Национална и регионална сигурност

В СИГУРНОСТТА И ОТБРАНАТА

доц. д-р Стефан Христов

УНСС, катедра “Национална и регионална сигурност”

тел. 62-52-239

Победата е там, където има съгласие.

Латинска сентенция

Резюме: В статията се представят идеите за стратегическо управление, основано върху постигането на консенсус. Обоснована е необходимостта от стратегически консенсус в колективната система за сигурност и отбрана. Изяснена е природата на консенсуса и е представена неговата методология. Изтъкната е водещата му роля при формирането на стратегическите приоритети в политиката и стратегията за справяне със стратегическите предизвикателства в средата за сигурност през 21-ви век. Описани са различни системи за консенсус, основани на преговаряне и гласуване, които могат да се използват за вземане на решения в сектора за сигурност и отбрана.

Ключови думи: стратегическо управление, стратегически консенсус, стратегически приоритети, колективна система за сигурност и отбрана.

JEL: D7, D56.

Стратегическото управление в сигурността и отбраната се фокусира върху разработването на концепции и реализирането на стратегии, които в най-голяма степен са съобразени с условията в средата за сигурност. Акцентира върху вземането на стратегически решения и предприемането на стратегически действия. Изисква постигането на стратегически консенсус в колективната система за сигурност и отбрана по отношение на практическото разрешаване на стратегическите проблеми на съвремието.

Стратегическите предизвикателства в света в началото на 21-ви век пораждат необходимостта от стратегически консенсус в сектора на сигурността и отбраната между всички държави. Радикални заплахи представляват международният тероризъм, религиозният екстремизъм, военните конфликти, етническата омраза, организираната престъпност, незаконната търговия с оръжие, трафикът на хора, нелегалната имиграция, трансграничната контрабанда, разпространяването на наркотиците и др. Особено опасни са както съчетаването на тероризма с насилието, така и разпространяването на различни оръжия за масово поразяване. Ответните мерки са: укрепването на държавността, гарантирането на сигурността, засилването на сътрудничеството, контролирането на въоръженията, поддържането на мира, осигуряването на стабилност, засилването на доверието и др. В съвременните условия сигурността е главно условие за устойчивото развитие на цялото човечество.

Стратегическият консенсус е необходим при формирането на политиката и стратегията в сектора за сигурност и отбрана. Европейският съюз се фокусира върху разширяване на стратегическото партньорство и международното сътрудничество в тази сфера. Неговата политика в областта на сигурността и отбраната¹ цели да се увеличи гражданския и военния потенциал за превенция от различни кризи и конфликти. Ориентирана е към създаване и развиване на стратегическа култура за вземане на стратегически решения. Разрешаването на кризите и предотвратяването на конфликтите изисква стратегическо мислене, съчетано с компетентно използване на подходящи инициативи. Политиката се концентрира върху координиране на взаимодействието, съгласуване на усилията, обединяване на ресурсите, развиване на сътрудничеството и др. В Европейската стратегия за сигурност² особено се подчертава, че нито една държава не е в състояние сама да разреши сложните проблеми на съвременността. Стратегическите цели са насочени главно към ограничаване на заплахите и осигуряване на стабилност. Обръща се внимание върху своевременното предприемане на изпреварващи действия. Европейският съюз възнамерява да изгради до 2010 година глобална система за наблюдение и сигурност GMES³, която да гарантира сигурността на стратегическите обекти и личната безопасност на гражданите на общността. Европейската агенция по отбрана¹ е създадена, за да развива отбранителните способности на съюза. Нейните цели са насочени към разширяване на отбранителния капацитет, поощряване на кооперирането в областта на въоръженията, усъвършенстване на индустриалната и технологичната база в отбраната, развиване на пазара на отбранителна техника и др. Европейската политика по въоръженията се фокусира върху стратегическата проблематика, свързана с установяването на основните насоки за развитие на отбранителната индустрия и координирането на стратегиите на европейските страни в областта на военното производство. Стратегическите приоритети са ориентирани към изграждането на по-добри отбранителни способности и формирането на по-силна отбранителна индустрия. Ангажиментите са насочени към ефективното решаване на проблемите на европейското сътрудничество в сферата на въоръженията.

