На Блайт, Дължа благодарност на Емили Бестлър, Джейсън Ка



страница5/40
Дата21.07.2016
Размер6.74 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   40

Професорът със закъснение си спомни, че шофьорът

му бе казал нещо за грамадна машина, заровена под земята.

„Но..."

- Диаметърът му е над осем, а дължината му е двайсет



и седем километра.

Лангдън рязко се огледа.

- Двайсет и седем километра ли? - Той се вторачи в

директора, после се обърна към тъмния тунел пред тях;

- Този коридор е дълъг двайсет и седем километра? Това

са... над шестнайсет мили!

Кьолер кимна.

- И описва идеален кръг. Стига чак до Франция, после

завива и се връща обратно. Преди да се сблъскат, напълно

ускорените елементарни частици правят над десет

хиляди. обиколки за една секунда.

Лангдън се взираше в зейналия тунел. Коленете му

омекнаха.

- Искате да кажете, че ЦЕРН е изкопал милиони тонове

пръст само за да сблъсква някакви си частици?

Кьолер сви рамене.

- За да открие истината, понякога човек трябва да

премества планини.

На стотици километри от ЦЕРН по радиостанцията

изпращя глас:

- Добре, в коридора съм.

Техникът, който наблюдаваше видеоекраните, натисна

бутона на предавателя си.

- Виждаш образ от осемдесет и шеста камера. Би трябвало

да е в дъното.

Последва дълго мълчание. По челото на служителя

избиха ситни капчици пот. Накрая радиостанцията изпращя.

- Камерата я няма - съобщи гласът. - Обаче виждам

къде е била монтирана. Някой я е свалил.

Техникът въздъхна тежко.

- Благодаря. Би ли почакал малко?

Той насочи вниманието си към редицата видеомони-

тори. Огромни части от комплекса бяха открити за външни

лица и и преди бяха изчезвали безжични камери,

обикновено откраднати от шегаджии, търсещи сувенири.

Но веднага щом някоя камера напускаше лабораторията

и се отдалечаваше, сигналът се изгубваше и екранът

угасваше. Озадачен, техникът се вторачи в монитора.

От камера N 86 идваше кристално чист образ.

„Ако камерата е била открадната, защо все още получаваме

сигнал? - зачуди.се той. Знаеше, че има само

едно обяснение, разбира се. Камерата все още се намираше

в комплекса и някой цросто я беше преместил. - Но

кой? И защо?"

Той дълго наблюдава екрана. Накрая вдигна радиостанцията.

- На това стълбище има ли килери? Шкафове или

тъмни ниши?

Гласът прозвуча смутено.

- Не. Защо?

Техникът се намръщи.

- Няма значение. Благодаря за помощта. - Той изключи

радиостанцията и прехапа устни.

Като се имаше предвид малкият й размер и фактът,

че е безжична, техникът знаеше, че видеокамерата може

да предава от всяка точка на строго охраняваната територия

- гъсто застроена площ с тридесет и две отделни

сгради в радиус от осемстотин метра. Единственото указание

бе това, че изглежда, се намираше на тъмно място.

Което, разбира се, не му помагаше много. В комплекса

имаше безброй тъмни места - сервизни килери, отоплителни

тръби, градински бараки, гардероби, дори лабиринт

от подземни тунели. Можеха да минат седмици,

докато намерят камера N 86.

„Но това е най-малкият ми проблем" - помисли си

той.

Освен непонятното й преместване, в случая имаше още



нещо смущаващо. Техникът погледна образа, който излъчваше

изчезналата камера. Неподвижен предмет. Модерно

наглед устройство, каквото никога не беше виждал.

В основата му мигаше електронен дисплей.

Въпреки че беше преминал строга подготовка за извънредни

ситуации, служителят усещаше, че пулсът му

се е ускорил. Опита се да не изпада в паника. Трябваше

да има обяснение. Предметът изглеждаше прекалено

малък, за да представлява сериозна опасност. Но пък

присъствието му в комплекса бе обезпокоително. Всъщност

извънредно обезпокоително.

