На историята на българската държава и право

И НА ЧУЖДЕНЦИТЕ В СРЕДНОВЕКОВНА БЪЛГАРИЯ

ПРАВОСПОСОБНОСТ е признатата от средновековния правов ред възможност на едно лице да бъде носител на права и задължения. Продължава от раждането до смъртта. В съответствие с възможността феодалите да притежават собственост, тяхната правоспособност е по-голяма от тази на селяните. Принадлежността на индивида към едно или друго съсловие е решаваща за правоспособността. Членовете на семейството – пълна правоспособност има главата на семейството (мъжа), по-ограничена жената и най-ограничена децата. През средновековието правоспособността зависи и от поданството на населението. Правоспособни са българите, а чужденците – не, но с течение на времето по различни причини българските владетели започват да им дават ограничена правоспособност. Заключение:

1. 
   През нито един период не се дава пълна правоспособност на всички чужденци.
   
2. 
   Чужденците в България получават ограничена правоспособност във всички области. Най-често получават правоспособност в областта на облигационното право, т.е. в областта на търговията. Това е следствие от засилената търговска дейност и нарасналите нужди на болярите. В някои случаи нашите владетели позволяват внасянето на стоки без никакви мита. С договора на Иван Александър (1378) с венецианците ни се дава правоспособност във вещното (имат право да придобиват недвижими имоти) и в наследственото право. Чужденците придобиват правото да имат собствени съдилища у нас.
   

Брачна дееспособност – да имат навършени минимална възраст ( 15-за младежи и 13 години за девойки). В някои случаи се изисква лицата да са психически здрави за наследство и завещание. Дееспособността зависи от положението в индивидуалното семейство ( мъж, жена, деца ).

Основен вид договор е договорът за покупко-продажба. При него едно лице – продавач прехвърля собствеността на друго лице – купувач срещу определена цена. Договорът е консенсуален. Сключва се устно или писмено. Достатъчно е взаимното съгласие между двамата. С продажбата се свързва т.нар. задатък- парична сума, която едната страна дава на другата като гаранция, има гаранционна функция. Покупко-продажбата е уредена и в синтагмата на Матей Властар. Не се различава от тази в екложното право. Тук се съдържа клауза за наказание на търговците-спекуланти.

Договор за наем на вещи – има за предмет временното отстъпване на ползването на една вещ от нейния собственик (наемодател) на друго лице (наемател) срещу определена цена. Неформален договор, който за да се сключи е нужно съгласие за две неща: за размера и за срока, следователно този договор е срочен. Договорът се урежда от екложното право както и от ЗЗ. Наемните отношения в ЗЗ са дадени в исполичарство (1/2) и мортитство (1/10). В ЗЗ се наблюдава една ефикасна защита на интересите на наемодателя. Средновековното право не познава наем на труд и наем на трудов резултат (договор за изработка) – сключва се между занаятчии и останалите лица за изработване на определена вещ (урежда се по облигационното право).

Заем на вещи – предмет са храни, пари или други ценности, които заемателят получава от заемодателя срещу задължението да ги върне до определен срок в същия вид и количество. Защитават се интересите на заемодателя. Заемателят няма право да иска отсрочка. С договорът за заем се свързва т.нар. залог – дава се срещу гаранция за изпълнение на задължението. Залогоприемателят няма право да откаже да върне приетият залог. Ако заемателят не изпълни задължението на уговорения срок, заемодателят е длъжен да отправи две или три покани. Ако не се върне заетото, заемодателят може да продаде залога. Договорът за заем е уреден и в синтагмата на Матей Властар. Забранява се съпругът да дава в залог зестрата на своята жена.

Договор дарение – договор, при който едно лице (дарител) прехвърля собствеността на вещ, вещи или пари на друго лице (надарен) с цел да прояви щедрост. Формален договор. За перфектността му са необходими 3-ма свидетели в населено място и 5-ма свидетели извън населено място. Изискването за присъствието на свидетели има обяснение – произтича от самата същност (безвъзмездно прехвърляне). Свидетелите дават публичност на прехвърлянето. Присъствието на свидетели е необходимо, за да се избегне евентуална принуда. Лицето, което дарява трябва да е пълнолетно и да е собственик на имуществото. Дарението се прави между живи или в случай на смърт. Дарението е възмезден договор. Еклогата предвижда по-широки възможности за разваляне на договора:

• 
  когато надарения се е оказал неблагодарен;
  
• 
  когато е нанесъл груби обиди или побой върху дарителя;
  
• 
  когато е нанесена голяма беда;
  
• 
  конспирация срещу дарителя;
  
• 
  ако дарението е направено под условие, а надарения не изпълнява договора.
  

