Неда Денчовска Той София интерарт 2018
Изтегляне 0.5 Mb.
|
Свързани:
той
| Двадесет и шеста глава
И така не може да се нарече — Ким - Джейк седна срещу нея и се опита да я накара да му обърне внимание. Седеше от няколко часа неподвижно и изглеждаше сякаш се опитва да изпепели чашата с вода пред себе си с поглед. Нямаше да стане. Поне при него така и не се получи. Можеше да ѝ спести загубеното време. — Ким! - повика я втори път малко по-силно. Явно този път го чу. Тя гневно изрита чашата и водата се разплиска и попи в килима. Обърна се към него с язвителен поглед. Ако досега не беше искала да изпепели чашата, то вече очевидно искаше. — Писна ми! - удари с юмрук по пода. - Имала съм ДАРБАТА, дрън-дрън. Тази твоя шарлатанка пасти да яде! Едно нещо не мога да направя като хората! — Разбира се, че няма да стане - каза ѝ той спокойно и очевидно предстоящото обяснение привлече вниманието на Ким и заличи гнева ѝ поне малко. - Просто не става така, както си мислиш. Представи си го като послушно куче. Като твой верен пазач, за който дори не подозираш. Следва те навсякъде и си е просто и обикновено животинче. Когато обаче един ден изпаднеш в беда, истинската му същност се активира, за да те защити. А щом веднъж си видяла на какво е способно, вече ще можеш да го контролираш. Откъде пък беше дошло това? Звучеше нелепо. Куче, Джейк. Сериозно?!, запита се наум. Защо никога не можеше да каже каквото трябва пред нея? Колкото и да се опитваше, всеки път се представяше като по-голям идиот. Ким заразмахва пръсти из въздуха, а погледът ѝ следваше всяко тяхно движение, сякаш не можеше да повярва, че са способни на такива номера. — Тоест - рече с несигурност, толкова непозната на Джейк, че реши, че му се е причуло. Сякаш като по сценарий Ким веднага премахна неуверената нотка в гласа си и продължи. - Тоест силата ми няма да се задейства, докато някой не се опита да ме убие? Така ли? — Ами, в общи линии, да. — Добре тогава - замисли се и продължи след няколко безкрайни секунди, - ами защо не се активира, когато онзи олигофрен беше опрял нож в гърлото ми? Когато Итан едва на ме удуши? Не знаеше откъде беше толкова сигурен, но думите сами си проправиха път навън: — А сигурна ли си, че не се е активирала? Че не си усетила адреналин да превзема цялото ти тяло? Сигурна ли си, че сама не си ѝ попречила? Казах го твърде грубо. Не биваше. Пак я отблъснах. Тя пак ще си тръгне. Пак няма да ми казва какво става. Не искам да си тръгва. Искам да съм най-близкият ѝ човек. И не само защото така ми е наредено. Ким се изправи и се запъти към вратата. — Е, - рече без да го поглежда - с какво искаш да те размажа днес? Кама? Меч? Рапира? Ловни ножове? Той се засмя толкова искрено, че се уплаши да не си личи облекчението му. — Избери сама, красавице. Така или иначе няма да спечелиш. — Ще видим - тя се обърна към него и усмивката ѝ го разтопи мигновено. Превърна се в малка локвичка от щастие. – „Красавице“ не ми звучи никак зле. После се затича към оръжейната, а Джейк я следваше по петите, сякаш скриеше ли се от погледа му никога повече нямаше да я види. ~