„И то тъкмо днес" - помисли си той.

Охраната винаги беше била от първостепенна важност

за неговия работодател, но днес значението й бе по-голямо

от когато и да било през последните две десетилетия.

Техникът дълго се взира в предмета. Предусещаше тътена

на далечна буря.

Потънал в пот, той набра номера на своя началник.

Малко деца могат да кажат, че помнят

деня, в който за пръв път са видели баща

си, ала Витория Ветра беше от тях. Тогава

бе осемгодишна и живееше в Орфанотрофио ди Сиена,

католическо сиропиталище край Флоренция, изоставена

от родителите си, които не познаваше. Валеше дъжд.

Монахините два пъти я бяха повикали на вечеря, но както

винаги, тя се беше престорила, че не ги чува. Лежеше на

двора и се взираше в дъждовните капки... усещаше ударите

им по тялото си... опитваше се да си представи къде

ще падне следващата. Монахините пак я повикаха, притеснени,

че пневмонията може да се пребори с любопитството

към природата на това непоносимо упорито дете.

„Не ви чувам" — помисли си Витория.

Когато младият свещеник дойде да я вземе, беше под-

гизнала до мозъка на костите си. Не го познаваше. Той

бе нов. Витория очакваше да я сграбчи и да я замъкне

вътре. Ала отчето не го направи. За нейна почуда, той

легна до нея и намокри расото си в локвите.

- Казват, че задаваш много въпроси - рече младият

мъж.

Витория се намръщи.



- Въпросите нещо лошо ли са?

Той се засмя.

- Излиза, че са прави.

- Какво правиш тук?

- Същото, каквото и ти... чудя се защо падат капките.

.

- Аз не се чудя защо падат! Вече знам!



Свещеникът я погледна смаяно.

- Наистина ли?

-- Сестра Франческа казва, че дъждовните капки са

сълзи на ангели, пролети, за да измият греховете ни.

- Леле! - изненадано рече той. - Е, това обяснява

всичко.


- Не е вярно! - отсече момичето. - Капките падат,

защото всичко пада! Всичко пада! Не само дъждът!

Свещеникът озадачено се почеса по главата.

- Знаеш ли, млада госпожице, имаш право. Наистина

всичко пада. Трябва да е заради гравитацията.

- Заради кое?

Той я погледна удивено.

- Не си чувала за гравитацията!

-Не.

Отчето тъжно сви рамене.



- Жалко. Гравитацията отговаря на много въпроси.

Витория се надигна и седна.

- Какво е гравитация? - попита тя. - Кажете ми!

Свещеникът й намигна.

- Какво ще кажеш да ти обясня по време на вечеря?

Младият свещеник бе Леонардо Ветра. Макар и утвърден

физик, той се беше посветил на друго призвание

и бе постъпил в духовната семинария. Леонардо и Витория

станаха най-добри приятели в самотния свят на монахини

и устави. Момичето го караше да се смее и той я

взе под крилото си, научи я, че красивите неща като

дъждовните капки и реките имат много обяснения. Разказа

й за светлината, планетите, звездите и за цялата

природа през очите и на Бог, и на науката. Интелигентността

и вроденото любопитствб на Витория я правеха

чудесна ученичка. Леонардо я закриляше като своя дъщеря.

Витория също беше доволна. Никога не бе познавала

щастието да има баща. Докато всеки друг възрастен отговаряше

на въпросите й с пляскане по китката, Леонардо

часове наред й показваше книги. Дори я питаше за

нейните идеи. Витория се молеше той завинаги да остане

при нея. Един ден се сбъдна най-страшният й кошмар.

Отец Леонардо й каза, че напуска сиропиталището.

- Заминавам за Швейцария - поясни той. - Получих

стипендия и ще следвам физика в Женевския университет.

