Неда Денчовска Той София интерарт 2018
Изтегляне 0.5 Mb.
|
Свързани:
той
| Двадесет и пета глава
Принцесата Три дни. Три дни на редовни тренировки. Три дни на безполезни опити на контрол над водата. Три дни на работа в имението. Три безполезни дни, в които не откри нищо. Зловещите синини още покриваха врата ѝ, сякаш бяха стари играчки, забравени във времето. Сякаш не искаха да спрат да ѝ напомнят за присъствието си. Затова, че отново се бе провалила. Не искаше отново да попада в плен на мислите си. Откога беше станала толкова чувствителна и депресирана? Винаги си била такава, прошепна едно нежелано гласче в главата ѝ. Ким издиша всичките букви и символи от главата си, прочисти безполезните листи от разхвърляните чекмеджета. Позволи си миг спокойствие и попадна там, където се чувстваше най-спокойна. Смела. Силна. Добра. Умна. Там, откъдето извираше целият ѝ свят и се завърташе около оста си, за да се върне отново у дома. Това бе книгата. Ким се превърна в една непозната дума, непонятна и самотна. Сгромоляса се върху страницата и се сви в ъгъла на изречението, където компания ѝ правеше само точката. Обаче се случи нещо неочаквано. Буквите ѝ се подредиха. Сричките придадоха значение на думата, която представляваше тя. Тогава се чувстваше наистина разбрана. Наистина на мястото си. ~
Ушите ѝ прокънтяха. Енергични удари по дърво разкъсваха въздуха. Явно някой наистина искаше да влезе. На лицето ѝ се появи искрена усмивка и тя поклати глава развеселена. Нямаше кой друг да е, освен него. Завтече се надолу по стълбите и, преди да отвори вратата на приятеля си, го чу да изсвирва силно. На мач ли си мислеше, че се намира? — Ей, гълъбчета? - провикна се Рики. Ким почти успя да види типичната му усмивчица. - Да не мислехте, че толкова лесно ще се отървете от мен? Това, че ви оставих малко да се погледате влюбено на спокойствие, изобщо не означава, че можете да ме пренебрегвате по този ужасен начин! Приятели ми били те! Ха! - отново заудря с юмрук някъде над дръжката и Ким се уплаши, че идеята му е не да отвори вратата, а да я разбие. - Отворете скапаната врата! Ким сметна за необходимо да не го кара повече да чака и натисна рязко дръжката. Отваряйки, едва не отнесе юмрука, предназначен за дървото. — Най-после! - Рики се опита да изглежда ядосан, да направи сърдита физиономия. Е, не му се получи и Ким се разсмя. Рики последва примера ѝ и започна през смях да ѝ се кара, все едно, че той бе съседът, на когото Ким случайно бе счупила прозореца. - Що за пиленце си ти? Бавно, бавно, но пък чак толкова? Къде ти отидоха крилцата? Направо ми се откъсна ръката, докато благоволиш да ми отвориш - добави и посочи платнената чанта, пълна с кутии с храна. - Не стига, че не ми отваряте, но и Господин Разсеяност Отнесенпоглед не благоволи да ме удостои с височайшото си присъствие! Извикай го, по дяволите! Ким се разсмя от все сърце. Беше направо невероятно какво съумяваше да направи с нея само за броени минути. От депресирано и вглъбено в мислите си нещастно момиченце, се превърна в зряла дама, радваща се на живота. Оценяваща всеки ден, миг и секунда, които ѝ бяха отредени да изживее. Завъртя се с такъв замах, че косата ѝ литна във въздуха и освободи раменете. Усмивката ѝ помръкна. Чак сега осъзна в какво беше облечена. Тъмносиньото ѝ потниче нямаше яка. Нито пък шал. Нищо не прикриваше случката, която явно искаше да я съсипе напълно. Нещо удари земята. Рики бе изпуснал торбата с китайско. Въпреки че косата ѝ отново покриваше врата, Ким не посмя да се обърне. Не помръдна и на милиметър. Може би въздухът щеше да я скрие, да я избави от това, което препускаше с хиляда и триста километра в час, готово да я отнесе от пътя. — Обяснение - гласът на Рики трепереше от гняв. - Веднага. Ето, вече започваше да се разтваря във въздуха. Само още малко и щеше да изчезне. Да избледнее и да стане невидима. Само още малко... Още съвсем малко... — Ким, обърни се - рече Рики с учудващо равен тон. Тя имаше чувството, че някой друг командва тялото ѝ, а тя седи и гледа отстрани, безпомощно взираща се в собствената си плът. Този някой изработи стоманени ръце, хвана раменете ѝ и я обърна. Очите ѝ някак все още имаха контрола и благоразумието да разучат шарките на килима до най-малката подробност. — Откъде са? Боже, колко изящни шарки! Дори не бе предполагала колко е интригуващо парчето плат под краката ѝ. Колко изящно се преливаха различните нюанси на синьото… — Отговори ми, по дяволите! О, я виж, имало и спирали! Той повдигна брадичката ѝ и я принуди да срещне тъмните му кафени очи. — Хайде, ангелче - тонът му стана мил, дори ласкав и грижовен, - намери от кого да криеш, а? — Рики, аз... Просто... - започна да нарежда едно след друго нечленоразделни оправдания. Чу забързани крачки. Джейк застана на няколко метра от тях. Рики не свали поглед от нея, сякаш изграждаше невидими решетки, с които да я приклещи