Икономически аспекти на трансформацията на националния сектор за сигурност и отбрана

Основна теза на изследването е, че бавният процес на прилагане на съвременните практики за публично-частно партньорство и частни финансови инициативи едновременно задържа процеса на трансформация на силите на страната, както и забавя икономическия растеж. Прави се изводът, че прилаганите досега офсетни сделки за модернизация на въоръженията са изчерпали своя потенциал поради съществуващите бюджетни и макроикономически ограничения. Твърди се, че предприетите нормативни промени нямат необходимия капацитет да установят трайни условия за активно предприемачество. Изследването очертава кръга от приложими практики за публично-частно партньорство, които са демонстрирали в други страни потенциал да съдействат за по-добро балансиране на връзката между икономическия потенциал за растеж и развитие и способността за гарантиране на сигурност и отбрана на страната.

Ключови думи: сигурност, отбрана, трансформация, публично-частно партньорство.

JEL: L33.

Първото десетилетие на новия век е уникален период за националната политика за сигурност, поради това, че открива възможности за осъществяването на идеи с далеч отиващи в бъдещето ефекти за развитието на страната. За първи път в своята история без външен натиск и подкрепен от обществеността политическият елит взе решение за присъединяване към Северноатлантическия алианс. Този акт естествено последва и направи необратим осъществения след Студената война пазарен икономически преход.

Настоящата студия разглежда икономическите аспекти на трансформацията на сектора за сигурност и отбрана на страната. Доколкото този сектор все още е доминираща част от институционалната структура на обществото, а не на бизнес структурата, изследването е фокусирано на взаимодействието между администрацията и бизнеса, което може да съдейства за устойчивост на икономическото развитие за укрепване сигурността на страната.

Основна теза на изследването е, че бавното внедряване на съвременно бизнес ориентирано управление на националните ресурси ще задържа трансформацията на сектора за сигурност и икономическия растеж и развитие на страната. То разкрива, че предприетите практики на ресурсно управление в сектора не стимулират в достатъчна степен демократичните процеси в икономиката. Подетите нормативни промени нямат необходимия капаците да установят трайни условия за активно предприемачество. Изследването очертава кръга от необходимите промени, които са демонстрирали възвожност в други страни да съдействат за по-добро балансиране на връзката между икономическия потенциал за растеж и развитие и способността за гарантиране на сигурност и отбрана на страната. Ограничено е в рамката на разпределението на националните ресурси за сигурност и отбрана и обратната връзка и въздействие на заделените ресурси за сигурност и отбрана за развитие и растеж на икономиката на страната.

За да осъществи поставената цел, изследването обхваща въпроса за редефиниране на обхвата на сигурността на традиционните национални държави, каквато е нашата страна. Анализира същността на процеса на трансформация на сектора за сигурност и ролята на икономическата поддръжка на сигурността и отбраната; разкрива ролята и потенциала на използваните от развитите страни перспективни инструменти за публично-частно партньорство и частни финансови инициативи за икономическа поддръжка на сигурността и отбраната.

Идеята и проблемите на сигурността съпровождат човечеството и отделните обществени групи от началото на тяхното съществуване. През различните фази на развитие различни аспекти на сигурността привличат общественото внимание. В опитите да се повлияе позитивно върху нея във фокуса на обществения интерес попадат различни влияещи фактори, разнообразни инструменти за контрол и свързаните с тях ефекти.

Привличаща вниманието особеност на понятието „сигурност” е неговия прекалено широк обхват, позволяващ различни интерпретации в зависимост от схващанията и интересите на засегнатите участници. Това придава мултидисциплинарна на теория и политическа на практика окраска на разбирането за сигурност. Широкият обхват на понятието е резултат от това, че идеята за сигурността стои в основата на политическата мисъл през целия период на човешко развитие. Заедно с идеите на политическото мислене се променят и схващанията за сигурността. Особено ярки са тези промени в периодите на големи обществени кризи и конфликти. Научните интереси към сигурността са много по-нови и могат да се свържат с движението за системно мислене, подход и анализ от средата на миналия век.