Договор за дружество – сключва се от 2 или повече лица за извършване на определена дейност. Печалбите се разпределят съразмерно.

Двата договора предполагат твърде добре развити стопански отношения.

16 ВЪПРОС: БЪЛГАРСКОТО СРЕДНОВЕКОВНО СЕМЕЙНО ПРАВО (СП)
До приемането на християнската религия бракът у нас е езически. Сведения има в отговорите на папа Николай I. Познато е двуженството. Писаното СП се утвърждава постепенно след Покръстването и въвеждането на екложното право – бракът е християнски, църковен. Бракът е специална форма – венчание. Матей Властар дава определение – “бракът е съюз между мъж и жена и общ жребий за цял живот”. Според еклогата бракът се предхожда от годеж. Условията за годеж са: годениците да са навършили 7 години и съгласие на годениците и техните роднини. При сключването му се разменят подаръци – гаранция, че в последствие бракът ще бъде сключен. Това е светски договор.

Екложното право формулира и предпоставки за сключване на брак: определена минимална възраст, различна в отделните източници; изисква се съгласието на двамата млади и техните родители. Дори и при тези предпоставки има и пречки за сключване на брака: кръвно родство по права линия, по съребрена линия (до 6-та степен вкл.), роднинство по сватовство, духовно родство.

Основания за развод – според еклогата: опит за убийство, тежка болест на единия от съпрузите, изневяра на съпругата, импотентност на мъжа в продължение на 3 години, тежко пиянство и др. Според синтагмата – ако жената гуляе с чужди мъже, ходи на баня с други мъже; съпругата може да иска развод само, ако мъжът злоупотребява с нейното целомъдрие.

17 ВЪПРОС: БЪЛГАРСКОТО СРЕДНОВЕКОВНО НАСЛЕДСТВЕНО ПРАВО НП
НП се формира в резултат на установяване на частната собственост. НП е от голямо значение, защото с негова помощ е възможно натрупаната собственост да се съхрани в членовете на семейството. НП се урежда чрез еклогата. Според нея се установяват два вида наследяване: по завещание и по закон.

Приоритет има наследяването по завещание. За да може едно лице да прави завещание то трябва да е пълнолетно и душевно здраво. Завещанието може да се направи писмено или устно, но са необходими свидетели (7, 5 или 3). Всички трябва да са едновременно на определено място и време. Екложното право допуска завещанието да направи при двата свидетели – при определен случай ( на война ). Законна /запазена/ част в полза на децата ( и по еклогата и по синтагмата), при условие, че завещателя има 1-4 деца (1/3 от имуществото). Ако има 5 или повече деца тяхната запазена част става ½ от имуществото. Могат да бъдат лишени от наследство при нанасяне на побой, обида, при конспирация против живота им и др. Когато няма завещание наследяването става по закон – имуществото се разпределя сред наследниците. Пет групи законни наследници – наследяват по равно без значение от пола:

1. 
   Низходящите на наследодателя.
   
2. 
   Родители на наследодателя.
   
3. 
   Пълнокръвни братя и сестри на наследодателя.
   
4. 
   Еднокръвни и едноутробни братя и сестри.
   
5. 
   Останалите съребрени роднини.
   

Запазените извори позволяват да си изясним подробности за наказателно отговорното лице. Според средновековното ни право субект на престъпление е всяко човешко същество, извършило деяние, обявено за престъпление. Единствено в синтагмата на Матей Властар се казва, че децата до 7 години са наказателно не- отговорни. Освен човек, субект на престъпление може да бъде и колектив от хора. Колективната наказателна отговорност е предвидена и в Статия 1-ва от ЗСЛ. Колективният субект се запазва през целия период. Субект на престъпление може да бъде и животно (куче, свиня и овца). В ЗСЛ има закон срещу кучето. От изворите личи, че се наказва всяко лице, свързано с настъпилия престъпен резултат. Не се търси причинна връзка между престъплението и резултата.

