Неда Денчовска Той София интерарт 2018
Изтегляне 0.5 Mb.
|
Свързани:
той
| Как е възможно да успява да разтегли устните си толкова много?, помисли си.
— Колко интересно - той отново пристегна хватката около врата ѝ и дробовете ѝ се превърнаха в спукана топка, изпускаща целия жизненоважен въздух. - Нека ти кажа едно нещо, чаровнице. За твое съжаление достъпът до личната ми библиотека е силно ограничен. Неочаквано катранът се превърна във безобидна вода, а ръцете му се отпуснаха и тя се строполи на пода, а кислородът бавно започна да заличава болката. Въпреки всичко усети познат вкус в устата си. Собствената ѝ кръв се опитваше да възпрепятства оцеляването ѝ. — Връщай се на работа - бе последната присъда на Пъкъла за нея, отправена ѝ от самия Дявол. Тя остана още дълго на пода, неспособна да спре раздиращата болка, притискаща дробовете ѝ. ~
Лин тъкмо полираше прозорците в една от стаите за гости, когато чу нечии тромави стъпки. Ако беше просто една прислужница едва ли би развила подобен слух, но тъй като бе Они и тя си имаше своите дарби. От друга страна пък беше в къщата на поробителя на Селестиана. Тук винаги трябваше да си нащрек. Е, явно Хейли го бе научила по трудния начин. Клетото момиче се препъваше по коридора. Ходеше бавно и с вдигната глава. Челюстта ѝ бе здраво затегната. Очевидно не бе мекушава. Явно не искаше да ѝ проличи болката, въпреки че на Лин не ѝ убягна, че всяка нейна крачка е истинско изпитание. — Всичко наред ли е? - излезе от стаята и се опита да изиграе ролята на спокойно момиче възможно най-добре. Ала как можеше да остане равнодушна при вида на ужасните синини по врата ѝ? Долен мерзавец. Щеше да го накълца на парченца. Тъкмо да си помисли, че може би Итан не е толкова лош, и тогава той решаваше, че е редно да удуши някой? Един път ти помага със съдовете, усмихва ти се някак топло и кара бузите ти да пламнат, а после почти убива новата си прислужница. Сякаш е двама различни човека. — Не - дрезгавият глас на Хейли я изтръгна от унеса, но и накара гневът й да зажужи още по-силно. Вече беше почти невъзможно да не му обърне внимание. Направо се възхищаваше на силата на момичето и на усилията му да не покаже емоция. - Просто в това имение има прекалено много мебели за бърсане - някак успя да се усмихне леко, но после явно реши, че ѝ коства прекалено много, затова леко помаха и се отдалечи по коридора. Лин въздъхна и се облегна на стената. Естествено, че Хейли нямаше да ѝ каже. Момичето не пожела да ѝ довери дори истинското си име. Но тези очи... Бяха ѝ толкова познати. Дали пък... Не, не, не. Лин, наистина здраво ти е захлопала дъската, скастри се наум и се върна към прозорците. ~
Ким не бе очаквала първият ѝ работен ден да е толкова ужасен. Е, имаше и хубава страна. Все пак още беше жива. Дробовете ѝ някак още имаха силата да изтласкват рязко въздуха през гърлото ѝ и тя ненадейно отрони напиращата да излезе тежка въздишка. Вдигна яката на тениската си възможно най-високо и тя доброволно се уви като бръшлян около врата ѝ и почти закри всички ужасни синини. Дано Джейк не ги видеше. Ако се наложеше да му разкаже случката от днес, трябваше да му сподели абсолютно всичко. Целия си нескопосан план. Не искаше да го забърква. Още не. Прибра се и тръгна да изкачва стълбите. Откога краката ѝ бяха от олово? Въпреки пулсиращата болка в главата, която разхвърляше всички чекмеджета и разпиляваше листовете из мозъка ѝ, тя се насили да продължи нагоре. Колко хубаво щеше да бъде, ако просто не го срещнеше. Едно стъпало. Няма го. Две стъпала. Още малко и ще стигна до леглото. Три стъпала. Няма го. Четири стъпала. Каква съм късметлийка! Явно наистина няма да го видя! Пет стъпала. О, не. — Хей, Ким! - подвикна ѝ весело до болка познатият ѝ любим мъжки глас. Джейк ѝ се усмихваше от основата на стълбището. Очите му светеха по-ярко и от комети. Светлинките плуваха грациозно из тъмните вълни, запълващи ирисите му. Тя се обърна изцяло към него, обзета от нова сила. Присъствието му я изпълваше с някаква прекрасна енергия, обличаше я с мантия от кураж и блаженство, прикривайки изцяло разпокъсаните дрехи на страха и отчаянието, които така ѝ не съумяваше да свали. Изцяло забрави защо го избягваше. Усмивката на Джейк помръкна. — Ким - рече със сериозно изражение, изпълнено с раздразнение и ярост - какво се е случило? Не знаеше как да му отговори. Не можеше. Не биваше. Нямаше да му отговори. Тя се обърна отново, пое си дълбоко въздух и продължи с беззвучното си броене. Едно стъпало. Две. Три... Ръката му легна върху рамото ѝ и я закотви на място. — Ким - рече нежно и грижовно, - от къде получи тези синини? Той свали бавно яката ѝ и прокара връхчетата на пръстите си по всеки синьо-лилав кръг. Ким настръхна като котка. Оставаше ѝ само да замърка. — Кой ти причини това? Наистина не ѝ даваше сърце да му отговори. Не сега. Не толкова рано. Пак опита да се измъкне, но този път Джейк я хвана за ръката и я завъртя с лице към себе си. Тя потъна от срам в мига, в който видя угриженото му изражение. Очите му трескаво я заоглеждаха за други наранявания, но не откриха нищо и пак срещнаха нейните. Неговото нощно небе се сля с нейния океан и го приклещи под себе си. Явно нямаше да се измъкне. Но все пак трябваше да опита. — Не е важно - промълви тя и го погледна извинително, като се постара да му втълпи, че не ѝ се говори за това. Не можеше да си прости, че я е спипал толкова лесно. Той отхвърли всичките ѝ откази за отговор с искрен смях. — Важно е. Ако не ми кажеш кой е бил, ще извия вратовете на абсолютно всички в скапаното имение - очите му засвяткаха дяволито и Ким не бе сигурна дали се шегува. Май не биваше да рискува. — Итан - името се изплъзна от устата ѝ като крадец, неуспял да се скрие от полицията. — Долно копеле! - процеди той през зъби. - И няма да ми кажеш защо, нали? — Амии... да. Виж Джейк, имам си причини. Когато му дойде времето, ще ти каже всичко. Обещавам. — Май няма какво друго да направя, освен да се съглася - той пусна ръката ѝ и Ким веднага се затича нагоре. Идеше ѝ сама да се удуши затова, че крие от него. Дано скоро намереше пролука в земята, в която да потъне веднъж завинаги. Изтегляне 0.5 Mb. Сподели с приятели:
|