Освен широкия обхват, сигурността е твърде сложно и комплексно понятие, което трудно се подава на дефиниране [39, 1993, с. 3]. Съществуващият дефиниционен проблем произтича основно от импликацията на разнообразни изследователски гледни точки към игровото взаимодействие на множество въвлечени обекти с динамично променящи се въздействащи фактори. Възникващите връзки трудно могат да бъдат изброени, а още по-малко изяснени. За целите на настоящия материал е възможно да бъдат представени само най-разпространени идеи за описание на същността на националната сигурност, а именно:

• 
  Най-общо класическото схващане за сигурността се свежда до „..състояние или усещане за свобода от страх, грижа, опасност” [40, 1987,5]. От това разбиране произтичат два аспекта на понятието. Първият, физическият аспект, се свежда до възприемане на сигурността като физическо условие за живота. То повдига въпроса за общоприето определяне какво е физическо безопасно състояние. С други думи, това определение изисква позициониране на безопасното състояние в полето на всички възможни състояния на обществото. Това разбиране дава основа и на класическото определение за сигурност. Безопасното състояние е състояние на отсъстваща, липсваща заплаха за обществената система или нейните елементи. Най-често то се свързва с очевидни, базови определители на сигурността, като например ненакърненост на националните граници. Предполага се, че това е физически параметър, без наличието на който не могат да бъдат осъществявани други обществени цели. Такова схващане е прието от Концепцията за национална сигурност на страната (10, 1998)¹. Това е картина на безметежно и спокойно съществуване, благоприятно и облекчаващо развитието обществено състояние. Вторият, психологическият аспект на понятието, се свежда до обстоятелството, че страхът е субективно усещане. Обществото е свободно от страх, до степента до която то се чувства безопасно. Различното усещане за страх ражда т.нар. „дилема за сигурността”, която възниква в два различни субекта. Едно общество, като например българското, е готово да построи ядрена електроцентрала на границата с друга страна, защото приема, че ефектите от нейното производство са по-ценни от повишения риск от нейното функциониране. То е готово да приеме риска. Съседите обаче няма да усещат позитивните ефекти от централата и ще приемат нейното построяване със страх за своето бъдеще. Те няма да приемат възникващия риск и ще се чувстват несигурни. Тази доста абстрактна дилема в голяма степен обяснява проблема за намаляване на населението на гр. Русе и редица подобни случаи. Във всички тези случаи като определящи фактори за сигурността се приемат стимулиращите или заплашващи външни и вътрешни условия, а не реакцията и усилията на обществото да влияе на тези условия.
  
• 
  В развитие на тезата за сигурността като функция на външните условия, възниква разбирането, че то е функция и на собствените решения и действия. В много случаи именно тези противопоставени на заплахите усилия продуцират сигурност. Вниманието се пренасочва от страха от заплахите към способността за справяне с тях. Заплахите и рисковете се трансформират в предизвикателства, които не блокират, а стимулират сигурността. Растат изискванията за качество на усилията и необходимите ресурси за предотвратяване на потенциалните рискове и щети. Естествено възникналите кризи и конфликти отклоняват обществото от несмутените модели за икономическо и социално развитие. На преден план в обществения дневен ред излизат способността за справяне със заплахите и контролът на произтичащите от тях рискове за запазване или достигане на желано обществено състояние. Тази способност може да бъде изграждана и при отсъствие на заплахи, но реално може да бъде проверена само при тяхното въздействие. Това е обикновено време на промени, което поражда редица благоприятни или неблагоприятни обществени ефекти. В тези по-дълги или къси, по-редки или бързо повтарящи се периоди на изпитания се проверяват адаптационните и съпротивителни сили на обществото. Устояването не изключва възможности за развитие. Много често мобилизираните общества постигат значителни еволюционни промени при усилията си да се адаптират към новите неблагоприятни обстоятелства.
  
