ВСЕ ПО-БЛИЗО ВСЕКИ ДЕН
Пишейки автобиографията си, аз разгледах и кривата на писателската си кариера. В един момент осъществих преход от академични статии и трудове, предназначени за други учени, към книги за психотерапията, насочени към по-широка публика. Първите наченки на тази метаморфоза съзирам в една странна моя книга с чудноватото заглавие „Все по-близо всеки ден“20, издадена през 1974 г. В нея изоставих изследователския език и се опитах да подражавам на разказвачите, чиито произведения чета цял живот. По това време не подозирах, че ще напиша четири романа и три сборника с разкази, посредством които ще продължа да предавам опита си в психотерапията.
Преображението ми започна, когато в края на 1960-те включих в състава на терапевтичната си група Джини Елкинс (псевдоним), стипендиантка по програмата „Стегнър“ за творческо писане на Станфордския университет. Терапията ѝ вървеше трудно поради нейната крайна стеснителност и неохотата ѝ да става център на вниманието на групата. След няколко месеца обаче Джини започна вечерна работа като преподавател, поради което вече не можеше да посещава срещите на групата.
Тя желаеше да продължи с индивидуалната терапия при мен, но не можеше да си позволи станфордската такса. Затова ѝ предложих да направим една необичайна уговорка. Обещах ѝ да я освободя от заплащането, ако тя се наемеше да пише резюме на всяка сесия, в което да описва всички чувства и мисли, които не е изразила гласно, докато сме били заедно. Аз от своя страна щях да правя същото и двамата щяхме да оставяме резюметата си в запечатан плик на моята секретарка. След няколко седмици терапия всеки щеше да прочете писаното от другия.
Защо ѝ направих това необичайно предложение? Първо, Джини поддържаше нереалистична представа за мен – на психотерапевтичен жаргон, тя пренасяше върху мен единствено положителни чувства: идеализираше име, благоговееше пред мен, а себе си омаловажаваше. Смятах, че прочитът на моите необработени, нецензурирани мисли би ѝ послужил като полезна сверка с реалността. Особено щом узнаеше как се колебая и лутам в усилията си да ѝ помогна. Тоест възнамерявах да разкрия по-голяма част от себе си в терапията с надеждата да я насърча да прави същото.
Но имаше и още една причина от по-лично естество: копнеех да стана писател – истински писател. След написването на дебелия учебник по групова терапия и работата по обемистата монография за енкаунтър групите (с общ обем хиляда страници) чувствах ума си скован от стандартите за създаване на научни текстове. Смятах, че начинанието с Джини ще е за мен непривично упражнение, възможност да разчупя професионалните окови и да открия собствения си глас, като изразявам свободно всичко, което ми идва наум, непосредствено след всяка сесия. Освен това Джини боравеше майсторски с писаното слово и предполагах, че вероятно би се чувствала по-комфортно, ако разменяме впечатленията си в писмен вид.
Практиката с размяна на резюмета през няколко месеца се оказа много обогатяваща. Когато терапевтът и пациентът изследват своите взаимоотношения, тяхната среща навлиза в по-дълбоки нива. Всеки прочит на резюметата даваше нов тласък на терапията. Освен това тези записки пораждаха и у двама ни едно рашомоновско преживяване: ние преживявахме всяка сесия по много различен начин и намирахме за важни различни неща. Моите елегантни и интелигентни интерпретации? Уви, тя като че ли въобще не ги чуваше! Вместо тях придаваше важност на някои мои дребни прояви, на които аз почти не обръщах внимание: комплимента за облеклото или външния ѝ вид, несръчното извинение за няколкоминутно закъснение, смеха ми след нейно шеговито подхвърляне, съвета ми как да разтоварва напрежението.
Години след това използвах нашите резюмета в лекциите пред специализантите по психиатрия и бях удивен от силния им интерес към нашите различни гласове и гледни точки. Когато Мерилин ги прочете, каза, че наподобяват епистоларен роман, и предложи да бъдат издадени като книга. Дори изрази готовност да стане неин редактор. Скоро след това тя и синът ни Виктор отидоха на ски ваканция и сутрин, докато Виктор бил на ски уроци, тя кастрела и избистряла текстовете.
