо. Д-р Луис Мел-Мадрона610 – лекар и психиатър, отчасти лакота по произход, има опит както с високотехнологичната спешна медицина, така и с традиционните лечителски методи на предците си. За коренния американски жител изцелението е духовно пътуване – пише той. – Както ловенето хора интуитивно разбират (вероятно с изключение на лекарите, които се приучават да не вярват в това), случващото се в тялото е отражение на ставащото в ума и духа. Хората могат да оздравеят. Но за да го направят, често се налага освен необходимите промени във физическото тяло да преживеят и трансформация – на начина на живот, емоциите и духа611. – Според лакота трябва да почитаме и да подкрепяме болните, защото те са канарчетата в мината – каза ми той. – Показват ни, че има нарушен баланс в обществото. Трябва да им благодарим, че са се нагърбили с това заради всички ни. И всички трябва да участваме в тяхното изцеление, защото ако не бяха те, какво щеше да стане с нас? Всички сме отговорни за това, което мъчи тях. Длъжни сме да допринесем за изцелението им в името на всички. Каква завладяваща стара и същевременно нова идея: общество, в което всички носим отговорност за здравето на всички, а болестта се разглежда като проявление на общия опит. Култура като нашата може много да научи от онези, които възприемат биопсихосоциалната природа на човека за даденост. Неволно се засмях, когато Мел-Мадрона посочи още една разлика между западния медицински мироглед и традицията на неговите деди. Един от учителите му – прочут американски лекар, се обърнал към студентите: – Момчета, рече той; не можеше да свикне, че в курса има и жени, момчета, животът е неумолима прогресия към смърт, болест и разложение. Работата на лекаря е да забави процеса. Бях шокиран, защото баба все ни учеше, че човек трябва да умре здрав, за да купонясва от другата страна. Не вярваше, че трябва да си болен, за да умреш. Не правеше връзка между болестта и смъртта. За нея смъртта означаваше, че си изживял времето си, а болестта – нещо, през което понякога се налага да преминеш. – На колко години почина? – поинтересувах се аз. – На деветдесет и няколко, в добро здраве. И това е интересна история. Една вечер ни каза, че тази нощ ще умре. Рече: Времето ми дойде. Времето ми изтече. Майка ми, която много се стараеше да бъде модерна, отвърна: Глупости, виж колко си здрава. А баба ми възрази: Това няма нищо общо. На сутринта беше мъртва. Тук не става дума за романтични представи или копиране на практики. Просто можем да надмогнем културното си късогледство, по безпощадния израз на Уейд Дейвис – чувството, че другите народи са неуспешна версия на нашата. Или че са древни, изостанали същества, обречени на изчезване; чудати, шарени хора, окичени с пера. А те са живи, динамични хора, които имат какво да ни кажат. * * *
Въпреки че мнозина като мен или Клара Хюз преживят изцеление на открито и сред природата, виждал съм хора, които се връщат към себе си дори в клаустрофобично тесните, нечовешки условия на затворите. Едни от най-смирените и мъдри личности, които познавам, са канадски и американски затворници с доживотни присъди, които смело са се изправили срещу собственото си минало. Много колеги, работили с такива хора, са споделяли същото впечатление.
* * *
Има само едно общовалидно правило в търсенето на собствената специална истина. То е да се вслушваме търпеливо в себе си, да си даваме шанс да открием собствения си път, който принадлежи на нас и на никой друг – пише психологът визионер Вилхелм Райх612. Да се вслушаме в своята специална истина, е едно от най-трудните неща сред какофонията на нашия все по-шумен свят – свят, който пречи на здравословното усамотение, но в същото време въдворява изолация. А това стремление е старо като самия него. В драмата Света Йоана Джордж Бърнард Шоу представя героичния живот и смърт на младата Жана д‘Арк, чиито видения и гласове я вдъхновяват да поведе армия срещу английските окупатори във Франция през XV век. О, гласовете ти, та гласовете ти! А с мен защо не разговарят? Нали аз съм крал, а не ти – със завист и безсилие пита френският владетел Карл VII. Те и с теб говорят, но ти не ги чуваш. Никога вечер не си седял в полети и не си се ослушвал за тях. Когато камбаните призовават към вечерната молитва, ти само се прекръстваш, и толкоз. Но ако се молеше от все сърце и се вслушваше в камбанния звън дълго след като е замлъкнал, ще чуваш гласовете не по-зле от мен613. Едно от големите предизвикателства пред изцелението – нашето лично и това на света – е да останем достатъчно дълго в покой, за да чуем собствения си Аз – онзи тих и нежен глас, за който четем в Библията на крал Джеймс, подобно лъх от тих вятър, както пък го описва Танах614. Древните и съвременните практики за осъзнатост ни дават възможност да чуем този глас и го насърчават да говори, като ни помагат да се откъснем от глъчката в ума си и да я наблюдаваме, без да