Монахът, който продаде своето ферари

Глава 11: План за действие. Мъдростта на Джулиан в резюме

__СИМВОЛ__

{img:monahyt_kojto_prodade_svoeto_ferari_chasovnik.png}

__ДОБРОДЕТЕЛ__

Уважавай времето си.

Времето е най-ценното ти притежание и е невъзстановимо.

__МЪДРОСТ__

Фокусирай се върху приоритетите си и поддържай равновесие.

Опрости живота си.

__ТЕХНИКИ__

Древното правило 20.

Имай смелостта да казваш „не“.

Манталитетът на смъртното легло.

__ДУМИ, КОИТО ТРЯБВА ДА ПОМНИШ__

_Времето изтича през пръстите ни като пясък и никога не се връща назад. Онези, които го използват мъдро от ранна възраст, биват възнаградени с богат, продуктивен и щастлив живот._

Глава 12

„Всичко, което живее, не живее само, не живее за себе си.“

Уилям Блейк

— Мъдреците от Шивана бяха не само най-младоликите, но и несъмнено най-добрите хора, които съм срещал. Йоги Раман ми разказа, че когато бил малък, баща му влизал тихо в покритата с рози колиба, преди да заспи и го питал какви добри дела е извършил през деня. Може да не повярваш, но ако кажел, че не е извършил нито едно добро дело, баща му го карал да стане и да направи нещо добро, нещо безкористно, преди да му разреши да се върне в леглото.

Една от най-важните добродетели за просветлен живот, която мога да споделя с теб, Джон, е следната: в последна сметка, независимо какво си постигнал, независимо колко къщи притежаваш, независимо колко коли са паркирани пред дома ти, _качеството на твоя живот се свежда до качеството на приноса ти_.

— Това има ли нещо общо със свежите жълти рози от притчата на Йоги Раман?

— Разбира се, че има. Цветята ще ти напомнят за древната китайска поговорка: „Върху ръката, която ти дава розите, винаги остава лек аромат“. Смисълът е ясен — в процеса на работа, чиято цел е да подобриш живота на другите, издигаш и своя собствен живот.

Когато се грижиш всеки ден да направиш нещо добро, собственият ти живот става много по-богат и придобива повече смисъл. За да придадеш святост на всеки ден, служи на другите по някакъв начин.

— Препоръчваш ми да се заема с някаква благотворителна работа, така ли?

— Това е прекрасно начало. Но имам предвид нещо много по-философско. Препоръчвам ти да възприемеш нова _парадигма_ за ролята си на тази планета.

— Пак не разбирам. Обясни ми какво означава думата „парадигма“. Не ми е съвсем ясна.

— Парадигма е просто начинът, по който разглеждаш дадено обстоятелство, или живота изобщо. Някои хора разглеждат чашата на живота като наполовина празна. Оптимистите я разглеждат като наполовина пълна. Те тълкуват едно и също обстоятелство по различен начин, защото са възприели различна парадигма. Всъщност тя е призмата, през която виждаш външните и вътрешните събития в живота си.

— Значи, като казваш да възприема нова парадигма за целта си, имаш предвид да променя светогледа си?

— Нещо подобно. За да промениш драматично качеството на живота си, трябва да изградиш нова перспектива за присъствието си тук на Земята. Трябва да осъзнаеш, че ти е писано да напуснеш света без нищо, точно както си влязъл в него без нищо. След като това е неизбежно, може да има само една истинска причина за присъствието ти тук.

— И каква е тя?

— Да даваш от себе си и да допринасяш с нещо за другите — отговори Джулиан. — Не казвам, че трябва да се откажеш от играчките си, да зарежеш адвокатската практика и да посветиш живота си на онеправданите, въпреки че неотдавна се запознах с хора, които са направили точно това и то им е донесло голямо удовлетворение. В момента в нашия свят се извършват огромни промени. Има хора, които се стремят повече към намирането на смисъл в живота, отколкото към печеленето на пари. Адвокати, които преди са преценявали хората според размера на портфейла им, сега ги преценяват според размера на приноса им към другите, според размера на сърцата им. Учители, които се отказват от сигурността на досегашната си работа, за да се погрижат за умственото развитие на бедните деца от градското гето. Хората ясно разбират, че е нужна промяна. Хората осъзнават, че са тук на Земята с определена цел и че са им дадени особени дарби, които ще им помогнат да я осъществят.