Джини прие с въодушевление идеята за издаването на нашите записки: това щеше да е първата ѝ книга и се разбрахме двамата да вземем равен дял от авторското възнаграждение, а Мерилин да получи 20%. През 1974 г. „Бейсик Букс“ издаде книгата със заглавието „Все по-близо всеки ден“. Сега ми се струва, че предложеното от Мерилин подзаглавие „Терапия, разказана от двама“ щеше да е далеч по-добро заглавие, но Джини много обичаше онази стара песен на Бъди Холи „Всеки ден“ и винаги бе желала тя да звучи на сватбата ѝ. Няколко години по-късно, когато излезе филмът за Бъди Холи, аз изслушах текста много внимателно и установих, че Джини бе ни предала думите грешно. В текста всъщност се казваше „Всеки ден е приближаване“ .
И Джини, и аз написахме по едно предисловие и един послеслов. Неизличим е споменът как пиша моите. Макар да бях работил по немалко научни текстове в кабинета си в психиатричната амбулатория, там ми се стори твърде напрегнато и шумно, за да получа писателско вдъхновение. Психиатричното отделение по това време се помещаваше в южното крило на Станфордската болница, където бяха и кабинетите на ръководителя и членовете на катедрата и множеството терапевтични кабинети. В съседното крило нашият колега Карл Прибрам провеждаше изследвания с маймуни, някоя от които от време на време успяваше да избяга и предизвикваше суматоха, лудувайки из клиниката и чакалнята. Непосредствено до лабораторията на Прибрам бе картотеката, където се съхраняваха досиетата на пациентите. Помещението беше сумрачно и без прозорци, но пък тихо и рядко посещавано, както и достатъчно просторно, за да се разхождам, докато конструирам на глас сложни изречения. Харесвах това мъртвешко място: напомняше сутеренната стаичка, където в юношеството си безброй часове съм писал поезия, предназначена единствено за собствените ми уши (е, от време на време прочитах по някое стихотворение на Мерилин).
Наслаждавах се на часовете, които прекарвах в сумрачното помещение, търсейки точните думи, правилните нюанси. Това беше повратен момент за мен – в тази книга нямаше данни, факти, статистики, наставления, – можех да дам пълна свобода на мисълта си. Никак не съм музикален, но тогава си пеех. Сигурен съм, че купищата психиатрични картони около мен, историите на хилядите пациенти се просмукваха в съзнанието ми, докато пишех своето предисловие:
Винаги ме пронизва болка, когато разлиствам старите си бележници с графиците за срещи и чета полузабравените имена на пациенти, с които съм имал най-съкровени преживявания. Толкова много хора, толкова много прекрасни мигове. Какво се е случило с тях? Моята огромна картотека с многобройни чекмеджета, купищата аудиокасети често ми напомнят огромно гробище: животи, притиснати в клинични папки, гласове, уловени в магнитни ленти, безмълвни драми. Тези документи-паметници изострят съзнанието ми за преходността.
Макар и потопен в настоящето, аз усещам как фантомът на разпада следи и чака – разпад, който в крайна сметка ще погълне жизнения опит, но все пак именно поради своята неизбежност придава яркост и красота. Желанието да разкажа за преживяването си с Джини е неустоимо. Въодушевява ме възможността да отложа разпада, да удължа трайността на краткия ни живот заедно. Колко по-добре е да знаеш, че този живот ще продължи да съществува в съзнанието на читателя, а не в забравения архив с клинични записки, които никой не чете, и магнитни ленти, които никой не слуша.
Написването на това предисловие беше ключовият момент в моя преход. Търсех един по-лиричен изказ и в същото време обръщах вниманието си към феномена на преходността, моята входна точка към един екзистенциален светоглед.