Националната политика на България в областта на сигурността и отбраната е формулирана в редица стратегически документи: “Концепция за националната сигурност”, “Стратегия за сигурност на Република България”, “Стратегически преглед на отбраната”, “Стратегия по отбранителна аквизиция”, „Военна доктрина на Република България”, „Военна стратегия на Република България” и др. Приоритетите в отбранителната политика² на България са насочени към отразяване на заплахите и рисковете за суверенитета, сигурността, независимостта, целостта и стабилността на страната. Разчита се на изграждането и поддържането на отбранителния потенциал чрез рационално използване на отбранителните ресурси. Съобразява се с международните ангажименти на страната по отношение на колективната система за сигурност и отбрана в Европа.

Стратегическият консенсус е предмет на теоретични и практически изследвания през последните години. Обръща се внимание както на същностните характеристики [5,6,7,8], така и на приложните аспекти [1,2,3,4]. Изследват се въпросите на консенсусното управление, консенсусното мислене, консенсусното поведение, консенсусния процес, консенсусните стратегии, консенсусните техники, консенсусните технологии и др. Акцентира се върху вземането на консенсусни решения за перспективно развитие на различни организации.

Стратегическият консенсус в системата за национална сигурност и отбрана се свързва с определянето на стратегическите приоритети (фиг.1).

Стратегически приоритети Стратегически приоритети

на националната сигурност на националната отбрана

на страната на страната

Стратегически приоритети Стратегически приоритети

на националния бизнес, на националния бизнес,

свързан със сигурността свързан с отбраната

фигура1

Латинската дума “consensus” произхожда от “consentio”, което се интерпретира като “напълно съгласен” или “абсолютно одобрявам”. Консенсусът отбелязва наличието на разбирателство в обществото, политиката, икономиката, управлението и други сфери. Изразява постигнато колективно съгласие по отношение на обсъжданите неща. Латинската фраза “omnium consensu” означава “със съгласието на всички”, което подчертава приемането без всякакви възражения на направено предложение.

Според европейския стандарт¹ консенсусът се определя като формирано съгласие при отсъствието на противопоставяне по важните въпроси и чрез отчитане на изразените становища и изглаждане на разногласията между заинтересованите страни. В стандарта специално се отбелязва, че постигнатият консенсус не бива да се отъждествява с абсолютното единодушие.

Консенсусът се свързва с реализирането на стратегическата идея за консолидиране усилията на всички държави в името на важни каузи, засягащи цялото човечество. Принципът за консенсус придоби широка популярност в дейността на Организацията на обединените нации (ООН)² в края на 80-те години на миналия век, когато настъпи разведряване в международните отношения. Практиката показва, че повече от 70 % от резолюциите се приемат с пълен консенсус от 191 държави без специално гласуване. В останалите случаи се прибягва към използване на неформални процедури за постепенно преодоляване на съществуващите различия и постигане на необходимото съгласие. През последните години обаче се полагат значителни усилия за търсене и постигане на консенсус в такива ключови области, като укрепването на мира и сигурността, подобряването на международното сътрудничество, ускоряването на икономическото и социалното развитие, превенцията на престъпността и наркоманията, защитата и опазването на околната среда, разрешаването на най-важните проблеми на хилядолетието и др.

Споразуменията между Европейския съюз и Организацията на Североатлантическия договор (НАТО) служат като основа за стратегическо партньорство при съвместно разрешаване на различни кризи. НАТО е международна организация, която е ангажирана с разрешаването на актуалните проблеми на сигурността и отбраната. Всички решения се вземат с пълен консенсус след консултиране и обсъждане между представителите на страните членки.¹ Така се изразява колективната воля на суверенните държави. Стратегическият консенсус между съюзните държави в НАТО е насочен към нейното превръщане от военна организация в дипломатически съюз с политическа мисия. Това е свързано с промяна на доктрината от “масивен отпор” към “гъвкав отговор”, което означава разумно използване на политически, дипломатически, икономически, военни и други средства за гарантиране на сигурността и отбраната. Принципът на консенсус се прилага на всички йерархични нива в организацията. Това означава, че решенията не се вземат чрез гласуване, а в резултат на преговори, които включват публични консултации. Те се провеждат постоянно и систематично при формулирането и реализирането на общата политика в областта на сигурността и отбраната. Така се цели уеднаквяване на изразените позиции преди вземането на решения от националните органи. Стремежът е да се постигне общо съгласие за колективната политика по сигурност и отбрана на алианса, както в настоящето, така и в бъдещето.

Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ)² обединява 55 държави от Европа, ОНД и Северна Америка. Тя е най-голямата регионална организация, която обхваща географски области от Ванкувър (Канада) до Владивосток (Русия). Ръководните органи са възприели консенсусния принцип за разрешаване на проблемите, който се базира върху еднаквия статус на всички страни, членуващи в нея. Решенията се приемат въз основата на пълен консенсус. Под консенсус се разбира отсъствието на каквито и да било възражения от отделни държави по отношение на дебатираните въпроси. В компетенциите на организацията влизат борбата с трафика на хора, оръжие и наркотици, граничният контрол, разпространението на оръжие, противодействието на тероризма, превенцията на регионалните конфликти, демократизацията на управлението и др. Основната цел е гарантирането на сигурността чрез активно сътрудничество между заинтересаните страни. Приоритетни области са стабилизирането на региона, укрепването на доверието, избягването на конфликти, управлението на кризи, контролът върху въоръженията, правата на човека и др. Консенсусни инструменти са непрекъснатият диалог и провеждането на преговори между държавите - членки на ОССЕ.

Консенсусът може да се тълкува в по-широк или по-тесен контекст. В първия случай се разглежда като споразумяване, а във втория - като одобряване. Най-често се отъждествява с обединяване, сътрудничене, сплотяване, солидаризиране, хармонизиране, договаряне и др. Базира се върху основни парадигми за постигане на общо съгласие. Такива са:

• 
  сплотяване на общността и обединяване на усилията в името на нещо важно;
  
• 
  насърчаване на солидарността и подпомагане на разбирателството;
  
• 
  развиване на сътрудничеството и коопериране на действията;
  
• 
  поощряване на толерантността и стимулиране на ангажираността;
  
• 
  уважаване на индивидуалността и зачитане на равнопоставеността;
  
• 
  хармонизиране на отношенията и окуражаване на активността;
  
• 
  намаляване на противопоставянето и ограничаване на съперничеството;
  
• 
  възприемане на различията като нормални и отчитане на отликите като естествени;
  
• 
  съгласуване на интересите и интегриране на потребностите на хората и др.
  

Консенсусът използва собствена методология на създаване и прилагане, която се отличава със системност и цялостност. Насочена е към максимално използване на интелектуалния потенциал на човешката общност при решаването на различни проблеми. Разчита се, от една страна, на духовността, отзивчивостта, добронамереността, приемствеността и др., а от друга страна - на интелигентността, разсъдливостта, ерудираността, образоваността и др. Отхвърля се менторството, потисничеството, негативността, отрицанието, дискриминацията и др. Изграждането на консенсус се улеснява чрез прилагането на съответни правила. Общите правила съдържат полезни препоръки за постигане на колективно съгласие. Те се описват с помощта на различни максими, които обобщават събрани мъдрости. Специфичните правила включват конкретни указания за формиране на групово съгласие. Такива са правилата за дебатиране, разискване, дискутиране, гласуване, подреждане, асоцииране и др. Консенсусът се характеризира с редица атрибути, като: “смисъл на съгласието”, “същина на съгласието”, “рамка на съгласието”, “фокус на съгласието”, “форма на съгласието”, “мащаб на съгласието”, “степен на съгласието”, “ниво на съгласието”, “обхват на съгласието”, “област на съгласието”, “обект на съгласието” и др.

Консенсусът се основава върху колективното мислене. Изисква адекватно поведение при наличието на непринудена атмосфера. Обръща се внимание на индивидуалния принос на отделния човек, като се окуражава представянето на различни гледища съобразно специфичните аспекти. Ценят се изказаните идеи и направените предложения, които се дебатират и се обобщават при формирането на окончателните варианти на решение. При наличието на сериозни различия се прибягва към търсенето на контактни области, в които може да се постигне необходимото съгласие. Финализирането на възприетото решение на разглеждания проблем се извършва въз основа на консолидиране на изразените становища.

Консенсусът е особено нужен за осъществяването на мащабни и значими проекти. Нормално трябва да се възприема обаче наличието на различни съображения при неговото търсене. Последното позволява да се обогатяват дискусиите и да се развиват идеите. Възраженията на несъгласните индивиди могат да бъдат изразени и представени под различна форма. Едни участници остават резервирани, но не противостоят; други не са съгласни, но оказват подкрепа; трети не приемат, но не упорстват; четвърти не поддържат, но не се противят; пети не съдействат, но се не конфронтират; шести не желаят да участват, но не негодуват; седми се отдръпват, но не протестират и др. За постигането на консенсус е важно да няма такива страни, които нарочно блокират общата работа. Неприемливо е преднамерено да се организира неконструктивна опозиция, която умишлено да се стреми към тотално проваляне на колективното решение.