— Какви са тези особени дарби?

— Съвсем същите, за които ти говоря цяла вечер. Огромни умствени способности, безгранична енергия, богато въображение, запаси от дисциплина и вътрешен източник на спокойствие. Трябва само да отключиш тези способности и да ги използваш за общото благо.

— Дотук разбирам. Но как по-точно допринасяш за общото благо?

— Най-важната цел за теб е да промениш светогледа си, да престанеш да се възприемаш само като индивид и да почнеш да се възприемаш като част от всички хора.

— За да стана по-добър и по-отзивчив, така ли?

— Трябва да осъзнаеш, че най-благородното нещо, което можеш да направиш, е да даваш на другите. Мъдреците от Изтока наричат този процес „разчупване на оковите на аза“. Смисълът е да се отърсиш от съзнанието, че твоята личност е най-важна от всичко и да се насочиш към по-висока цел. Това може да стане като даваш повече на хората около себе си, независимо дали ще им отделяш повече време или повече енергия: тези две неща са всъщност най-ценните ти ресурси. Може да направиш нещо по-голямо, например да си вземеш едногодишен отпуск, за да работиш за бедните. Но може да е и нещо съвсем дребно, например да пуснеш няколко коли да минат пред теб, ако си попаднал в страхотно задръстване. Може да ти прозвучи банално, но ако съм научил нещо, то е, че животът ти преминава в по-магическо измерение, когато започнеш да се стремиш да направиш света по-добър. Йоги Раман казваше, че се раждаме с плач, докато хората около нас се радват. Съветът му беше да живеем така, че да умираме с радост, докато хората около нас плачат.

Знаех, че Джулиан е прав. Напоследък в работата ми като адвокат ме измъчваше чувството, че приносът ми не е такъв, на какъвто знаех, че съм способен. Вярно, спечелих няколко дела, които превърнаха в прецеденти и допринесоха за няколко добри каузи. Но правото за мен от любима работа се беше превърнало в бизнес. Също като много други мои връстници, в университета и аз бях идеалист. На чаша студено кафе и изстинала пица в студентското общежитие крояхме планове как да променим света. От тогава изминаха почти двайсет години и изгарящото ме желание да променя света беше отстъпило пред изгарящото ме желание да изплатя ипотеката и да изградя пенсионния си фонд. За пръв път от много време насам осъзнах, че съм се обвил в еснафска черупка, която ме предпазва от неприятности и с която съм свикнал.

— Ще ти разкажа една стара приказка, която може би ще ти подейства — продължи Джулиан.

„Имало едно време една немощна стара жена, чийто любящ съпруг умрял. Тя отишла да живее при сина си, жена му и малката им дъщеричка. От ден на ден зрението и слухът й все повече отслабвали. Имало дни, когато ръцете й треперели толкова силно, че грахът от чинията й падал на пода, а супата се разливала от купичката. Синът й и жена му ужасно се дразнели, че цапа толкова много и един ден си казали, че толкова стига. Те поставили масичка за старата жена в един ъгъл до килера, където държали метлата, и я сложили да се храни там сама. Когато станело време за ядене, тя ги гледала от своя ъгъл с насълзени очи, но те се хранели, без да й обръщат никакво внимание, освен за да й се скарат, че е изпуснала вилицата или лъжицата си.

