Неда Денчовска Той София интерарт 2018
Изтегляне 0.5 Mb.
|
Свързани:
той
| Двадесет и девета глава
Безкрайност От кога на Рики му беше позволено да изниква в хола? Ким го гледаше изпитателно от стола на компютъра. Днес ѝ беше почивен ден. Разполагаше с достатъчно време, за да получи едно хубаво обяснение. Беше го приковала с поглед. Какво ли бе открил? — Хайде де! Кажи какво е станало - подкани го. Джейк също влезе в стаята и потупа окуражително приятеля си. — Говори, братле. След още минута мълчание, изпълнена със стрелкащия се ту към Ким, ту към Джейк поглед, Рики се реши и им разказа. Историята обаче звучеше толкова абсурдно, че Ким не беше сигурна как да реагира - да се засмее, да му зашлеви един или и двете? — Стреснал си се от една котка? От една шибана котка? - Джейк избра първия вариант. Звънкият му смях я изпълни с искрена радост. Глуповата и някак детинска усмивка подръпна краищата на устните ѝ. Лицето на Рики можеше спокойно да се конкурира с някои нар. — Абе, хора, как да ви го обясня сега... Тя не беше каква да е котка. Разбирате ли, просто... Не знам. Обаче инстинктите ми никога не са крещели толкова силно. — Да, да. Ясно. Поне като не искаш да ни кажеш истината, недей да лъжеш братле. Забравил си да отидеш, или просто не си искал. Разбирам. Ама сега, това не значи да ни излизаш с някакви си странни историйки за шантави котки. — Как изглеждаше? - любопитството неочаквано превзе мислите на Ким. — Черна, със златисти очи - очевидно беше повдигнала вежди, или нещо такова. Рики го прие за добър знак и продължи. - Звучи като някое адско малко чудовище, нали? Е, няма да те разочаровам. Изглеждаше точно така. — Добре, Рики. Както кажеш. Вече се разбра, че утре е мой ред. Сега, мисля, че е крайно време да вечеряме - Джейк се усмихна и добави - Не вярвам да намерите по-гладен вълк от него - посочи демонстративно стегнатия си корем - в радиус от сто километра и повече. Всички се съгласиха. Разговорите бяха мудни и скучни и Ким не следеше особено какво става около нея. Мислите ѝ бяха другаде. Черна котка със златисти очи. Защо ѝ беше толкова познато? — Хей, спяща красавице, къде се отнесе? - гласът на Рики я изтръгна от унеса. — Хич не ми говори, идиот такъв - леко го перна по коляното и му се усмихна, въпреки че му беше адски ядосана. - Една проста услуга не можеш да ми направиш. Голям приятел си имам, а? - обърна се демонстративно към Джейк. — Абсолютно! - засмя се с пълна уста той и се постара да му проличи, че се шегува. — Ама... аз... - започна да се оправдава Рики, но щом видя, че приятелите му се смеят, и той си позволи една усмивка, която постепенно прерасна в искрен смях - Ужасни сте! - заяви. — Кой го казва! - контрира го Ким. Рики отбранително вдигна ръце. — Стига де, кукличке. Не се сърди. Аз наистина отидох. Кълна ти се! Обаче Ким вече се беше изнервила твърде много. Не беше сигурна защо, но ако останеше да си говори още малко, наистина шампанското от чувства, което бушуваше във вените ѝ, щеше да премахне корковата тапа от пътя си. Това не биваше да се случва. — Добре – отсече. - Ей сега се връщам. Вие си дояжте. Не ме чакайте. Взе слушалките от бюрото и се постара да изглежда възможно най-спокойна, докато излизаше от стаята. ~
