В съзнанието ми Виена винаги се е откроявал като много значим град, тъй като е родно място на Фройд и люлка на психотерапията. Бях изчел много биографии на Фройд и имах усещането, че познавам този легендарен град, където са живели толкова много от любимите ми писатели, сред които Стефан Цвайг, Франц Верфел, Артур Шницлер, Роберт Музил и Йозеф Рот. Ето защо през 1970 г. аз бързо приех предложението да преподавам три месеца в кампуса на Станфордския университет във Виена. Преместването беше свързано с усложнения: имах четири деца, по това време на възраст петнайсет, четиринайсет, единайсет и една година. Със себе си взехме наша двайсет и една годишна съседка, приятелка на дъщеря ми, която щеше да живее с нас в студентското общежитие и да помага в грижите за Бен, най-малкото ни дете. Радвах се, че ще работя със станфордски студенти, а Мерилин, както винаги, приветства възможността да прекара време в Европа.
Удивително беше да живеем в центъра на Виена, където е живял Фройд. Потопих се в неговия свят, разхождайки се по улиците, по които се е разхождал той, посещавайки любимите му кафенета и съзерцавайки голямата пететажна сграда на улица „Берггасе“ 19, негов дом в продължение на четирийсет и девет години. По-късно фондацията „Зигмунд Фройд“ купи сградата, превърна я в музей на Фройд, постави отпред голяма червена табела с името му и отвори вратите ѝ за посетители, но по време на моя престой в града нямаше каквото и да е обозначение, че е живял и работил там. Из града бяха поставени многобройни месингови табели, обозначаващи къде са живели редица изтъкнати и не толкова изтъкнати виенчани, бяха белязани няколко от жилищата на Моцарт, но нищичко по сградата на „Берггасе“ не подсказваше, че там Зигмунд Фройд е живял до края на живота си.
Това, че бях видял дома на Фройд и се бях разхождал из улиците на неговата Виена, ми беше от полза трийсет години по-късно, когато пишех романа си „Когато Ницше плака“16. Почерпих от своите спомени и от снимките, които направих през тази година, за да създам достоверна във визуално отношение обстановка за въображаемите срещи между Ницше и известния виенски лекар Йозеф Бройер, който е бил ментор на Фройд.
Основната ми задача във Виена бе да изнеса пред станфордските студенти курс от лекции за живота и работата на Зигмунд Фройд. Четирийсетте лекции, които подготвих, станаха основа и на курса „Признателност към Фройд“, който преподавах на специализантите по психиатрия през следващите петнайсет години. Винаги подчертавах пред студентите си, че Фройд е създател не само на психоанализата (която заема само един процент от практикуваните днес психотерапии), но и на психотерапевтичната сфера като цяло: преди Фройд психотерапия не е съществувала в никаква форма. Въпреки че имам своите критики към съвременната ортодоксална фройдистка психоанализа, винаги съм хранил дълбоко уважение към креативността и куража на Фройд. Много често, докато провеждам терапия, се сещам за него. Наскоро например при мен дойде нов пациент, измъчван от неприлични натрапливи мисли за членове на собственото си семейство, и аз мигом си спомних за наблюдението на Фройд, че зад подобни трайни обсесии често се крие гняв. Съжалявам, че Фройд вече не е на мода. Както гласи заглавието на една от главите в моята книга „Дарът на терапията“17 – „Фройд не във всичко е грешал“.
Малко преди да замина за Виена, преживях две значителни травматични събития. Първо, бях разтърсен от смъртта на моя близък още от годините на специализацията ни в Станфорд приятел Ал Уайс, който бе заболял от рак на надбъбречната жлеза. Освен всичко друго, двамата бяхме запалени харпунджии и неведнъж бяхме ходили заедно в Долна Калифорния.
След това, при рутинен преглед в деня преди заминаването ми, зъболекарят ми забеляза подозрителна лезия на единия ми венец. Той взе биопсия и каза, че ще получа заключението на патолога след пристигането си във Виена. По това време четях за фаталното заболяване на Фройд – рак на устата, вероятно причинен от пурите, и сериозно се разтревожих, тъй като и аз бях пушач: доста време през деня пушех лула, като всеки ден използвах различна от колекцията си, за да се наслаждавам на аромата на тютюна „Болкън Собрание“. Очаквайки заключението във Виена, аз все повече се тревожех при мисълта, че съвсем скоро може да науча, че имам същия рак, който е убил Фройд.
