На прага на 1910 година случи се така, че наскоро баща ми донесе у дома годишнините на прочутото сп. „Художник

В това относително, само по себе си разколебаващо „тук-там” оценъчно пространство, очертано от Пл. Дойнов, влиза сп. „Художник”. То е може би първото издание, което, публикувайки периодично творбите на новите поети, „узаконява” смисъла и стойността им. Така че трябва да подчертаем усърдието и интелектуалната смелост на редакторите да застават зад имената на младите поети-символисти, които тепърва завоюват територия в полето: „Както повечето символисти, Траянов и Кунев остават да обитават периферията на канона, въпреки по-сетнешните грандиозни усилия на Иван Радославов от 20-те и 30-те години на 20 в. да утвърди Траянов в самия му център”³⁵.

Не е задача на настоящото изложение да обговаря всички по-знакови или по-незначителни поетически присъствия в списанието – от тези на Тр. Кунев и Л. Стоянов до почти непознатите днес Минко Неволин, Ж. Инсаров (Йосиф Начев) и др. Ако първите, така или иначе, се налагат като пълноценни лирически дарования, другите просто поддържат фона, „каноноформиращата среда”.

Все пак, за разлика от авторите от Вазовия кръг, младите поети предлагат коренно различна естетика и механизми на възприемане на изкуството. Става дума за принципи, които изключват възможността за „късо съединение” между това, което се случва в заобикалящото ни, и това, което е специфично художествено. Иначе казано, честата поява на символистични текстове (при всичката им подражателност в периода до 1910 г.) в „Художник” е своеобразна стратегия за възпитаване на една модерна аудитория, на една особена категория потребители, които да възприемат изкуството именно чрез отличителните му свойства и качества; чрез онова, което го прави различно спрямо всички останали хуманитарни полета.

Освен като поет новатор Т. Траянов се проявява и като интерпретатор в „Художник”. В бр. 9-10, год. II, в рубриката “Литературни бележки” той публикува отзив за стихосбирката „Хризантеми” на младия поет символист Трифон Кунев. Добре е да отбележим, че Тр. Кунев дебютира в изданието едва през третата годишнина и е негов редовен сътрудник до окончателното му спиране. С други думи, отзивът на сравнително утвърдения модерен автор, възвестил „новия ден” в българската поезия, подготвя благосклонното приемане на младия си събрат. Най-общо казано, отзивът на Траянов е издържан в регистъра на импресионистично-конгениалната рецепция. Като, трябва да се подчертае, поетът постига твърде находчиви и характерологични за книгата на Кунев критически наблюдения и сравнения: за преобладаващите „спомени от тиха скръб”, за внушенията, че „животът е минал като мистична легенда”, за шепотите на душата, „хипнотизирана от чистотата на своя блян”; за поетическите звуци, напомнящи „някоя соната от Моцарта, звуци, които отскачат като топчета слонова кост по някоя сребърна плоскост”.

В духа на П.-Славейковото кредо, че модерната поезия e реч за посветени, и Т. Траянов апелира, че особеността на символистичния език “изисква една по-висока интелигентност от читателя”. Конгениалният четец усеща специфичните тоналности и нюанси в стиховете на Кунев – техния „детински възторг”, „безкрайно бленуване”; тяхната „кадифена мекота”, напомняща Верленовите мелодии, но и „тъмната музика” на К.-Христовата модерна поезия.

Очевидно е, че Траянов разполага първата лирическа сбирка на поета в широк национален и европейски културен контекст – нещо, присъщо за повечето автори на „Художник”.

Трифон Кунев публикува последователно в бр. 1, 5, 6, 8 и 9 от третата годишнина циклите „Зарници”, „Песни”, „Стихотворения”: „Неговото представяне в „Художник”, както и цялата му по-сетнешна поезия, преминава все под тоя знак на разполовеност между народното влияние и модерната поетика”³⁶. В крайна сметка те могат да бъдат разчетени чрез казаното от Траянов за „Хризантеми” – тези стихове показват „настъпилите артистичност и естетизъм в нашата литература”.

Людмил Стоянов

Както многократно посочваме, един от активните сътрудници, представители на модерната школа в „Художник”, е Людмил Стоянов. Предложените от него стихове не дават обещания за открояващ се индивидуален почерк. Напротив, още първите седем стихотворения от цикъла „Замръзнали цветя” (I, 8-9): „Показват повече склонност към ясно виждане на света, по изказ те са реалистични. Но настроението им е повлияно от заразата на страданието, тъмнината, смъртта”³⁷.

Изключително продуктивен в повечето литературни жанрове и тук Л. Стоянов предлага няколко големи лирически цикъла: „В обятията на нощта” (II, 4-5), „Тайните на душата” (II, 7-8), „Шепот на неземното” (II, 9-10), „Песни и химни” (III, 1), „Горящо слънце” (III, 7), „Изповеди” и „Звезда на изток” (III, 8-9), „Еолова арфа” (III, 10). Повечето от тях: „...са далеч едновременно и от истинските вълнения на онова време, и от проникването в общочовешки, вечни проблеми за човека и затова остават кух звън”³⁸.