• 
  Съчетаването на двете картини очертава кризисно или конфликтно взаимодействие на заплашваща сила и противодействаща сила. Възниква идеята за по-богатото и пълно схващане за сигурността или несигурността като полярни характеристики на баланса между заплахи и противодействащи (защитни) фактори, влияещи на ценностите на обществото. Понякога поддържането на този баланс е по-леко - при относително благоприятни обстоятелства, и много трудно - при неблагоприятни и остро конфликтни условия. Уравновесяването е процес, който протича във времето. Свързани с балансирането са идеите и понятията за стабилност и устойчивост. Стабилността е неизменност на равновесието, а устойчивостта – способност за възстановяване на нарушеното равновесие. Има голяма зависимост на изпреварващите днешни усилия за бъдещите промени на обстоятелствата на живота, както и обратно - на неочакваните заплахи и последващите закъснели и изненадани реакции за стабилността, устойчивостта и сигурността на обществото. Доколкото поддържането на желания баланс е свързано с разрешаване на конфликти на интереси, сигурността е предмет на сложен политически процес в обществото. То може да бъде повече или по-малко безгрижно или загрижено за запазване и развитие на своите ценности и интереси. Така сигурността се разглежда като политическа реакция на обществото към заплашващите фактори, които застрашават ценностите, интересите и свободата на действие на гражданите и обществените институции. Сигурно е поведението, което не допуска нежелани и неприемливи рискове и щети. Обратно, несигурно е поведение, което допуска неприемливи рискове за обществото. Тук може да се спомене, че политическият процес за гарантиране на сигурност има специфика при гарантиране на вътрешна или външна сигурност. В първия случай е характерно наличието на легитимни (общоприети) и авторитетни (защитени със силата на държавата) правни норми, които служат за база за решение на конфликтите. В международен план съществуването на международните договорености има характер на слаба правна рамка, което в съчетание с отсъствие на авторитет усложнява решението и често предизвиква употребата на сила като средство за сигурност.
  
• 
  Накрая трябва да се спомене, че идеите за обществената сигурност силно зависят от обществените идеи за ценностите и интересите, които трябва да бъдат пазени и защитавани. Промените в обществените нагласи са предмет на изучаване от множество обществени науки, вкл. науките за културата, философията, политиката, историята, икономиката и пр. Обществата по различен начин могат да оценяват територия, суверенитет, свобода, равенство, граждански права, религия, език, държавност и пр. В случаите, когато става въпрос например за икономическа, екологическа, техническа, технологическа или друга сигурност, влияещи на обществената сигурност, конкретни науки изучават описателите на състоянията, които трябва да се съхраняват, както и средствата за защита.
  

Няколко важни характеристики на сигурността трябва да бъдат взети предвид при изясняване насочеността на икономическите и други изследвания на сигурността:

• 
  Очертаният обхват на сигурността неизбежно изисква изясняване на източниците на заплаха и ответната страна. Сигурност на какво (кой) и заплаха от какво (от кого) са първите въпроси при анализа на сигурността. В зависимост от източника на несигурност е възможно да бъдат разграничени аспекти на външната и вътрешната сигурност. Това разграничение обаче е много условно, тъй като често външни заплахи са в състояние да провокират вътрешна несигурност, и обратно. Въпреки това традиционно защитните институции се специализират съобразно вида на заплахите и рисковете. В зависимост от приемника на заплахите се разграничават аспектите на: глобална, регионална (напр. европейска), субрегионална (на Балканите), национална, държавна, бизнес (на корпорацията или по-малките дружества), гражданска (на гражданското общество), индивидуална (на индивидите) и пр. Сигурност.
  
