Неда Денчовска Той София интерарт 2018
Изтегляне 0.5 Mb.
|
Свързани:
той
| Двадесет и осма глава
Черна котка Самовлюбен мухльо. Рики не разбираше какво специално може да има в този тип. Защо изобщо го следеше, по дяволите? Но пък щеше да е страшно полезно за него и тях, ако научеше нещо. Обаче ако си беше изгубил времето напразно, щеше да убие Ким. Ех, тази малка кукличка. Имаше чувството, че тя е сестричката, която никога не бе имал. Сладкото момиченце, инатливо и дяволито, но добро и наивно. Как да ѝ откаже дори и да е най-абсурдното нещо на света? А какво изобщо можеше да крие този...ъъъ... Кенеди? Кени? Кен? Хахаха. Кен. От някой Барби филм ли си беше бръкнал? Да, правилно си мислеше Ким. Барби и Кен бяха наистина подли създания. Че защо иначе ще ги гледат тригодишните? Сериозно ли очакваше тоя мухльо да е повече от нафукан идиот? Сигурно си мислеше: Хей, я виж, той сигурно е някой шпионин или изпълнява разни поръчки за Итан като в ей този филм! Да де, ама те не бяха в някой скапан филм. В тяхната хубава реалност си имаха един психопат, за който да избива и поробва беше детска игра. Ех, наивната му малка кукличка. Способна на много, силна и уникална, но видяла твърде малко. Тя имаше късмета Джейк да ѝ се притече на помощ, когато я преследваше професионален убиец. Е, някои не бяха извадили този късмет. Но, както и да е. Господин Кен излезе от Имението точно в и 45. Сигурно щеше да се срещне с Барби. О-о-о, страхотно! Това бе мечтата на Рики. Винаги се беше молил на падащите звезди да пропилее цялата си обедна почивка, за да види как неговите идоли Барби и Кен се мляскат в някоя тъмна уличка. Благодаря ви, звезди, че изпълнихте най-съкровеното ми желание. Кен се отправи нанякъде. Май се падаше юг. Или запад? Кого заблуждаваше. Никога не е бил добър по география. Един километър. Нищо. Два. Нищо. Десет. Нещо? Да бе! Нищо. Хей, Барби, къде се загуби? Едва на около осемнайстия километър Рики съзря нещо черно в далечина. Очевидно не беше мутирала муха, така че сигурно това бе сградата, към която вървеше Кен. След като приближи достатъчно, за да различи по-ясно къде отива мишената му, Рики започна да се убеждава все повече и повече, че на Ким наистина ѝ предстоеше смърт. Малка едноетажна къща насред полето, черна със сив покрив и няколко малки прозореца. Не се виждаше да има врата. Сигурно и нея бяха полели с катран. Защо ѝ трябваше да го праща за зелен хайвер, дявол я взел?! Добре де, добре. В интерес на истината имаше две неща, които не изглеждаха наред. Номер едно: Черно. Абсолютно същото като това на Имението. Номер две: Една единствена къща. Черна. Насред пустошта. Че защо не? Кен почука на една от стените. Вратата. Пантите изскърцаха пронизително. Доста зловещо. Но Кен дори не трепна. Както и да е. Вратата отвори... Е не! Това вече наистина го разби. Стара жена, каква ти жена, дори направо бабичка, се появи на прага. Държеше черна котка в ръцете си. Ако се преместеше малко по-наляво от животинчето нямаше да се вижда нищо друго, освен искрящите златисти очи. Дори отдалече изглеждаха доста зловещо. Котката му изсъска и момчето се скова. Рики се приближи под прикритието на избуяли храсти и видя изписания ужас на лицето на Кен. Що за котка, по дяволите? Козината на адското създание настръхна, а оголените му зъби лъснаха на ярката светлина на обедното слънце. Бабата пусна животното на земята и въпреки отличителния си цвят, то се скри изцяло във високата зелена трева. Рики се опита да си наложи да продължи да следи Кен. Тази ужасяваща котка обаче... Какво ти става? Това е една скапана котка. Кротни се, Рики! Дори петгодишните имат по-малко развинтено въображение. Стегни се!, заповяда си. Докато се усети, той и Бабата вече бяха влезли в къщата. Рики приближи максимално и леко се надигна, за да надникне през прозореца. Добре, очевидно днес късметът не беше на негова страна. Посрещна го разноцветен витраж, в който се отразяваше той и пустошта зад него. Каква прекрасна изненада! На Рики вече му идваше да разбие прозореца, да намери онзи глупав позьор и да го разпита както си му е реда. Неочаквано размисли. Две искрящи очи и оголени зъби се отразяваха във всяко малко разноцветно квадратче пред очите му. Рики затвори очи и ги стисна силно. Къщата на Джейк, къщата на Джейк, къщата на Джейк... КЪДЕ проработи тъкмо навреме. Как обожаваше ДАРБАТА си точно в момента. ~
— Разочароваш ме, момче - каза му плътният строг глас в тъмнината. - Дъниш се отново и отново. Вече не знам защо изобщо още си ми нужен жив. Той стисна зъби. Разговорът не вървеше на добре. — Имам нова задача за теб. Сегашната не се отменя, естествено. Приемаш ли? — Слушам Ви. Изтегляне 0.5 Mb. Сподели с приятели:
|