Веднъж, малко преди да стане време за вечеря, момиченцето седяло на пода и си играело с кубчета. «Какво правиш?» — попитал го бащата. «Правя масичка за теб и мама — отвърнало то, — за да се храните сами в ъгъла някой ден, когато порасна». Бащата и майката онемели и дълго не знаели какво да кажат. После се разплакали. В същия миг осъзнали какво са направили и колко мъка са причинили. На вечеря те завели старата жена пак на полагащото й се място на голямата маса и от този ден нататък тя винаги се хранела с тях. А ако изпуснела залък или вилицата паднела на пода, вече никой не й се сърдел…“

Джулиан замълча и после продължи:

— В тази приказка родителите не са лоши хора. Просто им е била нужна една искра, която да запали свещта на състраданието. Състраданието и всекидневните добри дела правят живота много по-богат. Всяка сутрин отделяй малко време да медитираш върху добрите дела, които ще направиш за другите през деня. Искрените похвали към хора, които най-малко ги очакват, топлите жестове към приятели в нужда, дребните неща, с които без повод показваш на близките си, че ги обичаш, правят живота много по-прекрасен. А относно приятелствата, непрестанно полагай грижи за тях. Всеки, който има трима верни приятели, е наистина много богат човек.

Кимнах.

— Приятелите внасят в живота хумор, очарование и красота. Едва ли има нещо по-подмладяващо от това да се смееш до припадък с някой стар приятел. Приятелите те връщат на земята, ако те обхване прекалено самодоволство. Приятелите те карат да се засмееш, ако започнеш да се мислиш за много важен. Добрите приятели винаги ще ти помогнат, ако животът те изправи пред поредната трудност и нещата изглеждат по-лоши, отколкото са всъщност. Когато бях претрупан с работа адвокат, нямах време за приятели.

Джулиан бързо овладя този изблик на чувства и продължи с друг тон:

— Съжаленията обаче са нещо, за което нямам никакво време. От учителите си в Шивана научих, че за просветления човек всяка зора е нов ден.

Винаги съм разглеждал Джулиан като съдебен гладиатор, надарен със свръхчовешки способности, който се справя с аргументите на противниците си така, както експертът по бойни изкуства се справя с купчина здрави тухли. Сега виждах, че този човек, когото познавах толкова отдавна, беше напълно преобразен. Човекът пред мен беше мил, добър и спокоен. Той изглеждаше сигурен в себе си и в ролята, която му беше отредена в театъра на живота. За разлика от всички, които познавах, той сякаш разглеждаше болката от миналото си като мъдър стар учител и в същото време съзнаваше, че животът му е нещо много повече от сбора на миналите събития.

В очите му виждах блясъка на надеждата за всичко, което му предстоеше. Възторгът му от чудесата на този свят обхвана и мен, а безграничната му жизнерадост беше заразителна. Струваше ми се, че Джулиан Мантъл, някогашен безскрупулен защитник на богатите, който разгромяваше противниците си, без да подбира средства, сега наистина се беше издигнал от човешко същество, преминаващо през живота, без да го е грижа за другите, в духовно същество, което преминава през живота единствено с грижа за другите. Може би това беше пътят, по който и аз щях да тръгна.

Глава 12: План за действие. Мъдростта на Джулиан в резюме

__СИМВОЛ__

{img:monahyt_kojto_prodade_svoeto_ferari_rozi.png}

__ДОБРОДЕТЕЛ__

Служи безкористно на другите.

__МЪДРОСТ__

Качеството на живота ти в крайна сметка се свежда до качеството на приноса ти.

За да направиш всеки ден свещен, живей, за да даваш.

Като издигаш живота на другите, твоят собствен живот достига най-високите си измерения.

__ТЕХНИКИ__

Върши всеки ден добри дела.

Давай на онези, които те помолят.

Култивирай по-богати отношения.