— Какво ѝ стана изведнъж? - попита омърлушено Рики и се почеса по брадичката. Наистина си личеше, че не схваща какво се беше случило. Не че на Джейк му беше особено ясно, но имаше някои идеи по въпроса. — Братле, май не трябваше да лъжеш за онази котка и всички останали простотии. Мисля, че това беше капката, която преля чашата ѝ. Чудя се как не стана по-рано. — За какво говориш, човече? - продължаваше да не разбира Рики. Сигурно онази адска котка му е изпила мозъка, помисли си Джейк и за малко да се разсмее на глас на глупостите, който му идваха на ум, но се спря навреме. Продължи да говори и не беше сигурен, че тези думи излизат от неговата уста. За първи път осъзна тежестта на всичко случило се. — Тя е сама, Рики - момчето понечи да възрази, но Джейк вдигна ръка и го спря. - Зарежи ни нас. Замисли се. Замисли се как беше ти, когато родителите и всичките ти близки умряха, защото един психопат беше наредил да стане така. Наистина, кажи ми как реагира. Трябва да си бил колкото нея. Поне аз бях на осемнайсет тогава. Сигурно си циврил като малко момиченце цял месец. Не се опитвай да ме убеждаваш в обратното. Знам какво е. Както и да е. Сега помисли. Как реагира тя? Имала е достатъчно мозък в главата да побегне, въпреки че е гледала как убиват родителите ѝ. Не е могла да им помогне. Просто се е опитала да спаси поне един живот и, честно казано, ако не бях аз, сега трупът ѝ да лежи в онази задънена уличка. Въпреки всичко тя плака около пет минути, но после веднага се съвзе. Прие новия си живот. Тръгна с един непознат, защото нямаше къде да отиде. И вместо да се самосъжалява и да тъгува, тя се окопити и започна отначало. Още от първия ден вече се приспособяваше. Но, както виждаш, не се е отказала да разбере защо родителите ѝ са я крили. Защо Итан е наредил да ги убият, включително и нея. А няма кой да е друг, освен Итан. И за да разбере всичко това, тя се пъхна в лапите на врага. Набута се в шибаното Имение, Рики! Итан за малко да я убие! Но не - нашата Ким продължи упорито да търси. И ето, попадна на следа! Този Кенеди за нея сега е сламката, която ще я измъкне от калта на неведението. Помоли те да го следиш, довери ти се, а ти не си мръдна пръста, братле. Дори и наистина да си отишъл, не изключвам това естествено, си избягал заради една странна котка, която сигурно просто е видяла полска мишка или нещо такова, близо до теб. Едва ли е възнамерявала да те нападне, Рики. Мисля, че просто безразличието ти разруши стената, която Ким беше изградила, за да е силна. Лицето на Рики придоби цвета на хартия. Снежинки се посипаха по скулите му и устата му се отвори в безмълвно възклицание, когато осмисли чутото. След няколко дълги секунди скочи на крака и запелтечи: — Аз... аз не съм искал... не знаех... аз... - разтърси глава и когато мислите му се проясниха, заяви: Отивам! — Не! - устните му отново се бяха съюзили с гласа и му правеха номера. Но, в интерес на истината, Джейк наистина не искаше Рики да отива. Колкото и да беше нелепо ревнуваше Ким от него. Не защото между тях имаше нещо. Не беше чак такъв идиот, че да не вижда явното им приятелство. Ревнуваше от това, че тя му се доверяваше. Искаше Ким да допусне и него до себе си. Усещаше, че ако сега остави Рики да я утеши, с тези надежди за доверие би било свършено. — Остави на мен този път - каза на глас и остана приятно изненадан от спокойния си тон. Преди Рики да успее да възрази, се отправи към стаята на Хари. Не. Тя вече беше на Ким. Хари вече го нямаше. Не я завари там, където очакваше. Прозорецът зееше отворен и пердетата се люлееха на корнизите си, готови да полетят. През него влизаше топлият прощален повей на бавно отиващото си лято. Ким седеше на външния перваз, на който може би би трябвало да има саксии с цветя или нещо подобно, с облегната глава на издадената като рамка стена до прозореца. Беше провесила крака и ги движеше напред-назад, сигурно в ритъм с музиката, която звучеше в ушите ѝ. Погледът ѝ се взираше невиждащо в някаква точка от