Горе-долу по времето на терапията с Джини имах и друго литературно преживяване. Колега на Мерилин в Харвардския университет, където тя преподаваше, ни позволи да хвърлим таен поглед в душата на самоубилия се през 1961 г. Ърнест Хемингуей. Въпросният колега на Мерилин беше открил в библиотеката на един университет пачка непубликувани писма от Хемингуей до приятеля му генерал Бък Ланъм, командвал една от войските, осъществили десанта в Нормандия. Макар да не му било позволено да ги ксерокопира, колегата на Мерилин тайно изчел писмата на малък диктофон и ги транскрибирал. Той ни даде транскрипциите за няколко дни, като ни разреши да се позоваваме на тях, но като ги перифразираме, без да ги цитираме дословно.
Тези писма хвърляха значителна светлина върху психиката на Хемингуей. Набавих си допълнителна информация при едно пътуване до Вашингтон, където посетих Бък Ланъм – по това време заемащ ръководна длъжност в „Ксерокс“, който бе достатъчно добър да ми разкаже за приятелството си с Хемингуей. След като препрочетохме много от книгите на Хемингуей, Мерилин и аз наехме детегледачки и заминахме за дълъг уединен уикенд в Центъра по изкуствата „Вила Монталво“ в Саратога, Калифорния, където да напишем съвместна статия.
Статията ни „Хемингуей. Психиатричен портрет“ (Hemingway: A Psychiatric View) излезе през 1971 г. в „Журнал на американската психиатрична асоциация“ (Journal of the American Psychiatric Association) и бе незабавно препечатана в стотици вестници по света. Нищо от онова, което двамата сме писали, преди или след това, не е привличало подобно внимание.
В статията изследвахме неувереността в основата на буйното поведение на Хемингуей. Макар да е бил кален и трениран и неуморимо да се е отдавал на нелеки мъжкарски занимания, като бокс, дълбоководен риболов и стрелба по едър дивеч, в писмата си до генерал Ланъм той демонстрираше уязвимост и детска чувствителност. Благоговееше пред истинските мъжки достойнства – силата и храбростта на армейския командир, а себе си определяше като „малодушен писател“. Макар да го ценя изключително високо като писател, не се възхищавах на публичния му образ – твърде грубиянски, твърде мачовски, твърде лишен от емпатия, твърде пропит с алкохол. В писмата си Хемингуей се разкриваше като едно крехко, самокритично дете, заслепено от възхищение пред наистина коравите, храбри мъже.
В самото начало на статията изяснявахме своите намерения:
Макар да ценим екзистенциалните размисли, произтичащи от сблъсъка на Хемингуей с опасностите и смъртта, не откриваме универсалността и непреходността във величината, присъща на Толстой, Конрад или Камю. Защо е така? Защо светогледът на Хемингуей е така ограничен? Подозираме, че ограничеността на проникновението на Хемингуей е свързано с неговите лични психологически ограничения... Също няма съмнение, че той е изключително надарен писател, без съмнение е бил един изключително обременен човек, който е бил подвластен на неумолими импулси през целия си живот и на шейсет и две годишна възраст, в състояние на параноидно депресивна психоза, е извършил самоубийство.
Въпреки че с Мерилин винаги си сътрудничим тясно – всеки от двама ни чете черновите на другия, – това е единственият текст, който сме написали в съавторство. До днес си припомняме това преживяване с чувство на удоволствие и се надяваме, че дори в нашата напреднала възраст бихме могли да осъществим още някой съвместен проект.
ДВАЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА.
ОКСФОРД И ОМАГЬОСАНИТЕ МОНЕТИ НА Г-Н СФИКА
Многото години, прекарани в Станфордския университет, често се сливат в паметта ми, но творческите ми отпуски се открояват съвсем ясно. В началото на 1970-те години продължавах да преподавам на студенти по медицина и специализанти по психиатрия, доста от които привличах за сътрудници в психотерапевтичните си изследвания. В различни журнали публикувах статии върху груповата терапия за алкохолици и груповата терапия за хора, изгубили своя жизнен партньор. В един момент издателят ми ме помоли да преработя учебника си по групова терапия за второ издание. Тъй като бях наясно, че тази задача ще изисква цялото ми внимание, подадох молба за шестмесечен творчески отпуск и през 1974 г. заедно с Мерилин и петгодишния ни син Бен заминах за Оксфорд, където щях да разполагам с кабинет в психиатричното отделение на болницата „Уорнфърд“. Дъщеря ни Ийв учеше в Уеслианския колеж, а другите ни двама синове останаха у дома, за да завършат учебната година в Пало Алто, под грижите на наши стари приятели, които щяха да живеят с тях в дома ни.