Още в тази първа седмица във Виена спрях тютюна отведнъж, вследствие на което сънят ми се развали и трябваше непрекъснато да смуча бонбони с вкус на кафе, за да задоволя оралния навик, който ми беше останал от лулата. Най-накрая получих телеграма от зъболекаря си, с която ми съобщаваше, че резултатът от биопсията е отрицателен. Докато чаках пристигането на семейството си обаче, ме измъчваше скръбта по моя приятел. Насилих се да работя – бях дошъл във Виена седмица по-рано, за да подготвя четирийсетте си лекции, – но тревожността ми все още бе така силна, че реших да потърся помощ. Опитах да си уговоря консултация с изтъкнатия виенски терапевт Виктор Франкъл, автор на изключително популярната книга „Човекът в търсене на смисъл“18, но секретарката му ме осведоми, че е в чужбина, за да изнася лекции.
Когато пристигнаха Мерилин и децата, се поуспокоих и тримесечното ни пребиваване във Виена със станфордските студенти се превърна в едно незабравимо положително преживяване за всички ни. Двете ни по-големи деца бяха особено въодушевени от ежедневния контакт със студентите. Винаги се хранехме със студентите, те бяха с нас дори на празничния обяд за първия рожден ден на сина ни Бен. Тогава на масата изневиделица се появи голяма торта и всички пяха „Честит рожден ден“, докато дъщеря ми Ийв го държеше в ръце, за да го виждат всички. Мерилин заведе всяко от децата поотделно в хотел „Сахер“, за да ги почерпи с прочутата (с основание) Sachertorte – най-вкусната шоколадова торта, която съм опитвал.
Със студентите направихме и две общи пътувания. Първото беше плаване с корабче по река Дунав, по чиито брегове имаше милиони ослепително жълти слънчогледи, които следяха с лица слънцето по небесния му път. Денят завърши с обиколка на Будапеща, сива и мрачна под руска окупация, но въпреки това очарователна. След това, в самия край на тримесечното ни пребиваване, придружихме курса на екскурзия с влак до Загреб, където си взехме сбогом. Тъй като бяхме оставили децата в станфордското общежитие с бавачката им, с Мерилин си наехме автомобил и няколко дни пътувахме по протежение на красивия и незабравим далматински бряг до Дубровник, а оттам поехме през спокойната сръбска провинция.
Макар да разпределях времето си във Виена почти изцяло между работата по лекциите и студентите, нямаше как да устоя на културните богатства. Мерилин ме разведе из музея „Белведере“ и ме запозна с творбите на Густав Климт и Егон Шиле, които, заедно с Ван Гог, оттогава са ми любими художници. Въпреки че не бях споменавал за Климт пред немския си издател, пет години по-късно той избра негови картини за кориците на почти всичките ми книги в немски превод.
Децата се разхождаха из потъналите в зеленина градски паркове (като внимаваха да не стъпват по тревата, за да не ги сгълчи някоя виенска старица) и правеха походи из горите около града, където хората се поздравяваха с приветливо Gruss Gott. Разбира се, бяхме и на опера, на незабравимата постановка „Хофманови разкази“. Виена ми осигури разкошна панорама на един легендарен свят, съвсем наскоро съвзел се от нацисткото си минало. И в най-смелите си мечти не съм си представял, че четирийсет години по-късно този град ще ме удостои с награда за една от книгите ми, ще разпространи сто хиляди безплатни екземпляра от нея и ще ме почете с едноседмични празнични събития. Към края на пребиваването си аз най-сетне се свързах по телефона с Виктор Франкъл, представих му се като преподавател по психиатрия от Станфордския университет и му споделих, че ме измъчват някои лични проблеми и се нуждая от помощ. Той каза, че е крайно зает, но се съгласи да се срещне с мен в късния следобед на същия ден.
Виктор Франкъл – нисък, хубав беловлас мъж, ме посрещна радушно на вратата и веднага се поинтересува кой е производителят на очилата ми. Нямах представа, затова ги свалих и му ги подадох. Бяха евтини рамки, купени от верига оптики в Калифорния, наречена „Фоур Айс“. След като ги разгледа за кратко, явно реши, че не са от особен интерес. Неговите очила бяха с много красиви дебели стоманеносиви рамки и аз отбелязах този факт. Той се усмихна и ме покани във всекидневната си, където с широк жест насочи вниманието ми към огромна етажерка, претъпкана с преводни издания на „Човекът в търсене на смисъл“.
Седнахме в един слънчев ъгъл на всекидневната и Франкъл поде разговор с думите, че срещата ни може да не продължи дълго, тъй като предния ден се бил върнал от Великобритания и отговарял на писма на почитатели до четири часа сутринта. Това ми прозвуча странно: той сякаш се опитваше да ме впечатли. Още повече че не попита за причините да се свържа с него, а вместо това ми зададе много въпроси за психиатричната общност в Станфорд, към която очевидно проявяваше силен интерес. След което веднага продължи с коментари относно консервативността на виенската психиатрична общност, която отказала да признае заслугите му. Започнах да се чувствам все едно съм попаднал на чаеното парти на Лудия шапкар: бях потърсил Виктор Франкъл за терапевтична консултация, но всъщност аз трябваше да го утешавам заради неуважителното отношение на виенските му колеги. Продължи да изразява негодуванието си до края на сесията, без въобще да се поинтересува какво ме бе довело при него. Във втората ни среща на следващия ден той ме попита дали биха го поканили да говори пред преподавателите и студентите по психиатрия в Станфордския университет. Обещах му да се опитам да уредя това.