Консенсусът лежи в основата на консенсусните решения, които коренно се различават от мажоритарните решения. Първите се базират съответно върху модела WW (win-win), а вторите - върху модела WL (win-lose). Това означава, че в единия случай всички печелят от постигането на консенсус, докато в другия случай има печеливши и губещи. Мажоритарният избор определено води до доминиране на мнозинството над малцинството. Страните се разделят на победители и победени, което засилва техния антагонизъм. Силната конкуренция и острото съперничество са източници на напрежение и конфликт. В този случай решенията трябва да се вземат в условията на сблъсък и противопоставяне, което поражда значителна конфронтация и силна деструкция.

Консенсусът изисква положително отношение към обсъжданите въпроси. Разглежда се като процес на постигане на съгласие или като резултат от споразумяване. Консенсусният процес се характеризира с демократичност, егалитарност, толерантност, отговорност, прозрачност, откритост, гласност и др. Включва създаване на благоприятни възможности за съюзяване и обединяване на хората. Консенсусният резултат се отъждествява най-често с общо съгласие, човешка хармония, висока сплотеност, групова солидарност, колективна подкрепа, голямо доверие, дълбоко единство, пълно разбирателство, силна ангажираност, значителна кохезия и др. Всички ситуации, свързани с наличието или отсъствието на консенсусен процес и консенсусен резултат, са представени в таблица 1.

Таблица 1

Консенсус		Консенсусен процес
		да	не
Консенсусен	да	Ситуация “Y-Y” безспорно споразумяване	Ситуация “Y-N” условно одобряване
резултат	не	Ситуация “N-Y” неявно бламиране	Ситуация “N-N” открито противопоставяне

Ситуация “Y-Y” се характеризира както с протичането на консенсусен процес, така и с реализирането на консенсусен резултат. Стига се до съвместно договаряне между всички участници. Спецификата на ситуацията “Y-N” произтича от отсъствието на консенсусен процес и наличието на консенсусен резултат. Предложеното решение се утвърждава при определени условия. Особеността на ситуацията “N-Y” е следствие на консенсусен процес и на липсата на консенсусен резултат. Получава се скрито саботиране на обявените намерения за постигане на съгласие. Ситуация “N-N” се обуславя от едновременното отсъствие както на консенсусен процес, така и на консенсусен резултат. Съществува открито конфронтиране между отделни фракции и субгрупи.

Консенсусът може да има различни нюанси, които произтичат от същината на решаваните проблеми. Диференцира се като стратегически или конвенционален, цялостен или частичен, пълен или непълен, формален или неформален, общ или специфичен, висок или нисък, глобален или локален, явен или неявен, постоянен или временен, директен или индиректен, естествен или изкуствен, широк или тесен, условен или безусловен, принципен или безпринципен, устойчив или неустойчив, статичен или динамичен, надежден или ненадежден, абсолютен или фрагментарен, обективен или субективен, очевиден или неочевиден, интегрален или парциален, действителен или привиден, рационален или ирационален, значителен или незначителен, истински или въображаем, реален или мним, траен или нетраен и др.

Консенсусът в човешките общности може да се специфицира в зависимост от достигнатото равнище на единност и интегритет (табл.2).

Таблица 2

Консенсус		Единност
		мащаб	обхват
Интегритет	пълен	глобален консенсус	интегрален консенсус
	частичен	локален консенсус	парциален консенсус

Глобалният консенсус съчетава големия мащаб и пълния интегритет, а локалният консенсус - малкия мащаб и частичния интегритет. Интегралният консенсус комбинира големия обхват и пълния интегритет, докато парциалният консенсус - малкия обхват и частичния интегритет. При търсенето на консенсус е необходимо да се избягват груповото мислене, груповата поляризация, груповата конфронтация и други негативни форми на групово поведение.