- Физика ли? - извика Витория. - Мислех, че обичаш

Бог\

- Обичам го. Много. Тъкмо затова искам да изуча божествените



му закони. Законите на физиката са платното,

върху което Господ е нарисувал своя шедьовър.

Витория беше ужасена. Но отец Леонардо имаше още

една новина. Разговарял с началниците си и получил

разрешение да я осинови.

- Искаш ли да те осиновя? - попита свещеникът.

- Какво значи това?

Отец Леонардо й обясни.

Витория се разплака от радост и го прегръща в продължение

на пет минути.

- 0, да! Да!

Младият свещеник й каза, че за известно време трябва

да я остави и да уреди новия им дом в Швейцария, но

обеща след половин година да я-вземе при себе си. Това

беше най-дългото чакане в живота на Витория, ала той

удържа на думата си. Пет дни преди деветия си рожден

ден момичето се премести в Женева. Денем ходеше в

Женевското международно училище, а вечер я учеше

баща й.

След три години Леонардо Ветра постъпи в ЦЕРН.



Двамата се озоваха в страна на чудесата, за каквато малката

Витория никога не бе и мечтала.

Докато крачеше по тунела на ГАК, Витория Ветра

чувстваше тялото си като вцепенено. Виждаше матовото

си отражение в хромираната повърхност на тръбата и

усещаше отсъствието на баща си. Обикновено се намираше

в състояние на пълно спокойствие, на хармония със

заобикалящия я свят. Ала сега съвсем ненадейно всичко

бе изгубило значение. Последните три часа бяха преминали

като в мъгла.

Когато Кьолер я беше потърсил, на Балеарските острови

бе десет сутринта. „Баща ти е убит. Незабавно се

върни." Въпреки зноя на палубата на кораба думите я

бяха вледенили до мозъка на костите. Безизразният глас

на директора я беше пронизал също толкова болезнено,

колкото и самата вест.

И сега се завръщаше у дома. „Но какъв дом?" ЦЕРН,

неин свят от дванадесетгодишна възраст, й се струваше

чужд. Баща й, човекът, който го бе правил вълшебен, го

нямаше.


„Дишай дълбоко" - каза си тя, ала не можеше да успокои

мислите си. Въпросите кръжаха все по-бързо. Кой

беше убил баща й? И защо? Кой бе този американски

„специалист"? Защо Кьолер настояваше да види лабораторията?

Директорът беше казал, че има доказателства за връзката

на убийството с настоящия проект на баща й. „Как-,

ви доказателства? Никой не знаеше върху какво работим!

И даже някой да е открил, защо ще го убива?"

Докато вървеше по тунела на ГАК към лабораторията

на баща си, Витория осъзна, че ще трябва да разкрие

най-големия му успех в негово отсъствие. Съвсем различно

си бе представяла този момент. Във въображението

си беше виждала баща си да вика водещите учени от

ЦЕРН в лабораторията си, за да им покаже своето откритие,

бе наблюдавала изписалото се на лицата им благоговение.

После той с бащинска гордост им обясняваше,

че тъкмо една от идеите на Витория му е помогнала

да превърне проекта в реалност... че дъщеря му е основна

участничка в откритието... В гърлото й заседна буца.

„С баща ми трябваше заедно да се насладим на този миг."

Но сега беше сама. Нямаше колеги. Нямаше щастливи

лица. Само някакъв непознат американец и Максимили-

ан Кьолер.

„Максимилиан Кьолер. Der Konig."

Витория от малка не харесваше този човек. Макар че

постепенно бе започнала да се възхищава на изключителния

му интелект, неговото ледено поведение винаги й

се струваше нечовешко, пълна противоположност на бащината

й топлота. Кьолер се занимаваше с наука заради

нейната безупречна логика... а баща й - заради духовната

й прелест. Но колкото и да беше странно, между двамата

мъже винаги бе съществувало негласно уважение.

„Геният безрезервно приема други гении" - веднъж й

беше обяснил някой.