ни съблазнява, превзема или сплашва. Практиките на осъзнатост показват и документирани благотворни ефекти, като намаляване на възпалението, препрограмиране на епигенетичните функции, подпомагане на възстановяването на теломерите, понижаване на стресовите хормони и насърчаване на здравословните мозъчни връзки615. Отчита се дори забавяне на развитието на заболяването при пациенти с АЛС616: поредното свидетелство за единството на ума и тялото в действие. Ако свикнем да наблюдаваме себе си със състрадателен интерес, вместо да се съдим, навярно ще се отърсим и от предразсъдъците си спрямо другите. Особено насърчително е едно изследване от Израел и Палестина, където омразата и конфликтите не спират. Над 300 еврейски студенти от трети до пети курс са включени в социално-емоционална програма за осъзнатост и състрадание. Шест месеца по-късно – въпреки възпламенените вражди, участниците показват значително намаляване на предубежденията и негативното стереотипизиране на палестинците617. Разговарях с няколко личности с богат опит в практикуването на осъзнатост; всички те потвърдиха, че то им е помогнало да развият по-дълбоко състрадание и приемане към другите. – Никога не бих заложил срещу човешкото сърце – каза ми Рик Хансън, психолог и учител по будистка медитация618. * * *
Думата мит в заглавието на книгата следва да се разбира в обичания ѝ съвременен смисъл. Това е само мит – бихме казали на превъзбуден приятел, захапал някоя нова конспиративна теория, – няма доказателства. Ала тази пейоративна употреба всъщност ни противопоставя на по-голямата част от културната история на човечеството. До неотдавна митът е бил извор на познание, портал към духа, един от фундаментите на всяка здрава култура. Възможно е именно това първоначално схващане на мита да ни посочи път към света на изцелението; свят на вековната мъдрост и разбирането, че нищо не съществува изолирано и случайно; свят, в който смисълът се открива в суровата материя на живота: мощен антидот на дуалистичното мислене, разделящо ума от тялото. В света на мита всички неща са свързани помежду си – една от множеството истини, които митичното мислене е в състояние да приеме. Митът е колективно изражение на едно от най-уникалните човешки качества: въображението. Нещо съвсем различно от магичното мислене и дениализма, то ни позволява да виждаме отвъд повърхността, за да вникнем в смисъла на целостта и благоденствието. – Загубата на мита означава, че знаем по-малко – каза ми американският разказвач, писател и водещ на подкаста Живият мит (Living Myth) Майкъл Мийд. – Знаем по-малко за себе си за болестта, а следователно и за изцелението. – А какво би могло да ни научи завръщането към митичното въображение за целостта и изцелението? – Болестта ни принуждава да спрем. Тя може да се превърне в зов за пробуждане, стига да позволим на тялото да ни покаже какво става – отвърна той. И ние неведнъж станахме свидетели на това. Митичното и профетичното са тясно свързани. В колективен план бихме могли да се приближим до целостта, ако започнем да се вслушваме в предупрежденията на общите си страдания – от рак до COVID-19, които насочват вниманието към начина ни на живот. Митичното мислене може да ни помогне да съхраним и да приложим научния принцип, че здравето произлиза от връзката – със същността ни, помежду ни и с култура, която уважава тази взаимосвързаност. По-старите разбирания за мита възникват и от дълбоката връзка (или единство) с Природата, което вероятно е причината митотворчеството в положителен смисъл да е нещо толкова естествено за нас. Както каза Уейд Дейвис в нашия разговор: – През по-голямата част от човешката история връзката ни с естествения свят е почивала на метафори. Планините са символ на сила и устойчивост, реките символизират промяната, потока, самия живот. Тези смислови пластове имат дълбоки отражения в начина, по който живеем и виждаме света и мястото си в него. Те са белезите на култура, която умее да разчита и да следва знаците на Природата. Майкъл Мийд използва красива фраза за онова колективно знание, датиращо от зората на човечеството: мием в сърцето. Собственото ми сърце пулсира с мисълта, че – въпреки привидните доказателства за противното – у всички ни съществува аспект, който не може да бъде угасен. Обществото в своето духовно заспало състояние на незрялост и отрицание блокира съзнанието за тази част от съществото ни, за да я замени с качества, дейности, вещи и убеждения, които не са в състояние да ни донесат удовлетворение. Като индивиди не сме способни да видим своята красота и съвършенство; като членове на общност пропускаме, че всички сме изградени от – и вплетени във – една и съща божествена тъкан (ако желаете, заменете божествена с вечна, древна, нечовешка или душевна). Докосването до духа – както прекрасно го нарече Рик от Сан Куентин – може да вдъхне живот на пътя ни към изцелението. 33. РАЗВЕНЧАВАМЕ НА МИТА:
|