Публичното деклариране на колективна подкрепа е конкретен израз на постигнат консенсус. Одобрението може да се представя вербално или невербално, като в първия случай се използват различни речеви изрази, фрази, слова и други думи, а във втория случай - разни жестове, мимики, знаци и други сигнали. Положително отношение може например да се изрази само чрез кимане с глава в знак на съгласие. Оказваната подкрепа може да бъде явно или неявно заявена в зависимост от конкретната ситуация. Тя демонстрира безусловна поддръжка и абсолютна съпричастност към обявената позиция. Използва се латинският израз “tacito consensu”, който означава, че направеното предложение се утвърждава с мълчаливо съгласие. Подкрепата често е израз на определен интерес към взаимно сътрудничество. Непосредствено въздействие оказват също така индивидуалните възприятия, усещания, чувства, представи, емоции и други качества, които характеризират природата на човека. Изразяването на съгласие разкрива желание за приобщаване и ангажиране.

Практическото измерване на консенсуса се основава върху съвременните постижения в областта на квалиметрията, социометрията, психометрията и др. Основни елементи на отделното измерване са изследваните неща и отчитаните резултати. Измерването се отнася до редица характерни свойства, качества, атрибути, черти и други признаци. Неговите резултати носят цифрово изражение. Получават се чрез съответно скалиране, което се базира върху различни постулати за провеждане на измерванията. Такива са аксиомите за идентичност, еквивалентност, асоциативност и др., които позволяват да се създават системи от измерители. Консенсусът може да бъде количествено определен с помощта на различни индикатори - коефициентите на съгласие, коефициентите на конкордация, коефициентите на съответствие и др.

Системите за консенсус подпомагат процесите на постигане на съгласие между различни образувания. В публичната сфера способстват за навременното разкриване и евентуалното отстраняване на съществените причини, които възпрепятстват постигането на обществено съгласие. Тези системи съдействат за създаването на широки коалиции с оглед поддържането на стабилността в обществото. Практическо приложение намират също така при официалното сключване на редица споразумения, съглашения, конвенции, договори, спогодби и др.

Преговорите са насочени към преодоляване на различията и сключване на споразумения. Реално се постига консенсус между преговарящите страни. Преговорите се водят от официални делегации, работни екипи, експертни групи и други органи, които трябва да проявяват воля и желание за постигане на благоприятни резултати. Това означава, от една страна - воля за напредък, за споразумяване, за отстъпки, за компромис, за помиряване и др., а от друга страна - желание за партниране, за приобщаване, за диалог, за сближаване, за сътрудничество и др. Преговорите представляват сложно изкуство, което изисква умело съчетаване на прагматичните и емоционалните елементи. Провеждат се на официални или неофициални срещи с оглед осъществяване на съответни споразумения между заинтересованите страни. Могат да имат обществен, международен, дипломатически, политически, военен, икономически, социален, делови, търговски, финансов и друг характер.

Концептуалният модел за търсене на консенсусно споразумение в процеса на преговаряне е представен на фигура 2.

Процесът на преговаряне преминава през различни фази на съвместна работа. Обхваща поредица от дейности и операции, като:

1. Започване на преговори между заинтересованите страни.

Осъществява се първоначална размяна на мнения между преговарящите страни.

2. Определяне на общата рамка на бъдещото споразумение.

Извършва се ясно дефиниране на главните параметри на водените преговори.

3. Обсъждане на съдържанието на евентуалното споразумение.

Представят се ключовите неща, които подлежат на съгласуване в процеса на договаряне.

4. Изготвяне на предварителен проект на споразумение.

Изработва се първоначален проект на споразумение, в който се отразяват заявените позиции на преговарящите страни.

5. Дискутиране по изготвения проект на споразумение.

Извършва се обстойно разглеждане на подготвения проект на споразумение.

6. Одобряване на проекта на споразумение?

Проверява се изпълнението на изискването “одобряване/ неодобряване” на внесения проект на споразумение.

7. Блокиране на проекта на споразумение?

Проверява се изпълнението на условието “блокиране/дебатиране” по отношение на разглеждания проект.

8. Подобряване на проекта на споразумение.

Търсят се конструктивни идеи за съдържателно усъвършенстване на разработвания проект.

9. Възприемане на предложенията?

Проверява се изпълнението на изискването “възприемане/възразяване” срещу направените предложения.

10. Отразяване на измененията в проекта на споразумение.

Отразяват се съгласуваните поправки в подготвяния проект на споразумение.

11. Прецизиране на проекта на споразумение.

Извършва се внимателно редактиране на разработения проект на споразумение.