• 
  Най-често проблематиката на сигурността се свързва със състоянието на кризи и конфликти и нейното поддържане изисква защита от създадените при ситуацията заплахи и произтичащите от тях рисковете за ценностите и интересите (идеите, живота, дейностите, информацията и знанията, собствеността и благоденствието), както и на свободата на действие на институционалните фактори и лични субекти срещу недоброжелателни противници или смущаващи фактори. Специфичен е случаят на отношенията с природата, която не може да бъде определена като недоброжелателна, а като безразлична към човека и обществото. Тъй като природните сили са това, към което човекът трябва да се приспособява, най-често недалновидната човешка дейност и нейните несъвършени продукти са действителните заплашващи фактори за обществото.
  
• 
  Характеризира се със степента на антагонизъм между заплахата и защитата, която се влияе от множество характеристики на средата, в която протича антагонизмът (напр. предвидливост и превенция или пренебрегване, чувствителност или подценяване на слабите предупреждаващи сигнали, секретност на действията и противодействията, хитрост, шпионаж, дезинформация, манипулация, изненада и много други). Скоротечността и антагонизмът правят взетите решения по сигурността реактивни и краткотрайни и им придават повече операционен, отколкото стратегически характер. Това поставя въпроса за т.нар. рискове от втори род, свързани със закъснение на реакцията към заплахата;
  
• 
  Обществената сигурност е поле на доминираща политическата дейност и отговорност и компетенция на публичния сектор и държавата. Тя е основно продукт на държавно организирана, контролирана и регулирана обществена дейност, която трябва да бъде подпомагана от частния сектор. Институциите на публичния сектор (и най-вече специализираните защитни организации) са отговорни пред обществото за адекватността на защитната дейност и производството на публичното благо „сигурност“. Грешките при вземане на решения за противодействие на заплахите пораждат рискове от първи род, предизвикани от избора на неадекватни средства за защита. Поради спецификата на противоборството с опонентите, за разликата от другите форми на държавно регулиране, един от принципите за нейното провеждане е прикритостта, поради което обществеността не всякога може да узнае нейния обхват или съдържание. Въпреки това гражданите понасят разходите за защита и добросъвестно трябва да плащат определените от институциите данъци.
  
• 
  Ниската сигурност потенциално се свързва с рискове за обществени загуби. Рисковете са продукти на осъществените заплахи и неадекватна реакция на защитниците. Те дават измерение на ефектите от заплахите. Измерват се априорно (преди осъществяване) и апостериорно (след осъществяване). Априорно рискът се оценява като произведение на вероятността за възникване на събитието и величината на загубите от неговото протичане при планираната защита, а апостериорно е равен на причинените загуби от заплахата (смущаващото въздействие) при конкретните условия на проведената защита. Всичко това прави оценката на сигурността трудна и неточна. Изисква адекватна информационна и аналитична институционална поддръжка на решенията и действията за гарантиране на сигурността. Импулсира нарастваща професионализация, подобряване на експертизата, обучението и подготовката на кадри в тази новообособяваща се област на науката и обществената практика.
  
• 
  Сигурността неизбежно се свързва със свободата на гражданите и обществените институции. Очевидно е, че не свободните, а зависимите граждани и институции няма да бъдат в състояние да намерят и приложат адекватни алтернативи за справяне със заплахите. Най-често зависимостта на гражданите е вътрешно- обществен въпрос. Добре организираното демократично общество ще стимулира инициативата на гражданите за справяне със смущаващите фактори. Аналогично- външната зависимост на институциите от други страни и сателитното поведение няма да позволят свобода на избора при критични обстоятелства. Различна от тази е ситуацията, при която страната търси външна подкрепа за своята сигурност.
  