в това положение. Помаха с ръка по посока на Джейк и се подсмихна насреща ѝ, без тази усмивка да е предназначена за нея. — Здравей, братле! Как сме? - Обърна се той към Джейк, отново без да я изпуска от поглед. - Това пиленце се държи доста странно днес. Аз ли съм идиот, или тук става нещо, което „Мисис Потайност” - не пропусна да направи кавички във въздуха със свободната си ръка - не иска да сподели? Отговор не последва. Ким беше с гръб към Джейк и не видя как беше реагирал, но очевидно бе кимнал или нещо подобно, защото Рики продължи: — Е, отдъхнах си! Поне не съм единственият в неведение. А сега, кукличке - погледът му отново се съсредоточи върху нейния - доприпкай до дивана и започвай да пееш всичко, което си скрила. Защото мразя да съм в неведение. Никога не съм. И не мисля този път да е изключение. Решетките леко помръднаха и очите ѝ успяха да се извърнат в друга посока. Е, браво Ким!, помисли си, Добре се подреди! Като си толкова умна, че да те спипат, сега не само ти може да умреш. Вече нищо не зависи единствено и само от теб. Поздравления! — Хайде, пиленце! - подкани я Рики, като я потупа по гърба - Колкото по-бързо свършиш с разказа, толкова по-бързо ще отделим нужното внимание на храната. Хайде, хайде! По живо! Ким се просна на дивана и в главата ѝ се завъртяха хиляди варианти на по-нестраховито обяснение, но май всеки път ѝ се получаваше по-зле. Сигурно щеше да е най-добре да им каже всичко, както си беше. Така и направи. Е, поне мозъкът ѝ опита. Устата ѝ обаче подло заговорничеше с гласа и тайно изстреля три патрона между устните ѝ: — Ще открия принцесата. Никаква реакция. Или по-скоро - никой не продума. Все пак Ким добре разчете удивените изражения на момчетата. Всяка клетка в нея започна да трепери. Очакваше да ѝ се развикат. Да я нахокат. Да ѝ обяснят що за глупачка е, че да си мисли, че е нещо повече от всички измрели, без така или иначе да успеят да открият принцесата. Мислеше, че едва ли не ще я заключат в някой килер и ще ѝ забранят да излиза. Но не. Разбира се, че на нея трябваше да се падне най-кошмарната реакция. Приятелите ѝ се взираха в нея. Безмълвно. Съсредоточено. Мозъкът ѝ започна тихо и монотонно да нарежда: Аз съм дума. Аз съм буква. Една незначителна запетая. Ще се слея в текста и ще изчезна. Невидима съм. Аз съм дума... Гласът на Джейк прекъсна безсмисленото ѝ убеждаване. — Шегуваш се. — Очевидно не, братле - обади се Рики. Явно искаше да се засмее, но звукът повече наподобяваше ръмжене. - Знаех си аз. Знаех си. Не биваше да ѝ казвам за принцесата. За краля. Или дори за онова долно животно Итан. Как не се досетих! Било е като да кажеш на пиленце как да излезе от клетката си. А както знаеш, Джейки, нашето е много своенравно и инатливо. Джейк стана на крака и Ким вдигна погледа си, тежащ хиляди килограми. Той впи очи в нейните и тя остана да лежи на пода, покосена от стометрова вълна от въпроси. Изражението ѝ остана непроницаемо. Беше се научила добре да крие своите емоции от родителите си и това страшно много ѝ помогна сега. Каквото и да ѝ кажеше Джейк, тя вече плаваше в дълбокото. Нямаше връщане назад. — Ким, не... - момчето така и не довърши. — Стига, Джейки - прекъсна го преспокойно Рики, като не си направи труда да стане от стола. Посочи Ким с ръка. - Не я ли виждаш? Това решително вироглаво изражение. Не знам за теб, но аз го гледам всяка сутрин в огледалото. Ако ти си беше наумил нещо, щеше ли някой да успее да те спре? - Джейк го погледна на кръв, но усмивката на лицето на Рики си остана все така лъчезарна. Махна с ръка и продължи - Очевидно не. Каквото и да ѝ приказваш, без значение колко е логично и каква страхотна реч може да излезе, тя вече е взела решението. Като гледам, в момента въпросът е дали ще сме с нея, или не - Рики я погледна толкова разбиращо, че Ким се зачуди как след толкова години, прекарани без приятели и сред страниците на десетки книги, бе успяла да си намери такива страхотни приятели. - Нали така, кукличке? Джейк също я погледна. И двамата очакваха отговора, който така или иначе беше достатъчно очевиден. Ким се усмихна леко и кимна. Джейк въздъхна, а усмивката на Рики стана още по-широка. Ким можеше да прочете по лицето му думите "казах ти", които очевидно много искаше да сподели с приятеля си. Джейк не му обърна внимание. — Добре тогава - рече примирено. - Какъв е планът? Това беше проблемът. Нямаше такъв. Колкото и да мислеше, колкото и да разсъждаваше… Та тя дори не знаеше какво ще закусва! Камо ли да има план. Но в едно нещо беше сигурна. Нямаше да се спре пред нищо. Каквото и да ѝ костваше, нямаше да се предаде, докато в тялото ѝ останеше толкова малко кръв, че мозъкът ѝ да откаже да се бори. — Ще намерим принцесата – думите ѝ прозвучаха толкова решително, че имаше чувството, че не излизат от нейната уста. - И ще я върнем на трона. На всяка цена. Изтегляне 0.5 Mb. Сподели с приятели:
|