Престъпление – деяние, което поставя в опасност съществуването на рода, на племето и др.

Основни форми на вина – умисъл и непредпазливост. Формите на вина са разгледани в синтагмата (опит, съучастие, рецидив). В зависимост от значимостта на престъпните деяния, престъпленията се разделят на:

• 
  наказани от държавата – военни, против личността, собствеността, владетеля, против християнската религия и половата неприкосновеност;
  
• 
  наказани от част от населението.
  

Опозорителни – бой, подстригване, екстрадиция (изгонване от държавата);

Имуществени санкции.

Това са светски наказания. Църковни (епитемийни) наказания – забрана да се влиза в църква, пост, да не слуша молитва.

В БЪЛГАРСКАТА СРЕДНОВЕКОВНА ДЪРЖАВА

Формират се съдебни органи (хан, княз, цар). Владетелският съд разглежда всички най-тежки престъпления против личността. за съдии се споменава в отговорите на папа Николай I (ср.на 13-ти век). През 13-14-ти век с формирането на феодалните имунитети се появява болярски (манастирски) съд със специална юрисдикция за граждански и наказателни дела. След Покръстването се формира църковен съд, компетентен за дела между духовниците, впоследствие разглежда бракоразводни дела, решава наследствено-правни спорове. Съдебният процес е елементарен и има обичайно-правен произход.

Първи сведения за държавен процес откриваме в Крумовото законодателство, сборникът на Свидас. Съдебният процес има инквизиционен (следствен) характер, т.е. виновното лице се счита за обект на процеса. Прилагат се мъчения за изтръгване на самопризнания, основно доказателствено средство.

Отговор 86 на папа Николай – възприема се обичай, при който при залавяне на крадец, той е бил бит с камшик. Тук откриваме точно характера на инквизиционния процес.

Съдебния процес се изменя в обвинителен – състезателен. При всеки спор, князът и съдията да не съдят без много свидетели, които притежават положителни качества- честни, правдиви, да не са лукави и да имат страх от Бога. Наличието на свидетели е крачка напред в съдебния ни процес. Определя се и броят на свидетелите – според ЗСЛ 11 човека за по-големи разпри и 7,5 или 3 за по-малките.

Въвежда се забрана родители да свидетелстват срещу своите деца и обратно, забранено е и свидетелството по слух. Допустими са и писмени доказателства.

ОРДАЛИЙ – божи съд- ирационални доказателства (нажежено желязо, вряла вода). Практикува се и изпитание с чиста вода (хвърля се в дълбок вир, водата приема праведниците, защото е чиста стихия, ако е виновен, го изхвърля на повърхността).

СЪПЕРНИЦИ – водят свидетели.

Сила на присъденото нещо – не е познато на нашия съд. През целия период едновременно има и обичаен съдебен процес и държавен. Ограниченост на държавната юрисдикция. При решаване се използва Статия 16 от ЗСЛ при нарушителите на азилното право.

24 ВЪПРОС: РОЛЯТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ОБЩИНИ,

ЦЪРКВА И ЕСНАФСКИ ОРГАНИЗАЦИИ

ЗА ЗАПАЗВАНЕТО НА БЪЛГАРСКОТО ОБИЧАЙНО ПРАВО

В ПЕРИОДА XV-XIX ВЕК

Трайно се установява властта на турците. За да може покореното население да се държи под строг контрол се търсят съответни форми за управление: чрез включване на покореното население в османската армия; периодично се извършва ислямизация на населението. Запазват се някои институции на покореното население. Османската империя е централизирана военно-бюрократична формация. Високата порта допуска известна децентрализация. Държавната власт влиза в контакт с покореното население чрез чиновниците. Предоставя се право за автономно решаване на някои въпроси. Допускането на автономия е следствие на това, че турците не могат напълно да контролират администрацията. Запазването на институции се определя от стремежа да се намерят подходящи средства за управление на държавната власт. По този начин османците си осигуряват известна свобода. Централизацията показва, че са запазени самоуправителни органи с ограничени права. Запазени правомощия по облагане на населението с данъци. Предоставянето на известна автономия позволява на османските чиновници да поддържат контакт само с определена част от администрацията. Османската администрация разполага с различни по обхват правомощия, което определя реципрочно обхвата на правомощията на българската администрация. Във всички по-големи центрове, където са съсредоточени трите власти българската администрация е по-ограничена. Най-слаба е общинската администрация в селищата с рая с по-специални задължения.