безкрайното тъмно небе. Без да му мисли много-много, Джейк се настани до нея и се опита да проследи погледа ѝ. На Ким май изобщо не ѝ направи впечатление, че той е само на сантиметри от нея. Въпреки че я разбираше, това леко го подразни. Измъкна едната слушалка от ухото ѝ и я мушна в своето. Светът му се изпълни с красиви, но тъжни звуци. Мелодията се лееше като мед и сладкият ѝ вкус опияняваше душата му по-силно и от наркотик. Сърцето му се изпълни с щастие. Обожаваше вкуса ѝ. Обожаваше нея. Ким, очевидно най-после отразила присъствието му, намали звука от плейъра си, и в ушите им остана да звучи само лек фон. Ким мразеше тишината. Джейк не знаеше причината, но тя така му бе казала веднъж. — Когато бях малка, с тати често гледахме небето. Барабанът в сърцето му отново включи на постоянния режим „пълни обороти”, който се превключваше автоматично от нормалния при всяко нейно действие. За щастие Ким не го погледна. Иначе опасността сърцето му да литне до Марс ставаше прекалено голяма. — Сигурно да съм била на шест, или нещо подобно. Тогава сънувах странни кошмари и излизах на двора, за да не събудя нашите с рев и крясъци. Обаче тати винаги, колкото и да се стараех да съм възможно най-тиха като минавам по коридорите, ме чуваше. Излизаше при мен на двора и лягахме един до друг на тревата. Той тогава много се беше запалил по астрономията и затова беше решил в такива случаи, които бяха почти всяка нощ - но това е друг въпрос, да ме учи на съзвездията. Големи и Малки мечки, древни кораби и тем подобни. Аз тогава бях много схватлива и веднага намирах правилните звезди от определеното съзвездие. Проблемът обаче беше, че тези съзвездия на мен не ми приличаха нито на мечки, нито на кораби, определено нямаха нищо общо и с древни владетели. Една нощ казах това на тати, с риск да го вбеся затова, че обиждам любимата му наука. Той обаче само се усмихна и ми каза: — Тогава измисли други, луничката ми. Можеш да сътвориш всичко, стига да поискаш. Дори да е цяла нова наука. И така започнахме всяка нощ да измисляме все нови и нови картини в небето и аз развълнувано ги прерисувах в една тетрадка. Но забравих тетрадката вкъщи. Вече не мога да си я взема. — Тук е твоят дом сега. Не ти трябва някаква си хартия. Всичко се пази ей тук - Джейк потропа с два пръста по главата си. - Покажи ми. Ким се поколеба и после посочи някъде наляво. — Виждаш ли тези шест по-ярки звезди ето там? Около тях има още много по-бледи. Това е Феникс. Ето, виж, това са му крилете, а това главата... - заобяснява оживено тя, сякаш отново е на шест годинки. После му показа още едно-две съзвездия и накрая му каза: — Сега е твой ред. Моля?! Какво било? Та той си нямаше и понятие от астрономия и реални съзвездия, камо ли да си измисли свое. Но знаеше, че трябва да опита. За нея очевидно беше важно. Съсредоточи се и започна да оглежда всяка великолепна групичка от звезди поотделно. Хммм... — Ето, виж, виж! Ето там! - започна да сочи с леко потрепваща ръка към въпросното място, все едно че беше кой знае какво. Е, не беше. - Не ти ли прилича на 8? Е, не точно 8, обърната е. Ето, виж, тези са на диагонал, тези се пресичат, а ето тези от двете страни показват овала. Кажи ми, че и ти го виждаш! Поне да не изляза съвсем пълен идиот. — Там ли? - попита несигурно Ким в отговор. Джейк леко и кимна и тя започна да присвива очи срещу небосвода и после леко се засмя. Една малка победа, помисли си Джейк. — Боже, на това ли му викаш обърната 8? Това е знака за безкрайност! И да, разбира се, че го виждам! Да, знака за безкрайност! Как не се сети? Изтегляне 0.5 Mb. Сподели с приятели:
|