***

Списание „Художник” е творческо пространство на взаимното признаване на различието, на равнопоставеността на отделните художествени тенденции и идентичности, без това да води до „всеядие”. В резултат на предварителна „договореност” откъс от повестта „Гераците” (II, 7-8) стои редом до цикъла „Тайните на душата” на Л. Стоянов, социално-политическите размисли за „двете Българии” на Ив. Вазов, породени от нощния му излет до Костенецкия водопад – редом до субективистичните нощни „предчувствия” на Яворов... Изобщо тук традицията съседства с модерността, реализмът с антимиметизма, явеното с притаеното. Една тенденция, която изкристализира в представителните книги на 1910 г. – наред със Славейковата „На острова на блажените” и Яворовата „Подир сенките на облаците” своето високо място ще заемат и Вазовите „Легенди при Царевец”, „Към пропаст”...

Безспорно Симеон Радев е от емблематичните автори на 1910 г. не само заради документалния му епос с класическо значение в историята на българското слово „Строителите на съвременна България”. Именно по страниците на сп. „Художник” той се изявява като литературен портретист, като критик-интерпретатор, като изкуствовед и полемист. В статията „Портретистът Симеон Радев по страниците на сп. Художник” проблематизираме майсторски изградените от възпитаника на френската импресионистична школа литературни портрети на значими поети и писатели от националната и европейската художествена словесност като Жозе-Мария де Хередия, Жан Лорен, Г. П. Стаматов и др. Авторът въвлича както данни за социален произход, географска среда, фамилни предразположения, психологически предпоставки, родови комплекси, така и чисто художествено-естетически оценки, както и културните предпочитания на епохата. В профилиращите си импресии С. Радев използва модерен „психоаналитичен” инструментариум, метафорични сравнения, артистични асоциации, типологически обобщения. Портретите са изпълнени с блестящи наблюдения и находки, които като естетическа оценка и психобиографична плътност са валидни до днес. Говорейки за родни и световни автори, С. Радев създава собствен критико-портретиращ език.

Статията, която изстрелва младия арбитър на естетическия вкус С. Радев на гребена на литературнокритическите вълнения (брожения), е „Д-р Кръстев като литературен критик”. Тя е публикувана в бр. 4-5, годи II (1906-1907) на „Художник”, а също така излиза и като отделна брошура. В нея авторът се изявява освен като компетентен в различните зони на изкуството познавач, и като блестящ полемист, готов да поведе принципна битка с най-авторитетното име в съвременната му литературнокритическа мисъл.

Тъкмо във времето около спирането на сп. „Мисъл”, съвпадащо с излизането на С.-Радевата статия, се създава една особено изострена атмосфера на съпротивление от страна на някои литературни кръгове срещу д-р Кръстевата оценителска строгост и естетическа педантичност, както и срещу фаворизиращото отношение на философа към фигурата на П. П. Славейков. Сякаш статията на младия редактор на „Художник” идва да узакони трептящата във въздуха неприязън към авторитета на авторитарния д-р Кръстев. Иначе казано „Д-р Кръстев като литературен критик” е възелът, около който се завихрят вътрешните преразпределения на литературното поле. Виждаме как на прага на 1910 г. се релативизират наложилите се опозиции млади и стари, реализъм и модернизъм, преди и сега и т. н. Специално с полемичния дар на С. Радев се занимаваме в статията „Симеон Радев спори с д-р Кръстев”, която е под печат. В разразилата се полемика става дума за два възгледа, за две идеи за литературата и нейното оценяване. Разбира се, става дума и за два коренно различни темперамента, мисловни строя, изследователски подхода, тълкувателски почерка. В крайна сметка обаче и двамата залагат на високи естетически критерии, обсъждат едни и същи имена, дискутират върху едни и същи проблеми. И ако се вгледаме детайлно в оценките, ще се уверим, че същностни разминавания по фундаменталните художествено-естетически въпроси няма.

Гиздавост на словото срещу аргументираност на съжденията, епикурейски дух срещу аскетически педантизъм, асоциативен метафоризъм на фразата срещу догматичен образ на мисълта, емоционално съпреживяване (вчувстване) срещу хладни дисекции.

Естествено всеки спор, когато е наситен с настървение и нетърпимост, стига до заслепление, до неприемливи крайности. Тръгнал от презумпцията, че д-р Кръстев е неуинтуитивен, сух, разсъдъчен автор, С. Радев стига дотам, че му приписва и липса на художествена впечатлителност (sensibilite artistique).

Така или иначе статията „Д-р Кръстев като литературен критик” изиграва своята роля на прага на 1910 г. Тя разколебава хегемонията на редактора на „Мисъл” в полето на художествено-оценъчното мислене, по някакъв начин отново стабилизира вазовско-реалистичната, общественоангажирана линия в литературата.

***