Съществуването на български общински органи дава възможност при нужда българското население да се обърне към тях при възникване на държавно-правни проблеми.

Съществуването на обособени християнски общности не следва от нуждите на османската организация, то е възможно като резултат на историческа приемственост.

С включването на българските земи в пределите на османската държава статута на българската църква се променя значително. Църквата играе важна роля на обединител, опора на българското население. Исляма и мюсюлманската църква са толерантни към другите религии. Султанските чиновници са негативно настроени към неверниците.

През 1453 г. с фермана на султан Мохамед II християнската църква получава правомощия в областта на семейно-правните и наследствено-правните спорове.

Християнската църква намира място в държавната структура на империята.

Църковно-религиозните общини се изграждат на принципа на религиозната принадлежност. По силата на фермана православните общности са единни по своята организация и дейност и се водят от Цариградската патриаршия. Вярващите + материалните обекти оформят религиозна община. Свързващото между човешкия и материалния субстрат е духовенството, което запазва извън административни функции, след като османската власт допуска съществуване на църквата. Тя, като институт, запазва своите компетенции спрямо свещениците и миряните.

В отношенията между вярващите, които не засягат турците, християнската църква има по-широки правомощия. При решаването на правни спорове се използва каноническото и българското обичайно право. Християнската църква запазва определена екстериториалност, а населението получава възможността да се опира на църковния съд, който има арбитражен характер.

Развитието на занаятчийското производство има за краен резултат създаването на еснафите. Те отговарят, както на интересите на българите, така и на османците, затова се подкрепят от султана.

Производствено-териториалните самоуправляващи се общности са известни като тайфи (това са еснафите). По своята организация и структура те са корпоративни общности, развиващи се под чуждо господство. Българските еснафски организации са търпели както влиянието на арабско-турските руфети, така и на западните цехови организации.

Калфа, чирак – арабски произход;

Майстор – латински.

В продължение на векове еснафите имат еднообразна и ясна структура. Всяка еснафска организация обединява лица като чираци, калфи и майстори. Първата степен е чиракуването. За такива се наемат деца на 10-12 години, срокът е 3 години, домашен прислужник в дома на майстора. Чираците изучават елементарни функции.

Калфите са произведени чираци. Те получават определено предварително възнаграждение, което се увеличава. Един калфа става майстор при тържествена обстановка.

Управлението на еснафската организация се осъществява от първомайстора (вергибаши), следва го чауш (разсилен), и след него е млад майстор.

Лоджа – в нея участват само майсторите:

• 
  цехов орган;
  
• 
  еснафски съд;
  
• 
  избира устав (кондика).
  

Във фермана се казва, че еснафите трябва да се ръководят от старите еснафски традиции.

По политически, религиозни и икономически причини османската власт допуска съществуването на елементи на българската държавност, което способства за съхраняване на народностното ни обичайно право и българското население при необходимост да урежда своите частно-правни конфликти.

25 ВЪПРОС: БЪЛГАРСКОТО ОБИЧАЙНО ОБЛИГАЦИОННО ПРАВО

В ПЕРИОДА XV – XIX ВЕК

Между продавач и купувач застава трето лице – посредник. Продавачът казва цена (висока), а купувача – по-ниска. Посредникът определя цената. Към този пазарлък се включват и случайно минаващи хора. При постигане на споразумение двете страни си стискат ръцете, следва пиене в кръчмата. След пиенето развалянето на договора е недопустимо.

Разноските по почерпката са за сметка на купувача. Тази форма се използва при покупко-продажба на животни. Не по всички договори страните са равнопоставени. Когато едно дете сключва договор с майстор за постъпване като чирак, тези ритуали не се прилагат. Сключването на този договор завършва с целуване ръката на майстора от чирака.

Поначало договорите се сключват в устна форма. Писмената форма се използва когато обект на покупко-продажбата са недвижими имоти (ниви) – Казанлъшко. Понякога се използват свидетели - от 4 до 6-7 души, според нашето обичайно облигационно право те трябва да са на различна възраст. Дава се и капаро (задатък). Изпитване на стоката – когато предмет на договора са животни.