Бяхме наели къща в центъра на Оксфорд, но малко преди да пристигнем, пътнически самолет на британска авиокомпания катастрофира и всички пътници на борда му, сред които и собственикът на къщата, загинаха. Наложи се в последния момент да търсим друго временно жилище в града и тъй като не успяхме да намерим, наехме очарователна стара вила със сламен покрив в селце с една-единствена кръчма – Блек Бъртън, – което се намираше на трийсетина минути от Оксфорд.
Блек Бъртън беше наистина малко, много британско и много уединено селце: идеално за писане! Преработването на учебник е тежка и отегчителна работа, която обаче трябва да бъде свършена, за да е учебникът актуален. Анализирах някои изследвания, които бях завършил съвсем скоро, опитвайки се да разбера повече за онова, което действително помага на пациентите в терапията. Бях дал на голяма извадка пациенти, чието състояние се беше подобрило вследствие на груповата психотерапия, въпросник с петдесет и пет твърдения (касаещи катарзиса, разбирането, подкрепата, напътствията, универсалността, сплотеността и т. н.), към които в последната минута ми бе хрумнало да добавя и пет нестандартни твърдения, които нарекох „екзистенциални фактори“-твърдения, като „осъзнавам, че независимо колко близък ставам с други хора, все пак трябва да се справям с живота сам“ или „давам си сметка, че няма как да се избегне болката в дадени моменти, както и смъртта“. Бях помолил пациентите да ги подредят (според Q-методологията) от най-безполезните до най-полезните и с удивление установих, че цялата включена в последния момент категория екзистенциални фактори бяха оценени далеч по-високо, отколкото бях очаквал. Очевидно екзистенциалните фактори играеха в ефективната групова психотерапия по-важна роля, отколкото предполагахме, и аз се заех да откроя това в нова глава.
Тъкмо бях започнал да осъществявам тази своя идея, когато от Съединените щати по телефона ме уведомиха, че ми е присъдена престижната награда за психиатрия „Стрекър“. Бях, разбира се, много радостен, но не за дълго. Два дни по-късно получих официално писмо с подробности: от мен се изискваше след година да произнеса обръщение пред многобройна публика в Пенсилвания. Това не ме смути. Но след това научих, че в рамките на четири месеца трябва да подготвя монография на тема по свой избор, която да бъде издадена в ограничен тираж от Пенсилванския университет. Последното, което желаех да правя, беше да пиша монография: започна ли да работя по някой проект, аз съм много целенасочен и загърбвам всичко друго. Помислих си дали да не откажа наградата, но няколко колеги ме разубедиха и в крайна сметка стигнах до компромисно решение: щях да напиша монография за екзистенциалните фактори в груповата психотерапия, която щях да включа като глава в преработената версия на учебника. Сега съм убеден, че това бе началото на работата ми по една идея, чиято кулминация стана моят учебник „Екзистенциална психотерапия“.
Блек Бъртън се намира в Котсуолдс, идиличен район в Южна Англия, известен с тучните си ливади, пролет и лете изпъстрени с цветя. Селската детска градина, където записахме Бен, беше отлична и като цяло животът ни там беше прекрасен, като се изключеше едно – времето. Бяхме разглезени от климата в слънчева Калифорния и посред месец юни Мерилин си купи дебело палто от овча кожа. В края на юли така се бяхме просмукали с влага и така копнеехме за слънце, че в една дъждовна сутрин се озовахме в една туристическа агенция в Оксфорд, където пожелахме самолетни билети до най-близката слънчева и евтина дестинация. Агентката се усмихна разбиращо – тя беше си имала работа с хленчещи калифорнийски туристи и преди – и ни запази места на полет до Гърция. „Вие и Гърция – увери ни тя – ще станете най-добри приятели.“
Изпратихме Бен на подходящ летен лагер в Уинчестер, а синът ни Виктор, който бе дошъл при нас през юни след края на учебния срок, тръгна с други младежи на велосипедна обиколка в Ирландия. Тогава Мерилин и аз се качихме на самолета за Атина. Оттам следващия ден щяхме да поемем на петдневно пътуване с автобус до обетования, вечно слънчев Пелопонес.