— Къде ходи всеки ден? Кенеди леко я изнервяше вече. С Лин се трепеха от работа, а нашето мамино момченце си излизаше на обяд, без да пропусне нито веднъж в продължение на седемте дни, от които Ким беше назначена. А най-дразнещи си оставаха редовните му реплики преди да затръшне вратата след себе си: — Е, Лини, ще ме заместиш, нали? И после чао! На Ким ѝ идеше да го убие, че се заяжда така с единствената ѝ приятелка. Въпреки че и тяхното беше едно приятелство… Лин дори не знаеше истинското ѝ име. А беше толкова остроумна, симпатична и чаровна. Не заслужаваше приятелството ѝ. — Нямам си и най-малка представа - сви рамене Лин насреща ѝ. - Беше тук преди мен. И винаги е било така. Всеки ден, точно в 13:45, той излиза някъде, но никога не ми сподели къде е това загадъчно местенце - подсмихна се тя и снежнобелите ѝ зъби накараха дори слънцето да заревнува. - Но честно казано, не ми пука особено. Сега, няма какво да се залъгваме, наистина ми е интересно, но не съм от хората, които биха подложили някой на кръстосан разпит. То пък и неговото е една работа! По цял ден подпира вратата, отваря я само два пъти: на теб и на един плешив дядка, който носи някакви странни писма в черни пликове от време на време. Понякога се чудя как не го е шубе да се разхожда навън, при положение, че целият ни мижав народец се е скрил в миша дупка. Честно ти казвам, не знам как изобщо живеят тези хора, постоянно затворени зад четири стени. — Ами ти? Увереността на Лин се изпари само за миг, колкото веждите ѝ да се вдигнат на пръсти, за да докоснат мраморния таван, но после паднаха обратно на местата си. — Аз какво? — Ами как живееш ти? Не те ли е страх да излизаш навън? Не те ли е страх изобщо да си тук? Лин махна с ръка пренебрежително. — Разбира се, че не. От какво пък може да ме е страх? - обърна се с гръб към Ким, грабна парцала и се запъти нанякъде. Преди да се скрие от поглед, добави - Хайде! На работа! Ала колкото и безразлична да изглеждаше, Лин се бе отдалечила твърде бързо. Бе отговорила твърде бързо. Разбира се, че я беше страх! Лошото обаче бе, че Ким не знаеше как да помогне на приятелката си. Не и когато и нейното сърце подскачаше при всеки мъничък шум. ~
Този път Рики донесе пица. Голяма, с пеперони и допълнително кашкавал. Ким не беше сигурна, че ще им стигне. Наравно с момчетата, тя омете за секунди своята част от апетитната вечеря. И тогава ѝ дойде идея. Боже, тези пеперони наистина влияеха добре не само на корема ѝ! Преглътна последната вкусна хапка и фокусира вниманието си върху Рики. — Искам да следиш Кенеди. — Моля?! - избоботи в отговор почти нечленоразделно. Устата му беше все още пълна с пица. Ким не обърна внимание на недоумението му. Премести поглед върху Джейк. — Ти също - въздъхна и захвана с обясненията. - Той е портиерчето в Имението. Доста дразнещ тип, ако питате мен, но както и да е. Откакто съм там, всеки ден той излиза по обяд без да каже къде и защо. Когато попитах Лин, другата камериерка, къде ходи, тя ми отговори, че не знае. От години е в Имението, а всеки ден е едно и също, без обяснение - пицата очевидно беше останала на заден план. Момчетата я слушаха както тренирани войници командира си. - Нещо не е наред. Едва ли ходи на посещения у старата си леля с девет котки. Трябва да разберем какво крие. И най-малката вероятност да ни помогне е достатъчна, за да го проверим. Вижте, момчета. Това е наистина важно за мен. Не мога да се справя без помощта ви с абсолютно нищо и много добре го знаете. Вие сте най-добрите ми приятели, по дяволите! Ще ми направите ли тази услуга? Рики, естествено, взе думата преди Джейк да е могъл да си отвори устата. — Разбира се, кукличке. За теб - винаги. Ама моля ти се, не ми ги пробутвай тия с най-добрите приятели, дрън-дрън-дрън. Вече казахме, че сме с теб в целия ти щур план, въпреки че то и така не може да се нарече. Нали Джейки? — Сериозно ли питаш, в името на Светлината? — Добре де, спокойно. Хайде, кукличке. Сподели какво се мъти в тази твоя главица. И Ким така и направи. Изтегляне 0.5 Mb. Сподели с приятели:
|