„Човекът в търсене на смисъл“, покъртителна и вдъхновяваща книга, написана през 1946 г., има милиони читатели по цял свят и дори днес е бестселър в сферата на психологията. В нея Франкъл разказва за преживяванията си по време на Холокоста и за това как решимостта му да сподели историята си със света му е помогнала да оцелее. Слушал съм неговата основна лекция върху смисъла в живота няколко пъти: той беше отличен оратор и винаги вдъхновяваше слушателите си.
Посещението му в Станфорд няколко месеца по-късно обаче бе съпътствано от доста проблеми. Докато със съпругата му гостуваха у дома, стана ясно, че Виктор не се чувства комфортно в непринудената калифорнийска култура. Веднъж домашната ни помощница – млада швейцарка, която живееше с нас и се грижеше за децата, дойде обляна в сълзи и ни се оплака: Виктор ѝ се скарал, че му поднесла чая в керамична, а не в порцеланова чаша.
Една от клиничните демонстрации на Виктор пред станфордските специализанти прие катастрофален обрат. Неговата логотерапевтична демонстрация се състоеше общо взето в следното: в рамките на петнайсетминутен разговор той определи какъв би трябвало да е смисълът в живота на пациента, след което авторитарно разпореди да го следва. В един момент от демонстративното интервю един от по-буйните, дългокоси и обути в сандали специализанти в знак на протест се изправи и излезе от залата, мърморейки: „Това е нечовешко!“. Моментът бе ужасен за всички и никакви извинения не можеха да умилостивят Виктор, който настояваше въпросният специализант да бъде изключен от програмата.
Няколко пъти се опитах да предложа на Виктор обратна връзка, но той почти винаги я приемаше като болезнена критика. След като си тръгна от Калифорния, си пишехме често и година по-късно той ми изпрати свой ръкопис за мнение. На едно място много подробно разказваше за своя лекция в Харвардския университет, по време на която публиката пет пъти ставала на крака и го аплодирала гръмко. Чувствах се в огромно затруднение: той ме беше помолил за мнение и след дълго и нелеко обмисляне реших да бъда искрен. Възможно най-тактично отговорих, че силният акцент върху аплодисментите отклонява вниманието от лекцията и може да тласне някои читатели към заключението, че е човек, жаден за аплодисменти. Почти веднага получих от него писмо, което гласеше: „Ърв, ти просто не разбираш – не си бил там: те наистина станаха пет пъти на крака и ме аплодираха“. Дори най-добрите психотерапевти сред нас понякога биват заслепени от раните и потребността си от одобрение.
Съвсем наскоро прочетох спомените на своя станфордски колега и приятел професор Ханс Щайнер за студентските му години (1960-те) във Виенския медицински университет, в които открих една друга гледна точка. Като студент по медицина във Виена Ханс имал изключително добри впечатления от Виктор Франкъл: той го описваше като превъзходен преподавател, чийто креативен подход бил като свеж полъх на фона на консервативността на психиатричната катедра.
Години по-късно Виктор Франкъл и аз участвахме в голяма конференция по психотерапия и аз присъствах на лекцията му върху „Човекът в търсене на смисъл“. Както винаги, той омагьоса публиката и бе възнаграден с бурни аплодисменти. След това се срещнахме и аз получих от Виктор и жена му Елинор топли прегръдки. Години по-късно, пишейки книгата си „Екзистенциална психотерапия“19, аз си припомних работата му в по-големи подробности и по-ясно от всякога си дадох сметка за значимостта на новаторския му и фундаментален принос в нашата сфера. Наскоро посетих един институт за следдипломна квалификация по психотерапия в Москва, който поддържаше докторска програма по логотерапия, и вниманието ми привлече постер с образа на Виктор в естествена големина. Взирайки се в него, аз внезапно осъзнах величината на неговия кураж, както и дълбината на болката му. От книгата му знаех какви травми са му причинили ужасите в Аушвиц, но в първите си срещи с него във Виена и Станфорд не бях готов да му емпатизирам напълно заради болката, нито да му окажа подкрепата, от която се нуждаеше. По-късно в отношенията си с други водещи фигури в моята сфера, като Роло Мей, аз не повторих тази грешка.
ДВАЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА.
Сподели с приятели: |
