Моят път към себе си
Изтегляне 3.96 Mb.
|
| Групи за психодрама
Синанон групи (конфронтационни групи) Психоаналитично ориентирани групи Маратонни групи Групи без водещ (чиито срещи протичаха по предварително направен аудиозапис). След това наехме по двама изтъкнати представители на всяка от тези методологии. Морт Либерман разработи серия тестове, посредством които да измерваме промените в членовете и оценяваме поведението на ръководителите, след което подбрахме и обучихме наблюдатели, които да следят членовете на групите и ръководителите по време на всяка среща. Щом университетската комисия по изследвания с хора одобри изследователския ни план, ние се заехме с осъществяването на този паметен проект – това щеше да е най-многочисленото и обстойно изследване, провеждано някога с такива групи. След края на изследването написахме монография с обем петстотин страници, публикувана от издателство „Бейсик Букс“ със заглавие „Енкаунтър групите. Първоначални факти“ (Encounter Groups: First Facts). Общите резултати бяха впечатляващи: около 40% от студентите бяха претърпели значими положителни личностни промени, задържали се поне шест месеца след това. Имаше обаче и шестнайсет „пострадали“ – студенти, споделили, че се чувстват по-зле шест месеца след груповото си преживяване. Аз написах главите, отразяващи клиничното развитие и еволюцията на всяка група, поведението на ръководителите, както и главите за „израсналите“ и „пострадалите“. Главата за „пострадалите“ придоби огромна популярност сред противниците на движението на енкаунтър групите и бе цитирана в стотици вестници из цялата страна. Тя осигури на консервативната десница аргументите, от които се нуждаеха. От друга страна, главата за „израсналите“ – многобройните студенти, които свидетелстваха за съществена личностна промяна в резултат на дванайсетте групови срещи – не получи никакво внимание. Това беше много жалко, защото аз винаги съм бил убеден, че такива групи, в случай че са ръководени добре, имат какво да предложат на хората. Десет години по-късно движението на енкаунтър групите беше отмряло, а в общежитията на Станфордския университет се появиха групи за обсъждане на Библията. Със залеза на движението нашата книга „Енкаунтър групи. Първоначални факти“ изгуби читателската си аудитория, с изключение на учените, които се възползваха от много от изследователските ни тестове. От всичките ми книги единствено тази не се преиздава. Жена ми и без това не беше добре настроена към този проект, тъй като, освен че поглъщаше много от времето ми, заради едно ключово съвещание на екипа не успях да я взема от Станфордската болница и да я откарам у дома след раждането на четвъртото ни дете – Бенджамин Блейк. Тя си спомни, че един от рецензентите на книгата бе писал: „Авторите трябва да са работили много усилено, защото книгата им е пропита с умора“. Продължих да работя върху учебника по групова терапия („Теория и практика на груповата психотерапия“) още две години и щом завърших окончателния вариант, отидох в Ню Йорк на среща с издателите, с които Дейвид Хамбург беше разговарял от мое име. Обядвах с Артър Розентал, внушителния създател на „Бейсик Букс“, и реших да издам книгата си при него, въпреки че имах предложения от други издателства. Сега, припомняйки си всички тези събития, си давам сметка до каква степен Дейвид Хамбург не само ме е подкрепял в изследванията, но и е подпомагал писателската ми кариера. „Теория и практика на груповата психотерапия“ пожъна светкавичен успех и в рамките на година или две беше възприета като учебник в повечето програми за обучение по психотерапия из страната, а по-късно и в много други държави. В ролята си на средство за обучение на групови терапевти учебникът претърпя пет издания и бе продаден в над един милион екземпляра, което с течение на времето осигури на мен и Мерилин финансова сигурност, на каквато преди не бяхме се радвали. Като повечето млади членове на катедрата по психиатрия, аз допълвах дохода си с консултации в различни психиатрични болници през почивните дни, но след излизането на учебника от печат прекратих консултациите и започнах да приемам покани за лекции по групова психотерапия. Цялостната ми нагласа към финансовото възнаграждение се промени коренно един ден, около пет години след излизането на учебника, когато трябваше да се изправя пред огромна публика във Фордъмския университет Ню Йорк. Както обикновено, бях подготвил видеозапис на групова сесия от предишната седмица, който възнамерявах да използвам като помощен материал. Видеомагнетофонът обаче се оказа повреден и след като безуспешно се опитаха да отстранят повредата, техниците вдигнаха ръце и ме оставиха, напрегнат и притеснен, да импровизирам цялата сутрин. Следобед изнесох двете предварително подготвени лекции, след което дълго отговарях на въпроси от публиката и в края на деня бях съвсем изтощен. Когато присъстващите започнаха да излизат от залата, случайно ми попадна разпечатка на програмата и забелязах, че таксата за семинара беше четирийсет долара (беше 1980 г.). Огледах аудиторията и сметнах, че броят на присъстващите бе надвишавал шестстотин души. Което означаваше, че печалбата на организаторите беше над двайсет хиляди долара. А на мен те щяха да платят четиристотин! От този момент нататък започнах да се договарям за справедлив дял от приходите от всяко такова събитие, в резултат на което не след дълго доходите ми от лекторство далеч надвишаваха университетската ми заплата. Изтегляне 3.96 Mb. Сподели с приятели:
|