__ДУМИ, КОИТО ТРЯБВА ДА ПОМНИШ__

_Няма нищо по-благородно от това да даваш на другите. Почни да се фокусираш върху висшата си цел._

Глава 13

Вечната тайна на щастието

„Когато се възхищавам от чудото на залеза или красотата на луната, душата ми се изпълва с преклонение пред Създателя.“

Махатма Ганди

Изминаха повече от дванайсет часа, откакто предишната вечер Джулиан пристигна в дома ми, за да сподели мъдростта, която беше придобил в Шивана. Тези дванайсет часа несъмнено бяха най-важните в живота ми. Изведнъж се почувствах приповдигнат, мотивиран и — да — дори освободен. Джулиан промени фундаментално възгледите ми за света с притчата на Йоги Раман и вечните добродетели, които тя символизираше. Осъзнах, че не съм дори почнал да изследвам възможностите на човешкия си потенциал. Досега пропилявах даровете, които животът ми поднасяше всеки ден. Мъдростта на Джулиан ми даде възможност да почна да лекувам раните, които ми пречеха да живея със смеха, енергията и щастието, които знаех, че заслужавам. Изпитвах дълбоко вълнение.

— Скоро трябва да си тръгна. Ти имаш неотложни задължения, а и аз трябва да се погрижа за някои неща — извини се Джулиан.

— Работата ми може да почака.

— За съжаление моята не може — каза той и за миг се усмихна. — Но преди да си тръгна, трябва да ти разкрия последния елемент от притчата. Сигурно си спомняш, че борецът по сумо, който излиза от фара, издигащ се в средата на красивата градина, опасан с розово стоманено въже около слабините, се подхлъзва на блестящ златен хронометър и пада на земята. Минава цяла вечност, докато накрая вдъхва прекрасния аромат на жълтите рози и идва в съзнание. Изпълнен с възторг, той скача на крака и с изненада вижда пред себе си дълга криволичеща пътека, обсипана с милиони малки диаманти. Разбира се, нашият приятел, борецът по сумо, тръгва по пътеката и от този момент нататък живее дълго и щастливо.

— Не звучи много правдоподобно — казах аз с лека усмивка.

— Съгласен съм, че Йоги Раман притежаваше доста богато въображение. Но ти вече разбра, че приказката има определена цел и че принципите, които символизира, са не само мощни, но и много практични.

— Вярно — съгласих се с готовност аз.

— Смисълът на диамантената пътека е да ти напомня за последната добродетел на просветления живот. Ако се придържаш към този принцип в ежедневната си работа, ще обогатиш живота си по начин, който ми е трудно да опиша. Ще почнеш да виждаш прекрасни чудеса и в най-обикновените неща и ще живееш с възторга, който заслужаваш. А ако удържиш обещанието, което ми даде и споделиш това с други хора, ще им дадеш възможност и те да преобразят света си, и от сферата на обикновеното да преминат в сферата на необикновеното.

— Дълго време ли ще ми трябва, за да го науча?

— Удивително лесно е да схванеш самия принцип. Но за да се научиш да го прилагаш ефективно в съзнателния си живот, ще са нужни няколко седмици непрекъсната практика.

— Продължавай, защото умирам от любопитство.

— Интересно е, че употребяваш тази дума, защото седмата и последна добродетел се отнася изцяло до живота. Мъдреците от Шивана вярваха, че истински радостен и щастлив живот може да се постигне само чрез един процес, който наричаха „да живееш сега“. Тези йогини знаеха, че миналото си е отишло завинаги, а бъдещето е далечно слънце на хоризонта на въображението ти. Най-важният момент е сега. Научи се да живееш в момента и му се наслаждавай докрай.

— Много добре разбирам за какво говориш, Джулиан. Струва ми се, че през по-голяма част от времето се измъчвам за минали събития, които не мога да променя, или се тревожа за бъдещи неща, които така и не се случват. Съзнанието ми е потопено в безброй дребни мисли, които непрестанно ме дърпат в милиони различни посоки. Наистина отчайващо.

— Защо?

— Да се занимаваш с нещо, което те изправя пред истинско изпитание, е най-сигурният път към личното удовлетворение. Но най-важното е да помниш, че _щастието е пътуване, а не дестинация_. Живей за днешния ден — никога няма да има друг такъв — заяви Джулиан и събра ръце, сякаш в благодарствена молитва, че е бил посветен в онова, което току-що каза.