„Геният - помисли си тя. - Баща ми... татко. Мъртъв."

Входът на лабораторията на Леонардо Ветра представляваше

дълъг стерилен коридор с под, настлан с. бели

плочки. Лангдън се почувства така, все едно влиза в някаква

подземна лудница. По стените висяха десетки чер-

но-бели,снимки. Въпреки че цял живот бе изучавал изображения,

тези фотографии му бяха напълно чужди. Приличаха

на хаотични негативи на нишки и спирали. „Модерно

изкуство — помисли си той. - Джаксън Полък* на

амфетамини?"

- Компютърни изображения на сблъскващи се елементарни

частици - очевидно забелязала интереса му,

поясни Витория. - Онова там е Z-частица** - каза тя и

посочи бледа линия, почти невидима сред общия хаос. -

Баща ми я откри преди пет години. Чиста енергия -

няма абсолютно никаква маса. Спокойно може да е най-

малкият градивен елемент в природата. Материята не е

нищо друго освен уловена енергия.

* Джаксън Полък (1912-1956) - американски художник абстракцио-

нист. — Б. пр.

** Вид бозон. - Б. пр.

„Материята е енергия? - Лангдън наклони глава. -

Звучи като нещо дзенбудистко." Той погледна едва забележимата

нишка на снимката и се зачуди как ще реагират

неговите приятелчета от харвардския физически

факултет, когато им каже, .че през почивните дни се е

възхищавал на Z-частици край Големия адронов ко-

лидер.


- Витория, трябва да отбележа, че сутринта идвах тук

да търся баща ти - рече Кьолер, когато стигнаха до внушителната

стоманена врата на лабораторията.

- Нима? - сепна се тя.

- Да. И си представи изненадата ми, когато установих,

че е сменил обичайната за ЦЕРН електронна ключалка

с нещо друго. - Директорът посочи монтираното

до вратата сложно електронно устройство.

- Извинявам се - отвърна Витория. - Знаеш какво

беше отношението му към личната му самостоятелност.

Не искаше никой освен нас двамата да има достъп до

лабораторията.

- Добре - каза Кьолер. - Отвори вратата.

Тя дълго остана неподвижна, после дълбоко си пое

дъх и се изправи пред механизма на стената.

Лангдън изобщо не бе готов за онова, което се случи

после.

Витория внимателно доближи дясното си око към изпъкнал



обектив, който приличаше на телескоп, и натисна

бутона на устройството. Нещо в него изщрака. Проблесна

лъч, който освети очната й ябълка като копирна

машина.


- Това е сканиране на ретината - поясни тя. - Безотказна

технология. Настроена е само за ретината на двама

души. Моята и на баща ми.

Робърт Лангдън се вцепени от ужас. Пред очите му

отново Се появи образът на Леонардо Ветра - окърваве-

ното лице, втораченото в него кафяво око, празната очна

орбита. Опита се да отхвърли очевидната истина, ала после

ги видя... по белите плочки под скенера... бледи червени

капчици. Засъхнала-кръв.

Слава Богу, Виторця не ги забеляза.

Стоманената врата с плъзгане се отвори и младата жена

влезе в лабораторията.

Кьолер впери твърдия си поглед в Лангдън. Посланието

му беше ясно: „Както ви казах... липсващото око

изпълнява по-висша цел."

Ръцете на жената бяха завързани, китките

й бяха поморавели и подути от триенето

на въжетата. Хашишинът уморено

лежеше до нея и се възхищаваше на голата си жертва.

Чудеше се дали дрямката й е престорена, смехотворен

опит да не му служи повече.

Не го интересуваше. Беше получил каквото искаше.

Задоволен, той седна на леглото.

В неговата родина жените бяха вещи. Слаби. Средства

за удоволствие. Робини, които можеха да се продават

като добитък. И си знаеха мястото. Ала тук, в Европа,

жените се преструваха на силни и независими, което едновременно

го развеселяваше и възбуждаше. Физическото

им покоряване винаги му доставяше наслада.