В Атина кацнахме в приповдигнато настроение и нетърпеливи да изследваме, но багажът ни липсваше. Със себе си носехме само ръчните чанти, съдържащи най-вече книги. Близо до хотела ни в Атина намерихме магазинче, което все още работеше в късната вечер, и оттам си купихме неща от първа необходимост: бръснач, крем за бръснене, четки и паста за зъби, бельо и лятна рокля на черни и червени райета за Мерилин. През следващите пет дни носехме едни и същи дрехи и когато на Мерилин ѝ се доплуваше, слагаше единствената си тениска и моите долни гащета. Тревогата ни заради изчезването на багажа скоро отшумя и ние свикнахме да пътуваме със съвсем малко багаж. Дори започнахме да се споглеждаме с усмивка, наблюдавайки как другите туристи товарят с пъхтене тежките си куфари в автобуса, докато ние скоквахме вътре волни като птички. Свободни от излишна тежест, ние чувствахме по-дълбока връзка с местата, които посещавахме: планината Олимп, където са се състояли първите Олимпийски игри преди повече от две хиляди и петстотин години, античния театър в Епидавър и храма на Делфийския оракул, който Мерилин хареса най-много от всичко, сравнявайки го по красота и духовност с абатството във Везле, Франция. Когато след обиколката си отидохме отново на летището, за свое изумление видяхме двете си чанти да обикалят на празната лента. Със смесени чувства ги взехме и се отправихме към следващата си спирка – остров Крит.
На летището в Крит наехме малък автомобил и през следващата седмица, без да бързаме, кръстосвахме с него острова. След четирийсет години от това пътуване в паметта ми са останали само откъслечни спомени, но и двамата с Мерилин помним добре първата вечер, когато седяхме в една таверна, гледахме отраженията на лунната светлина в близкия канал и се дивяхме на чудноватите имена на предястията в менюто: баба гануш, дзадзики, тарамасалата, долмади, спанакопита, тиропита, кефтедес. Тези вкуснотии така ми се усладиха, че в Крит така и не си поръчах основно ястие.
„Не искам нищо. Не се страхувам от нищо. Аз съм свободен.“ Побиха ме тръпки, когато следващия ден прочетох тези думи на гроба на Никос Казандзакис, намиращ се недалеч от старата венецианска крепостна стена, опасваща Ираклион, столицата на остров Крит. Тъй като е отлъчен от Гръцката православна църква заради романа „Последното изкушение“21, който бях прочел по време на полета до Гърция, Казандзакис не е погребан в рамките на града. Коленичих до гроба му, за да отдам почит на неговия велик дух, и почти до края на нашето пътешествие четох неговата „Одисея. Съвременно продължение“ (Odyssey: A Modern Sequel).
В огромния дворец в Кносос опиянени Съзерцавахме фреските с едри гологръди жени, понесли дарове за извършваните от жриците жертвоприношения. Както винаги, Мерилин ме разведе като опитен гид и ми обясни всичко, което трябваше да знам, като обърна особено внимание на тези преобладаващи женски фигури. Двайсет години по-късно, през 1997 г., тя ги разгледа подробно в книгата си „История на гърдата“ (The History of the Breast).
C автомобила се качихме до един мрачен критски манастир високо в планината. Въпреки че бяхме поканени за обяд там, ни бе позволено да разгледаме само малка част от манастира, за да не нарушаваме съзерцанието на монасите. Освен това в основната сграда бе забранено да влизат жени – дори женски животни, включително кокошки!