— Това ли е принципът, който символизира диамантената пътека в притчата на Йоги Раман? — попитах аз.

— Да — беше краткият отговор. — Точно както борецът по сумо намира вечно щастие и радост веднага щом тръгва по диамантената пътека, така и ти можеш да получиш живота, който заслужаваш, веднага щом разбереш, че пътят, по който поемаш сега, е обсипан с диаманти и други безценни съкровища. Престани да губиш толкова много време в преследване на големите удоволствия в живота и да пренебрегваш малките. Недей да бързаш. Наслаждавай се на красотата и светостта на всичко около теб. Дължиш го на самия себе си.

— Означава ли това, че не трябва да си поставям големи цели за бъдещето и да се съсредоточа върху настоящето?

— Не — отвърна Джулиан твърдо. — Както вече ти казах, целите и мечтите за бъдещето са основни елементи във всеки истински успешен живот. Причината да ставаш всяка сутрин от леглото е именно надеждата за онова, което ще се появи в твоето бъдеще и пак тя те вдъхновява ден след ден. Целите придават енергия на живота. Искам да ти кажа просто това: _никога не отлагай щастието за сметка на постижението_. Никога не отлагай нещата, които са важни за благосъстоянието и удовлетворението ти. Днес е денят да живееш пълноценно, а не когато спечелиш от лотарията или когато се пенсионираш. Никога не отлагай живота!

Джулиан стана и започна да се разхожда напред-назад из хола с маниера на опитен адвокат, който излага заключителните аргументи от пламенната си пледоария.

— Не се самозалъгвай, че ще станеш по-любящ и всеотдаен съпруг, ако твоята адвокатска фирма наеме няколко младши адвокати, за да облекчи бремето върху теб. Не се самозаблуждавай, че ще почнеш да обогатяваш ума си, да се грижиш за тялото си и да обогатяваш душата си, когато банковата ти сметка стане достатъчно голяма и разполагаш с лукса да имаш повече свободно време. Днес е денят да се наслаждаваш на плодовете от усилията си. Днес е денят да уловиш момента и да живееш живот, устремен нагоре. Днес е денят да следваш въображението си и да пожънеш мечтите си. И моля те, никога не забравяй какъв дар е семейството.

— Не разбирам какво точно искаш да кажеш, Джулиан.

— Изживей детството на децата си — беше лаконичният отговор.

— Какво? — попитах аз, озадачен от очевидния парадокс.

— Малко неща съдържат повече смисъл от това да бъдеш част от детството на децата си. Какъв е смисълът да се изкачваш стъпка по стъпка към успеха, ако си пропуснал първите стъпки на собствените си деца? Каква е ползата да притежаваш най-голямата къща в квартала, ако не си отделил време да създадеш дом? Не е ли безполезно да си познат в цялата страна като най-страхотния адвокат, ако децата ти не познават баща си? — редеше Джулиан въпрос след въпрос с разтреперан от вълнение глас. — Знам го от собствен опит.

Но Джулиан сякаш прочете мислите ми.

— И аз знам нещо за радостта, която изпитват бащите — каза тихо той.

— Преди да напуснеш ринга и да се откажеш от практиката си, за мен ти винаги беше непоправим ерген, вечно преследван от жените.

— Преди да затъна в илюзиите на този бурен и екстравагантен стил на живот, с който бях толкова прочут, както знаеш, бях женен.

— Да.

— Онова, което не знаеш, е, че имах момиченце. То беше най-сладкото, най-нежното създание на света. По онова време много приличах на теб, такъв, какъвто беше, когато се запознахме: самоуверен, амбициозен и пълен с надежди. Притежавах всичко, което човек би могъл да си пожелае. Всички ми казваха, че имам блестящо бъдеще, изумително красива жена и прекрасна дъщеря. И точно когато животът ми изглеждаше съвършен, в един миг загубих всичко.