• 
  Поддържането на желаното равнище на сигурност или нейното повишаване изисква определени разходи и има своята цена. Тогава, когато цената на защитата и сигурността надвиши ефектите от тях, настъпва фазата на вътрешна криза и разпад на обществото. Аналогичен е случаят на външна криза, когато обществото не може да си позволи или не разполага с достатъчно средства за гарантиране на сигурността. В този случаи разпадът настъпва под прякото въздействие на външните уязвяващи сили. От ресурсна гледна точка особено значение за обществото придобива въпросът за оправдаване на разходите за поддържане на сигурността. Неоправданото изразходване на средства за сигурност ограничава възможностите за развитие на обществото. Продуцирането на фалшиви заплахи и поражданият от тях страх са възможно средство за отклоняване на обществото от естествения път за подобряване на благосъстоянието. От друга страна, подценяването на реални заплахи може да доведе до неоправдани реални загуби и също да задържи общественото развитие. Тези крайни възможности поставят въпроса за формализирано описание и оценка на сигурността, позволяващо с приемлива точност измерване на разходите за сигурност и тяхното оправдаване от отговорните институции пред обществото.
  

През последните години се наблюдава ясно изразена тенденция за преход от функционална към проблемно-обектова (или субстратна) трансформация на структурата на науките. От класическото разделение на науките на естествени, обществени, технически и други страни на носителя (субстрата) на материалното движение, науките все повече се преобразуват в обектови (производство, услуги) и проблемни (устойчиво развитие, сигурност, овладяване на космоса), или субстратни науки. Субстратността е основата, на която протича процес на нова реинтеграция и комплексообразуване в системата на науките. Разбира се, остават и все повече се развиват редица интердисциплинарни научни направления, които обогатяват приетите фиксирани класификации.

Развитието на науката за сигурността е характерен пример за този процес. От традиционно свързана с военната наука и правото, науката за сигурността ускорено се обособява, комплексира и специализира, за да даде отговор на редица въпроси и проблеми на предотвратяването на загуби за различни обекти. Все повече „...професията сигурност се свързва със сигурността, безопасността, предотвратяването на загуби и управлението на риска” [30, 1987, с.xix]. Тя се схваща като научна област, която се занимава с изграждането на стабилна и относително предсказуема среда, в която индивидите, обществените групи и институциите могат да преследват своите цели.

Днес сигурността се превръща в най-важната целева функция на личността, бизнеса и публичния сектор. Специалистите по сигурност се наемат от почти всички организации: държавни и правителствени институти, бизнес организации, вкл. банки, предприятия, офиси, училища, болници, хотели, ресторанти и пр.

Образователната система в стремежа си да отговори на нарастващата професионализация в сектора за сигурност предлага все по разнообразни специализации в научната област. В настоящия момент Международната стандартна класификация на образованието, използвана от ЕВРОСТАТ, реагира на тази тенденция като обособява областта на образованието по обществена сигурност и безопасност в раздела на научна област „Услуги”, която се нарежда до Областите: „Хуманитарни науки“, „Обществени науки“, „Естествени науки“, „Производство“, „Селско стопанство“ и „Здравеопазване“. Всеки, ориентиран към обществените проблеми университет, е предизвикан да предприема действия за включване на проблематиката на сигурността в своя периметър на изследване и обучение².

2. 
   
   Каталог: alternativi -> br11
   br11 -> Управление при кризи – проблеми и перспективи
   br11 -> Рискът при изпълнение на фирмени иновационни проекти доц д-р Цветан Г. Цветков, унсс, катедра „Национална и регионална сигурност”
   br11 -> Икономически аспекти на въоръжените конфликти в Персийския залив след студената война
   br11 -> Сравнителен анализ Мария Станоева, унсс, катедра
   br11 -> Национална и регионална сигурност
   br11 -> Развитие на селските райони в контекста на тяхната устойчивост
   br11 -> Икономически аспекти на професионализацията на българската армия Константин Пудин унсс, докторант в катедра „Национална и регионална сигурност”
   br11 -> Подготовка на националното стопанство за функциониране при военни кризи и конфликти Николай Ставрев унсс, катедра „Национална и регионална сигурност”
   br11 -> Доц д-р Виолета Цакова
   br11 -> Уважаеми господин първи заместник-ректор, Уважаеми членове на академичния съвет
   
   
   
   Изтегляне 0.77 Mb.
   
   Сподели с приятели: