Неда Денчовска Той София интерарт 2018
Изтегляне 0.5 Mb.
|
Свързани:
той
| Днес ще направя нещо. Ще открия ново парченце. Страх, предизвиквам те да ме спреш!
Щеше да прерови всяка стая. Всяка врата, всяка лампа и тъмна ниша. И щеше да започне от личните покои на Итан Родригес. ~
Итан седеше в стаята си и се правеше на много заинтересован от връзките на обувките си. Уж четеше книга, преглеждаше документи или спеше, но истината бе, че чакаше. Чакаше, чакаше, чакаше. Проследяваше с мисълта си всяка безкрайна секунда, изливаща се от него и изличавана завинаги в миналото. Знаеше, че тя е там. Някак усещаше присъствието ѝ. Познаваше я отлично. От наперената походка и червените обувки на ток, до решителната предизвикателна усмивка и медените кичури, стичащи се около лицето ѝ. Това момиче. ТОЙ беше прав. Наистина му влияеше зле. Но какво от това, по дяволите? Каква работа беше на НЕГО да се занимава с личния живот на Итан? Вече и с камери ли го следеше? Майната му! Спря да му пука дали го чува, вижда или чете мислите му. Майната му! Нямаше да се откаже от нея. Лидия Самърс. Боже, това име. Толкова различно от нея. Толкова нейно и еднакво. Преди мислите му да се изплъзнат от каишките си и да се разбягат из стаята вратата се отвори рязко и ги сплеска като палачинки на стената. Две червени токчета изтропаха по мраморния под. Лидия. Лин. Госпожица Самърс. Лин... Както и да е. — Къш от тук - властните нотки в гласа ѝ погалиха ушите му и той се зачуди дали е възможно да я заобича още повече. Властна. Красива. Да, това наистина бяха хубави качества, но не това беше нещото, с което тя винаги успяваше да го привлече като магнит. То беше... друго. Думата висеше на езика му и той я разбираше. Сърцето му я разбираше. Но гласът му - не. Виждаше я, ала не знаеше как да я прочете. Звуците се биеха един с друг в неестествена фалшива мелодия, която го раздираше от вътре. Почваше да губи надежда, че някога ще разшифрова тази дума. — Ехо? - тя почука на стената, за да привлече вниманието му. - В Рая ли се пренесохме, Господин Итан? Сигурна съм, че Седмото небе се намира в друга стая. Може и да е съседната. Не знам. Но ти можеш да провериш! Или пък да направиш нещо друго. Всъщност не ме интересува особено. Само едно нещо. Излез от стаята, иначе няма да стъпя тук до неделя без значение дали ще ме уволниш, или не. Да, наистина можеше. Със Саманта, Рейчъл и Тес стана точно така. Трябваше да се знае кой е шефът. Да, Лидия го правеше за посмешище понякога. Но имаше разлика. Сякаш тя беше единственият човек, който не го мразеше и в червата. Затова се будеше всяка сутрин. Само тази една единствена надежда му беше останала и колкото и да твърдеше ТОЙ, че може да му осигури всичко, не можеше. Ако Лин го намразеше истински, вече за него нямаше да има надежда. Дано сутринта, в която тази надежда угасне и той заспи завинаги, да не е скоро. Стана, прекоси стаята и излезе през вратата. ~
Ще отворя чекмеджето. Не, няма. Ще го отворя. Не... Лин не беше такава. Наистина, да бъде лошо момиче си оставаше в кръвта ѝ, ала не и това. Ако имаше нещо нередно, отдавна да е разбрала. Искаше ѝ се просто да му вярва. Но той си беше той. Или може би те? Итан Родригес. Хладнокръвният убиец и милият красавец. Но кое беше лицето и кое - маската? Колелцата изскърцаха и чекмеджето се отвори. Вътре нямаше нищо. Не, всъщност, ако трябваше да бъде точна, поне един пръст прах застилаше повърхността като току-що навалял сняг. Тя изсумтя и взе парцала. Браво, Лин! Поздравления за смелостта! Но тогава забеляза нещо. Беше мъничко, направо микроскопично. Свряно в ъгъла стърчеше малко парченце черна