Сияещото лице на Джулиан помръкна за пръв път, откакто се беше върнал. Една сълза се плъзна по загорялата му буза и потъна в меката тъкан на рубиненочервената роба. Занемях, разтърсен от откровението на моя стар приятел.

— Не е нужно да ми разказваш повече, Джулиан — казах съчувствено и сложих ръка на рамото му, за да го успокоя.

— Но аз искам да ти разкажа, Джон. От всички хора, които познавах в предишния си живот, ти даваше най-големи надежди. Както ти казах, ти много ми напомняше за мен самия, когато бях по-млад. Пред теб и сега има много възможности. Но ако продължаваш да живееш по същия начин, ще те сполети катастрофа. Върнах се тук, за да ти покажа, че има толкова много чудеса, които чакат да ги откриеш и ти остават толкова много моменти, на които да се насладиш. Пияният шофьор, който уби дъщеричката ми през онзи слънчев октомврийски следобед, не отне само един скъпоценен живот — той отне два. След нейната смърт животът ми се разпадна. Започнах да прекарвам всяка минута в кантората, като глупаво се надявах, че адвокатската кариера може да излекува болката на разбитото сърце. Понякога дори оставах да спя на канапето в офиса, защото се страхувах да се върна вкъщи, където бяха погребани толкова много скъпи спомени. И докато кариерата ми процъфтяваше, вътрешният ми живот беше в трагично състояние. Жена ми, мой постоянен спътник още от университета, ме остави и при развода посочи като причина маниакалната ми отдаденост на работата — последната капка, която преля чашата на търпението й. Здравето ми се влоши и се завъртях във вихъра на скандалния живот, който водех, когато се запознахме. Вярно е, че имах всичко, което може да се купи с пари. Но срещу това продадох душата си, наистина я продадох — каза Джулиан със сподавен от вълнение глас.

— Значи, когато казваш „изживей детството на децата си“, всъщност ми казваш да намеря време да наблюдавам как те растат и разцъфтяват? Така ли?

— Дори днес, двайсет и седем години откакто тя ни напусна — водехме я на рождения ден на най-добрата й приятелка — бих дал всичко, само за да чуя пак смеха й или да си поиграем на криеница в градината. Как бих искал да я взема в ръце и нежно да галя златната й коса. Когато си отиде, тя отнесе със себе си част от сърцето ми. И въпреки че животът ми се изпълни с нов смисъл, откакто в Шивана намерих просветление и придобих умението да бъда свой собствен лидер, не минава ден, без да видя розовото личице на моето мило момиченце в безмълвния театър на съзнанието си. Ти имаш страхотни деца, Джон. Не пропускай най-важното заради дреболиите. Най-големият подарък, който можеш да дадеш на децата си, е да ги обичаш. Помъчи се да ги опознаеш отново. Покажи им, че за теб те са много по-важни от мимолетните награди на професионалната ти кариера. Много скоро те ще напуснат дома, за да изградят свой собствен живот и семейство. Тогава ще е прекалено късно. Времето ще е пропуснато.

Думите на Джулиан дълбоко ме трогнаха. От доста време усещах, че поведението ми на работохолик бавно, но сигурно руши семейния ми живот — точно както тлеещите въглени незабележимо горят и бавно набират енергия, преди да покажат цялата си разрушителна сила. Знаех, че децата ми имат нужда от мен, макар да не ми го казваха. Нужно ми беше да го чуя от Джулиан. Времето минаваше неусетно и те растяха толкова бързо. Преди време двамата със сина ми Анди обичахме да се измъкнем тихо от къщи в някоя ясна съботна сутрин и цял ден да ловим риба на езерото — на любимото място за риболов на дядо му. Вече не помнех кога за последен път се беше случило това. Имаше време, когато ходехме всяка събота. Сега този стар ритуал изглеждаше като нечий чужд спомен.