Въпреки задоволяването на страстите си обаче хашишинът

усещаше, че в него се събужда друго желание.

Предишната нощ бе убил, убил и обезобразил, а за него

убийствата бяха като хероин... всяко следващо го задоволяваше

само временно и после желанието ставаше още

по-силно. Действието му се беше изчерпало и сега жаждата

се бе завърнала.

Той впери поглед в спящата жена. Прокара длан по

шията й и се възбуди от мисълта, че за миг може да

сложи край на живота й. Имаше ли значение? Тя не беше

пълноценно човешко същество, просто средство за удоволствие

и служба. Силните му пръсти обхванаха гърлото

й, доловиха слабия й пулс. После той потисна желанието

си и отдръпна ръка. Имаше работа. Служба на

кауза, по-висша от неговото желание.

Докато ставаше от леглото, хашишинът с гордост си

мислеше каква чест му оказват с възложената му задача.

Все още не можеше да проумее влиянието на онзи човек

на име Янус и древното братство, което ръководеше. Цяло

чудо бе, че братството е избрало тъкмо него. Отнякъде

бяха научили за омразата му... и за неговите способности.

Никога нямаше да узнае как. „Пипалата им се простират

надалеч."

Сега му бяха оказали най-голямата чест. Той ш;еше да

е техни ръце и техен глас. Техен убиец и вестител. Онзи,

когото неговият народ познаваше под името Малак ал-

хак - ангела на истината.

Лабораторията на Ветра сякаш идваше

от бъдещето.

Чисто бяла, с компютри и специализирано

електронно оборудване покрай всички стени, тя приличаше

на операционна. Лангдън се зачуди какви тайни

крие това място, за да оправдае изваждането на нечие

око.

Влязоха. Кьолер изглеждаше неспокоен и очите му



шареха в търсене на следи от крадец. Ала помещението

пустееше. Витория също се движеше бавно... сякаш лабораторията

й се струваше чужда без баща й.

Вниманието на Лангдън незабавно се насочи към центъра

на стаята, където се издигаха няколко ниски колони.

Десетина стълба от полирана стомана бяха подредени

в кръг като миниатюрен Стоунхендж. Бяха високи

по-малко от метър и напомняха на музейни поставки за

геми. Тези колони обаче обаче явно не бяха предназначени

за скъпоценни камъни. Върху тях имаше дебели прозрачни

контейнери, големи колкото кутии за тенисни топки.

Изглеждаха празни.

Кьолер озадачено се вторачи в кутиите, после очевидно

реши за момента да не им обръща внимание и попита

Витория:

- Има ли нещо откраднато?

- Откраднато ли? Как? — изненада се тя. - Сканирането

на ретината позволява достъп само на нас с баща

ми.

- Просто се поогледай.



Витория въздъхна и се подчини. След няколко минути

сви рамене.

- Всичко ми се струва така, както винаги го оставяше

баща ми. Подреден хаос.

Лангдън усети, че Кьолер претегля възможностите си,

сякаш се чудеше докъде да тласне Витория... какво да й

разкрие. Очевидно реши за момента да не прекалява.

Насочи инвалидната си количка към средата на помещението

и разгледа загадъчните, привидно празни кутии.

- Тайните са лукс, който вече не можем да си позволим

- каза директорът.

Витория неохотно кимна, после ненадейно на лицето

й се изписа вълнение, сякаш идването й в лабораторията

беше отприщило порой от спомени.

„Остави я за малко" - помисли си Лангдън.

Като че ли се приготвяше за онова, което щеше да

разкрие, Витория затвори очи и дълбоко си пое дъх. После

пак. И пак. И пак...

Професорът я наблюдаваше, внезапно загрижен. „Добре

ли е?" Той се озърна към Кьолер, който изглеждаше

невъзмутим, явно присъствал на този ритуал и преди.

Изтекоха десет секунди и тя вдигна клепачи.