12. Отчитане на консенсус между преговарящите страни.

Отбелязва се изразеното пълно съгласие с изготвения проект на споразумение.

13. Отсъстване на консенсус между преговарящите страни.

Изтъква се категоричното несъгласие с представения проект на споразумение.

14. Завършване на водените преговори.

Преговарящите страни вземат решение за окончателно приемане или отхвърляне на подготвеното споразумение.

В хода на преговорите периодично се налага разменяне на релевантна информация между отделните участници и оценяване на постигнатия напредък във връзка с достигането на споразумение между страните. Провеждането на преговори изисква както наличието на умения за общуване, разбиране, ориентиране, оценяване и др., така и способности за убеждаване, реагиране, внушаване, зачитане и др. Наред с това са важни установяването на доверие, поддържането на контакти, предлагането на инициативи, планирането на преговорите, представянето на исканията, аргументирането на становищата, изразяването на претенциите, изтъкването на сходствата, преодоляването на различията, сближаването на позициите, задаването на въпроси, изказването на възражения, обмислянето на алтернативи, избягването на недоразуменията, овладяването на конфликтите, отчитането на обстоятелствата, проявата на лоялност, размяната на информация, уговарянето на условията, провеждането на консултации, спазването на ангажиментите, използването на ритуали, съблюдаването на законите, уточняването на клаузите, оформянето на договорите, финализирането на преговорите и др. При провеждането на преговори от особено значение за постигането на консенсус са както конструктивното мислене на отделните участници, така и междуличностното общуване в преговарящите страни.

За определяне на равнището на съгласие в различни по големина общности е създадена програмната система “Консенсус“.¹ Тя обработва анкетната информация относно изразените предпочитания за значимостта на изследваните обекти. Човешките предпочитания имат социална и психологическа основа. Разкриват позицията и отношението на отделния индивид и обикновено носят субективен характер. Моделът за предпочитане включва логическо сравняване и количествено оценяване. Индивидуалните предпочитания се базират на различни критерии за подреждане, одобряване, възприемане, признаване, харесване и др. Формализирането на предпочитанията се извършва чрез съответни скали. Изразените предпочитания трябва да отговарят на условията за транзитивност, рефлексивност, симетричност, адитивност, последователност и др. Необходим инструмент за количествено изследване на консенсуса е използваната скала на предпочитане.

Програмната система включва различни алгоритми за обработване на рангови и числени оценки. Основните процедури предвиждат извършването на следните операции:

• 
  отразяване на индивидуалните предпочитания по отношение на оценяваните обекти в рангова скала;
  
• 
  преобразуване на индивидуалните предпочитания от рангова в числена скала;
  
• 
  обобщаване на изразените предпочитания и пресмятане на равнището на консенсус;
  
• 
  изчисляване на съответствието между индивидуалното и колективното ранжиране;
  
• 
  стратифициране на множеството от индивиди на отделни подмножества съобразно отношението към колективната оценка.
  

Стратегическият консенсус в сектора на сигурността и отбраната позволява да се вземат обосновани решения за гарантиране на националните интереси. Акцентира върху баланса между националната сигурност, гражданската свобода и човешките права. Осигурява необходимата публичност, прозрачност, отговорност и отчетност в съответствие с международните стандарти. Формира обществена и политическа подкрепа за провежданата политика в областта на сигурността и отбраната.

Литература

1. Христов, С., Стратегически консенсус за прехода към пазарна икономика, Научна конференция “Избор на стратегия за икономическо развитие на Република България”, БАН, С., 1994.

2. Христов, С., Консенсусно управление на съвременната фирма, Международна научно-практическа конференция “България и Европейският съюз: Предизвикателства към бизнес обучението”, Несебър, 2005.

3. Ambrosini, V., C. Bowman, Managerial consensus and corporate strategy, European Management Journal, 21 (2), 2003.

4. Bourgeois, L., Performance and consensus, Strategic Management Journal, 1, 1980.

5. Dess, G., R. Priem, Consensus-Performance research: Theoretical and empirical extensions, Journal of Management Studies, 32(4), 1995.

6. Floyd, S., B. Wooldridge, Managing strategic consensus: The foundation of effective implementation, Academy of Management Executive, 6(4), 1992.

7. Kellermanns, F., J. Walter, C. Lechner, S. Floyd, The lack of consensus about strategic consensus, Journal of Management, vol.31, №5, October 2005.