Договор наем (земя, добитък, земеделски инвентар)- срочен договор, но няма фиксиран срок, той се определя от характера на вещта. Обикновено се наема за една година. Наемодателят трябва да пригоди съответното помещение. Наемателят има задължението да полага грижите на стопанина за опазване на наетите вещи. Специфичен договор е наемът на работа (работна сила) – сключва се с говедари, овчари и др. Страната, която дава под наем своята сила явно няма други средства за прехрана. Ратая отдава своята работна сила за определен срок ( 6 месеца или 1 година). Чрез него се осъществява експлоатация – дни на заробване в началото, дни на отробване в края.

Договор за заем на вещи – заем за послужване – разпространен между близки – хляб, брашно, мас. Заемателят трябва да върне същото количество, вид, качество стока. Заемът за послужване първоначално е безплатен, в някои райони се връща малко повече от заетото- от благодарност.

Заемане на работа – обичаен договор, който е израз на утвърдилата се практика между съселяни. Той е познат под формата зареда- меджия – извършва се общо от работната сила на различни семейства. Тя се практикува поради различния характер на селското стопанство – коситба, оран, беритба и др. Не се гледа реципрочност в ползваната сила. В стръмско-молба. Съвместната форма е седянката (тлаката). Другата форма е спрегата – обединяване на животинска работна сила. Спрегата се практикува за извършване на съвместна оран – в северна България. Спрежниците трябва да участват най-малко в 5 чрема.

Съдружие за обща работа – имат за предмет полагането на определен труд – жетварски и градинарски дружини. Драгоманин (организатор, ръководител на стопанската дейност)- уговаря лицата, които имат нужда от жетвари, както и възнаграждението. Печалбата се разпределя между жетварите. Познати са дюлгерски сдружения, арабаджийски сдружения.

В ПЕРИОДА XV-XIX ВЕК

Османската власт е индеферентна към задругите – не им пречи и не ги насърчава.

1766 година – ферман на султан Мустафа III. Задруга е:

1. 
   обединение на индивиди, свързани помежду си с кръвно-родствена връзка;
   
2. 
   голямо семейство от 10-20 индивидуални семейства, които живеят и се хранят общо, управляват се от един човек;
   
3. 
   голямо общежитие, обединяващо потомци на общ родоначалник, водят се от домовладика или старейшина.
   

Старата (домакинята) се разпорежда сред жените, има право да сключва дребни сделки, да купува вещи.

Бракът – запазва се трайно сред българите. Консерватизъм на българското семейство. Бракът обичайно се сключва в обстановка на един трайно утвърден ред. Предхожда се от годеж (някъде са познати два годежа - малък и голям). Годежът се уговаря от съгледници. Годеницата получава накити от годеника и неговото семейство и обратно. В някои райони при годежа годениците не присъстват. Няма минимална възраст за брак в този период – обичайно младоженката е била по-голяма от момъка (в селата), в градовете – обратно. Необходимо е съгласието на родителите или последва “кражба на момата”. Сватбата се извършва от църковните власти. На разводите народът гледа с лошо око, но те са допускани при малко на брой предпоставки – бой, пиянство, психично разстройство (мъжа), изневяра (жената).

Българското обичайно семейно право разглежда връзката между родители и деца. Родителите отговарят за възпитанието на децата. Бащата се грижи за прехраната, а майката – за възпитанието. Бащата има грижата да научи мъжките рожби на селскостопански труд или да ги прати да учат. Майката се грижи за женските рожби, като ги учи на домакинство.

Обичайното семейно право се занимава с отношенията между децата и втория съпруг или съпруга (мащехата). Познати са осиновяване и настойничество. Осиновяването е присъщо за семейства, които нямат деца или са починали. Процедурата се извършва пред църквата докато детето е в невръстна възраст. Отношенията между осиновителите и осиновените деца са същите като при родни деца. Пълно и непълно осиновяване. До втория вариант прибягват семейства, които макар и да имат свои деца, от милосърдие приемат сираци или сиромаси в своето семейство и ги отглеждат наравно със своите собствени. Непълно осиновените деца не наследяват родителите си. След смъртта на първия се учредява настойничеството. Търси се човек с положителни морално-етични качества (кадърен и достоен), който се грижи за поставените под настойничество.