В Ираклион потърсихме древногръцки монети, които да подарим на най-големия ни син Рийд за завършването на гимназията. В първия магазин, в който влязохме, ни казаха, че е незаконно да се продават стари монети на туристи, но всеки антиквар пренебрегваше закона и с охота – макар и скришом – ни показваше колекцията си. От всички магазинчета за монети най-много ни впечатли това на Сфика. То се намираше точно срещу Националния музей и на прозореца си имаше нарисувана огромна златиста земна пчела. След продължителен разговор с вежливия и вещ г-н Сфика ние купихме една сребърна монета за Рийд и още две, които с Мерилин възнамерявахме да носим като медальони. Г-н Сфика ни увери, че ако не останем доволни, можем да върнем монетите по всяко време. На следващия ден влязохме в едно приземно магазинче, чийто собственик бе сбръчкан евреин. Оттам си купихме няколко евтини сребърни римски монети и в хода на разговора показвахме на антикваря монетите, които бяхме купили от Сфика. Той ги разгледа набързо и авторитетно се произнесе: „Фалшификати – добри фалшификати. Но все пак фалшификати“.
Върнахме се при Сфика и пожелахме да си получим парите обратно. Той сякаш ни беше очаквал. Без да каже дума, с достолепие, отиде до касовия апарат, извади оттам плик с парите ни и ни го подаде с думите: „Връщам парите, както бях обещал, но знайте едно: повече не сте добре дошли в този магазин“.
Пътувайки по-нататък из острова, ние се отбивахме в други магазинчета за монети и на някои от антикварите разказвахме за срещата си със Сфика. „Какво – неизменно възкликваха те, – оскърбили сте Сфика? Сфика е официалният оценител на Националния музей!“ После хващаха глава с ръце и поклащайки я, ни съветваха: „Дължите му извинение“.
Така и не намерихме подходящ подарък за Рийд и у нас се зародиха съмнения, че може би сме сгрешили, връщайки монетите. В последната вечер от престоя ни в Крит решихме да се възползваме от подаръка на един колега от Оксфорд: тънка цигара с марихуана. Изпушихме я и излязохме да вечеряме в един от откритите ресторанти около пазара, където в продължение на няколко часа се наслаждавахме на вълшебните ястия, музика и танци. След това тръгнахме да поскитаме из улиците на Ираклион и се загубихме. Обзе ни параноя, защото си помислихме, че ни следят от полицията. Тъй като не виждахме таксита, трескаво крачехме из лабиринта от улици, опитвайки се да открием хотела. Късно през нощта се озовахме на безлюдна улица пред магазин с нарисувана на прозореца голяма земна пчела – магазинчето на Сфика! Докато стояхме там и втренчено се взирахме в пчелата, отнякъде като по чудо се появи едно такси. Помахахме към него и скоро вече бяхме в безопасност в хотелската си стая.
Полетът ни обратно до Лондон беше чак в ранния следобед и на протяжна закуска с критски сладкиш с извара аз и Мерилин обсъдихме предишната вечер. Колкото и да съм скептичен към свръхестественото, нямаше как да не си задам въпроса дали нашето озоваване пред магазина на Сфика не беше някакъв знак. Колкото повече разговаряхме, толкова повече се затвърждаваше убеждението ни, че бяхме извършили ужасна грешка, която можехме да поправим единствено като се извиним смирено на г-н Сфика и отново закупим онези монети. Нарушавайки забраната на Сфика, ние се върнахме в магазина му. Започнахме смутено да му се извиняваме, но той ни прекъсна, поставяйки пръст на устните си, и отново без да каже дума, извади трите монети. Платихме предишната цена. Няколко часа по-късно, в самолета към Лондон, казах на Мерилин: „Ако е в съучастие с всички антиквари в Крит и ако е имал куража да ми продаде фалшиви монети два пъти, тогава казвам: „Шапка ти свалям, г-н Сфика!“.
Когато се върнахме в Оксфорд, занесохме монетите в Ашмоловия музей за официална оценка. Седмица по-късно получихме заключението: всички монети бяха фалшификати, с изключение на малките римски монети, купени от приземното магазинче на стария евреин! Това бе началото на нашите доживотни гръцки приключения.
ДВАЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА.
Сподели с приятели: |
