Неда Денчовска Той София интерарт 2018
Изтегляне 0.5 Mb.
|
Свързани:
той
| Двадесет и седма глава
Третата врата вляво Лин се захвана за работа. Кофата ѝ с вода заля пода като приливна вълна и остави след себе си само гладкия черен мрамор. Момичето се отправи към стаята на Итан. Господин Родригес ѝ бе наредил да почисти, да смени чаршафите и да изглади костюмите му. Де да ѝ се намираше ножица под ръка. От многото плат щяха да станат прекрасни конфети. Толкова мразеше този човек! Ненавиждаше го. Е, май все пак мразеше повече себе си. Защо, когато той се държеше мило, душата ѝ искаше да му даде шанс, напук на мозъка, който не спираше да крещи: Враг! Опасност! Не приближавай! Може да те застреля дори докато спиш, когато най-малко очакваш, докато искрено вярваш, че си в безопасност… И все пак сърцето ѝ си оставаше по-голям инат от всичко друго и подминаваше разумните предупреждения като пътни знаци. Защо всичко не беше като по филмите? Защо Итан не се бе оказал плешив старец с брадавици? Тогава Лин щеше да влезе в ролята на някоя супер героиня с блестящо трико и невероятни умения и щеше да си отмъсти за смъртта на семейството си. Малкият Джейми... Клепачите ѝ замигаха бързо, но една немирна сълза се изплъзна и Лин се сдоби с мокра следа на печал. Не си направи труда да я избърше. Тежестта и тъгата, които изпитваше, ѝ действаха по един особен начин. Сякаш тази болка пазеше спомен за дома и го запечатваше в сълзи. Лин с удоволствие прие своята малка доза "у дома". Заслиза надолу по стълбите. Стаята на Итан се намираше на две нива под земята. Местоположението ѝ винаги е било тайна. Само тя знаеше къде се намира, и то от чиста необходимост. Как може едно Въплъщение на Дявола да тъне в мръсотия? Ако не знаеше къде е стълбището, или че изобщо съществува такова, шансът да го намери бе нищожен. Трябваше да имаш орлов поглед и изключителен късмет, за да уцелиш точната стена и точното място, където да натиснеш и да се появи малка метална дръжчица. Лин не разбираше за какво е цялата тази потайност. Така или иначе, беше избил половината население и поробил другата половина. От години улиците пустееха. Парковете не бяха изпълнени с глъч и смях, магазините бяха затворени. В началото Итан се съветваше с хора от приближените си, които и да бяха те и където и да се намираха сега, за да разпределят всички по възможните работни места според способностите им, но така и не се получи. Хората бяха толкова наплашени и съкрушени, че не пожелаха да си подадат и носа навън. Някак си Итан сметна това за добър знак, очевидно страхът и омразата в очите на всички не го притесняваха, и затова измисли компанията за доставки и позволи на хората да работят от вкъщи. Така или иначе не му трябваха безцелно шляещи се из улиците. Въпреки че слизаше тук през няколко дни, видът на тъмния влажен коридор я стряскаше всеки път. Флуоресцентни лампи през пет метра осветяваха помещението в мъждива червеникава светлина, която си пасваше идеално с абаносовите стени. Сякаш Итан бе решил да си направи лична Къща на Ужасите. Третата врата вляво, неразличаваща се с нищо от останалите, беше стаята му. Тук имаше още десетина помещения и от време на време любопитството напираше в Лин и я прогаряше с кървави пламъци. Имаше моменти, в които треперещата ѝ бледа ръка почиваше на дръжката на някоя врата, неспособна дори да я отвори, камо ли да се махне. Но така и никога не се осмели. Браво, още нещо в списъка с "прекрасни качества". Страхът я убиваше бавно. Безкористно я разяждаше сантиметър по сантиметър. Разбъркваше органите ѝ и оставяше бомба в гърлото ѝ. Проговореше ли, направеше ли нещо погрешно - бум! Скоро щеше да остане само купчинка пепел. В интерес на истината, стаята му си оставаше страшно красива. На човек би му направило впечатление, че всеки детайл е обработен, докато не си пасне перфектно с всичко останало и не се превърне в малка частица от голям пъзел. Пъзел. Това беше Итан. Купчинка от известни и неизвестни събрани в една загадка. Единственият проблем бе, че те се отнасяха като едно към милион. Намери парченцата. Свържи ги. Разгадай пъзела. Разшифровай Итан Родригес. Май от известно време тези четири изречения се бяха превърнали в нещо като мото. Е, очевидно вече се бе сдобила и с нова загадка. Тя нямаше име. Не и истинско. "Хейли Купър. Разкрива неразрешими загадки, но тя си остава най-голямата". Каква ирония! Досега Лин не бе осъзнала каква жестока шега си бе направил светът с нея като изпълни едно нейно желание. Неведение. Блажено, сладко неведение. Изтегляне 0.5 Mb. Сподели с приятели:
|