Младият студент е принуден да се съгласи с желязната логика в думите каторжника. Той разбира, че всичко, което му казват е напълно вярно
Отношенията на дядо Горио с другите герои
Изтегляне 56.85 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Съпругата му
- Госпожа Воке
| Отношенията на дядо Горио с другите герои:
Дъщерите му – Анастази и Делфина За Горио било щастие да задоволява прищевките на дъщерите си: на най-добрите учители било възложено да им дадат познания, като белег на добро възпитание; имали си компаньонка; за тяхно щастие тя се оказала жена с ум и вкус; яздели, имали кола, живеели, както биха живели любовниците на стар и богат благородник; достатъчно било да изразят най-скъпи желания, бащата бързал да ги задоволи: срещу всеки подарък той искал само по една милувка. Горио приравнявал дъщерите си с ангелите и ги издигал, разбира се, над себе си; горкият човек, той обичал дори болката, която те му причинявали. Когато дъщерите му станали за женене, можели да си изберат мъж по вкуса си: всяка от тях имала за зестра половината от състоянието на баща си. Анастази, която била ухажвана за красотата си от конт дьо Ресто, имала аристократични наклонности — те я накарали да напусне бащината си къща и да се понесе във висшите кръгове на обществото. Делфина обичала парите: тя се омъжила за Нюсенжен, банкер от германски произход, който станал барон на Свещената империя. Съпругата му Жена му била единствена дъщеря на богат земевладелец от Бри, била за него предмет на благоговейно обожание, на безгранична любов. Горио се възхищавал от нейната нежна и силна, чувствителна и хубава душа, рязко противоположна на неговата природа. Госпожа Воке Когато господин Горио дойде да живее в пансиона й, госпожа Воке си легна вечерта, като се печеше като яребица в собствената си мас на огъня на желанията, които я обзеха и я подтикваха да остави савана на Воке и да се възроди като госпожа Горио. Може би безгрижната щедрост, с която се бе оставил да бъде измамен дядо Горио, когото по онова време наричаха почтително господин Горио, я накара г-жа Воке да го смята за простак, който не разбира нищо от търговия. Горио пристигна с добре натъпкан гардероб, с великолепно бельо на търговец, който нищо не си отказва, след като се е оттеглил от търговията. Госпожа Воке бе разглеждала с възторг осемнадесетте ризи от полухоландско платно. Госпожа Воке, разбира се, отиде много по-далече в ненавистта си, отколкото в приятелството си. Омразата й не съответстваше на любовта й и на измамените й надежди. Ако човешкото сърце, когато се изкачва по стъпалата на любовта, понякога си почива, то рядко спира, когато слиза по стръмното нанадолнище на омразата. Но господин Горио беше неин пансионер и затова вдовицата бе принудена да въздържа изблиците на своето наранено честолюбие, да заглушава въздишките, които и причини това разочарование, и да таи жаждата си за мъст като монах, оскърбен от игумена си. Дребните душици задоволяват чувствата си, били те добри или лоши, с непрестанни дреболии. Вдовицата си послужи с женската злоба и хитрост да измисля тайни гонения срещу жертвата си. Най-напред тя прекъсна поднасянето на излишни неща в пансиона си. Господин Горио беше човек умерен в яденето, у когото пестеливостта, неизбежна за хората, които сами създават богатството си, се беше превърнала в навик: супата, вареното месо, малко зеленчук бяха и си оставаха завинаги неговото любимо ядене. Затова много трудно беше за госпожа Воке да измъчи своя пансионер, чиито вкусове тя с нищо не можеше да засегне. Отчаяна, че намира в негово лице един неуязвим човек, тя почна да го унижава и така надъха с омразата си към Горио и своите пансионери, които, за да се забавляват, услужваха на отмъщението й. Към края на първата година вдовицата бе станала толкова недоверчива, че вече се питаше — защо този търговец, който получаваше седем-осем хиляди франка годишна рента, който притежаваше великолепни сребърни прибори и скъпоценности, не по-лоши от тия на скъпо платените леки жени, живееше у нея, като й плащаше за пансион толкова скромна сума в сравнение с доходите си.” Мнението, което изглеждаше най-вероятно и което бе прието от всички, беше това на госпожа Воке. Според нея този така добре запазен човек, здрав като камък и с когото можеха да се изпитат още доста удоволствия, беше женкар с чудновати наклонности.” Когато дядо Горио се яви за пръв път ненапудрен, хазайката, госпожа Воке, ахна от изненада, като видя косите му — те бяха нечисто сиви и зеленикави. Лицето му, което тайните скърби неусетно правеха от ден на ден все по-тъжно и по-тъжно, изглеждаше най-окаяното от всички събрани около трапезата лица. Нямаше вече никакво съмнение: дядо Горио беше стар развратник, чиито очи се бяха предпазили от зловредното влияние на лекарствата, необходими за неговите болести, само благодарение на опитността на някой лекар. Отвратителният цвят на косите му се дължеше на безпътствата и на лекарствата, които вземаше, за да продължава тия безпътства. Телесното и душевното състояние на стареца оправдаваше тия дрънканици. Когато долните му дрехи се изпокъсаха, той купи хасе по седемдесет сантима лакътя, за да замести хубавото си бельо. Брилянтите му, златната табакера, верижката, скъпоценностите изчезнаха едно по едно. Той бе хвърлил светлосиния фрак, всичкото си богато облекло и почна да носи и лете, и зиме един и същ редингот от грубо кафяво сукно, жилетка от козя вълна и сив панталон от чортова кожа. Започна все повече и повече да отслабва. Прасците му омекнаха, лицето му, закръглено от доволство на еснафското благополучие, страшно се набръчка, челото му се проряза от бръчки, челюстите му се очертаха. Изтегляне 56.85 Kb. Сподели с приятели:
|