хартия. Тя го подръпна и дъното на чекмеджето помръдна. Двойно дъно? Естествено. Повдигна леко дървената плоскост и я измъкна. Сега вече картинката беше различна. Имаше още много черни листчета, очевидно прилежно сгънати, за да не заемат място, също и черни пликове за писма. Е, явно онази част с „просто да му вярва” отпадна. Не беше забелязала, че още стиска малката хартийка в юмрука си. Пъхна я в джоба на престилката си и бързо намести отново дъното и затвори чекмеджето. Добре, че не почисти вътре. Как само щеше да се издаде! Започна да бърше бюрото тъкмо навреме. Итан влезе в стаята. Тя не го погледна. Опита просто да звучи естествено. — С теб не се ли разбрахме нещо? – попита той с равен глас и се отправи към рафтовете с папки и книги. За щастие Итан си остана скътан в своя ъгъл. — Не забравяйте, че това е моята стая и можех изобщо да не Ви казвам за съществуването ѝ - сопна ѝ се той. Е, все пак поне не беше в лошо настроение. Заядливо, но не и лошо. Значи днес Итан бе „милият красавец”. — Е, аз пък можеше изобщо да не идвам да чистя стаята и тогава ще тънеш в прах и мръсотия - за да подсили ефекта на думите си духна праха от бюрото в негова посока. За един миг цяла орда прашинки се отправиха с елегантни и грациозни стъпки към Итан. Безупречният му черен костюм за пръв път изпадна в беда. Итан се отдръпна от стената като подплашено кутре и някак си се оказа по-близо до нея. Пет метра. Изтупа костюма си и я изгледа дяволито. Очакваше, че ще я нахока и ще ѝ закрещи, но явно „милият красавец” имаше други планове. Събра прах от бюрото и преди Лин да осъзнае какво става, мръсотията полепна по лицето ѝ. Това беше. Война! Лин взе препарата и опръска сакото му. Той изтръгна парцала от ръцете ѝ и го пусна в косата ѝ. Тя се разсмя. Естествено беше измислила подобаващ отговор. Мръсната вода от пода вече летеше към снежнобялата му риза. За жалост, Итан избегна атаката. Подхлъзна се на водата и за малко да падне върху Лин. В последния момент опря ръцете си в стената. Лицата им бяха на сантиметри едно от друго. Усещаше дъха му, топъл и мек, галещ кожата ѝ и изпепеляващ сетивата ѝ. Толкова беше близо. Итан също забеляза. Неочаквано разстоянието съвсем изчезна. Меките му устни докоснаха нейните и топли вълни обляха тялото ѝ. Имаше вкус на мента и блаженство, което теглеше Лин към дълбините на душата му, необятни и вълшебни. Той се отдръпна, за да я погледне. Тя не можа да реагира по никакъв начин. Очите ѝ изпиваха неговите, тялото ѝ тичаше из зелените гори и поля в зениците му, изпълнено с щастие и еуфория. Той отново се наведе и я целуна. Този път не толкова плахо. По-настойчиво. По-пламенно. Лин остана обезоръжена, стигнала дъното на океана и неспособна да изплува. Но тогава, из тъмната морска шир просветна нещо. Толкова скъпо и познато, толкова обичано и нежелано сега. Малка главичка, светла коса и сини очи. Сладка детска усмивка. Джейми я гледаше в очите и в погледа му беше цялата реалност, която сестра му си бе позволила да забрави за малко. Действителността я зашлеви безмилостно, изтръгна сърцето ѝ с двете си ръце и го остави да тупти самотно и тъжно. Крясъци в ушите ѝ. Той е убиец. Той ти отне всичко. Безжизненото тяло на Джейми и кръвта му, попила в килима пред очите ѝ. Тя избута Итан с двете си длани. Вятърът ѝ услужи със скоростта си и тя излетя . Бяга, докато не стигна килера, четири етажа по-горе, без да ѝ пречи, че се бе превърнала в птица с прекършени крила и разбито сърце, без да чува отчаяните викове на Итан, повтарящ името ѝ отново и отново. Опря глава в стената и удави чувствата си в сълзи. Изтегляне 0.5 Mb. Сподели с приятели:
|