Лангдън не можеше да повярва на метаморфозата й.

Витория Ветра се беше преобразила. Пълните й устни

бяха отпуснати, раменете й също, очите й бяха меки и

отстъпчиви. Сякаш бе разместила всички мускули в тялото

си, за да приеме положението. Негодуващият плам

и личната й мъка някак си бяха изчезнали почти напълно,

- Откъде да започна?... - спокойно попита тя.

- От началото - отвърна Кьолер. - Разкажи ни за

експеримента на баща си.

- Баща ми мечтаеше да примири науката и религията.

Надяваше се да докаже, че те са две напълно съвмес-

тими области - два различни подхода за търсене на една

и съща истина. - Витория замълча за миг, сякаш не

можеше да повярва в онова, което ще каже. - И наскоро...

измисли как да го постигне.

Кьолер чакаше.

- Той подготви експеримент, с който се надяваше да

разреши едно от най-сериозните противоречия в историята

на науката и религията.

Лангдън се зачуди кое противоречие има предвид Витория.

Бяха толкова много.

- Креационизма - поясни тя. - Спора за възникването

на вселената.

„Охо - помисли си Лангдън. - Големия спор."

- Разбира се, Библията твърди, че Бог създал вселената

- продължи младата жена. - „Рече Бог: да бъде

светлина" и от небитието се появило всичко, което виждаме.

За съжаление, един от фундаменталните физически

закони постановява, че материята не може да се появи

от нищото.

Лангдън беше чел за този проблем. Идеята, че Бог е

създал „от нищо нещо", напълно противоречеше на общоприетите

закони на съвременната физика и следователно,

твърдяха учените, разказът на Битие бил научно

абсурден.

Витория се обърна към него.

- Предполагам, че сте запознат с теорията за Големия

взрив, господин Лангдън.

Професорът сви рамене.

- Повече или по-малко. - Знаеше, че Големият

взрив е научно възприетият модел за възникването на

вселената. Не разбираше теорията, но според нея силно

сгъстена енергия избухнала в катаклизмична експлозия,

разширила се и образувала вселената. Или нещо

подобно.

Витория продължи:

- Когато през хиляда деветстотин двайсет и седма година

Католическата църква за пръв път публикувала

теорията за Големия взрив...

- Моля? - неволно я прекъсна Лангдън. - Искате да

кажете, че Големият взрив е бил католическа идея, така

ли?


Въпросът му я изненада.

- Разбира се. Теорията е изложена през двайсет и седма

година, от католическия монах Жорж Льометър.

- Но аз си мислех... - Той се поколеба. - Теорията за

Големия взрив не беше ли развита от харвардския астроном

Едуин Хъбъл?

~ Пак тази американска научна арогантност - изсум-

тя Кьолер. - Хъбъл я е публикувал през двайсет и девета,

две години след Льометър.

Лангдън се намръщи. „Нали се казва „телескоп на

Хъбъл" - никога не съм чувал за телескоп на Льометър!"

- Господин Кьолер е прав, идеята принадлежи на Льометър

- потвърди Витория. - Хъбъл само я е потвърдил,

като събрал убедителни свидетелства, доказващи,

че Големият взрив е научно правдоподобен.

- Аха - рече професорът, като се чудеше дали фанатичните

последователи на Хъбъл от харвардския астрономически

факултет изобщо споменават за Льометър в

лекциите си.

- Когато Льометър за пръв път изложил теорията за

Големия взрив, учените я обявили за смехотворна - продължи

Витория. - Материята, твърди физиката, не може

да се създаде от нищо. Затова, когато Хъбъл поразил

света като научно обосновал теорията за Големия взрив.

Църквата триумфално обявила това за доказателство,

че Библията е научно вярна. Божествената истина.

Лангдън кимна, вече напълно съсредоточен.

- Разбира се, на учените не им допаднало Църквата

да използва откритията им, за да пропагандира религията,

1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   40


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница