Неда Денчовска Той София интерарт 2018
Двадесет и четвърта глава
Изтегляне 0.5 Mb.
|
Свързани:
той
| Двадесет и четвърта глава
С всичка сила Ким крачеше забързано към Имението. 11:22. Май наистина щеше да закъснее. Увеличи музиката и тя заглуши всичко останало и я заля като приливна вълна. Колко мразеше тишината. Колко обичаше музиката. Когато някоя мелодия звучеше в главата ѝ, имаше чувството, че може един ден да се събуди и да направи нещо като хората. Че може да осмисли всичко. Че може да покори света. Сутринта се събудиха рано и Джейк ги пренесе отново у дома. Закусиха, а през останалото време тренираха в оръжейната. Хрумна ѝ да поупражнява и новооткритите си способности. Наля една чаша вода и започна да се взира в нея, мъчейки се да втълпи на една част от течността да се вдигне във въздуха. Явно втренченият ѝ поглед не бе достатъчно заплашителен и не подейства на водата. След още известно време безполезно взиране се отказа и отиде да се приготви за работа. Облече тениската и постави полата на кръста си. Огледа се и едва не разкъса оскъдното парче плат, едва покриващо половината ѝ бедра. Захвърли полата във възможно най-тъмния ъгъл в стаята си и облече обикновени черни дънки, придружени от кецовете ѝ в коралово. Наистина ненавиждаше да носи каквито и да е униформи. Искаше поне за дрехите си сама да взима решения. Но не! Дяволът трябваше и за тази глупост да помисли. И ето я сега. Върви, стараеща се да не обръща внимание на заобикалящия я свят. Още не можеше да си втълпи, че този град е нормален. Не и след като видя бара Найтъни. Не и след красивия бряг на ръба на океана. 11:56. Закъсняла на първия работен ден. Колко хубав старт на фалшивата ѝ кариера. ~
Почука и за жалост този път вратата отвори Лин. Явно нямаше да ѝ се размине толкова лесно, колкото се надяваше. Лин я измери с поглед, огледа хубаво всеки детайл на облеклото ѝ, сякаш се чудеше дали Ким ще си пасне с шикозния ѝ безупречен стил. Супер модела, който май ѝ се падаше шефка, седеше пред нея най-спокойно на високите си цикламени кокили, придружени с червило и часовник в същия заслепяващобонбонен цвят. Как винаги успява да е толкова красива?, попита се наум Ким. Както и да е. Явно цикламеният часовник не служеше само за украса. След като погледна малкия циферблат, запълнен с още по-миниатюрни чертички, изражението на Лин се смени от преценяващо на бясно. — 12:06! - кресна на Ким - Как може да си такава? Ами първото впечатление? Не я е срам! Да ми закъсняваш още от първия ден! - после отново я огледа и задържа пронизващо сините си очи върху дънките на Ким - И униформата не спазваме значи? Просто недопустимо! - погледна я още веднъж, въздъхна примирително и се завъртя на пети. Е, може би по-скоро токчета. - Тръгвай! Без да задава въпроси, което беше страшно необичайно за нея, Ким се забърза след Лин. Мерна с периферното си зрение как Кенеди се залива от смях в един ъгъл на антрето. Идваше ѝ да му зашие устата. ~
Не очакваше, че ще намрази тази работа толкова бързо. Когато Лин ѝ бе казала да избърше праха, Ким си бе помислила: Е, какво пък толкова. Ще свърша бързо. Тогава обаче не бе осъзнала колко много мебели има в тази сграда. Десетки. Стотици. Хиляди. Мебели, мебели и мебели. Тъкмо си мислеше, че е свършила с някоя стая и какво да види? А, още един мебел! Каква изненада! Направо ѝ идеше да ги направи на трески. Но пък имаше и добра страна. Фактът, че трябваше да избърше всеки сантиметър от Имението с дадения ѝ от Лин парцал, ѝ даваше възможност и да огледа всичко наоколо. Прерови всяка ниша от всяка стая. Ала нищо. Нямаше абсолютно нищо. Поне засега. Прекрачи прага на кабинета на Итан и затвори безшумно масивната дъбова врата зад гърба си. Залови се за работа. Започна от разхвърляните по бюрото документи. Фактури, приходи и разходи. Молби за напускане и отпуски. Всичко беше абсолютно изрядно, но най-странното беше, че нямаше оплаквания, известия за протести и бунтове… Нищо. Сякаш хората в този град просто не съществуваха. Умът ѝ не можеше да го побере. Прерови чекмеджетата. Всяко кътче на разхвърляното му бюро. Нищо. Сякаш Итан бе най-обикновен човек, а не безмилостният тиранин, поробил цяла Селестиана. Но той беше. И просто не бе възможно всичко да е толкова изрядно. И тогава ѝ просветна. Библиотеката! Забърза към нея и очите ѝ трескаво попиваха заглавие след заглавие. Но тогава силна болка прониза китката ѝ. Нечии ръце я дръпнаха рязко назад, а после я притиснаха о стената. По гръбнака и главата ѝ се разля такава болка, че имаше чувството, че костите ѝ завинаги ще си останат впримчени в катрана, полепнал по стената така незабележимо. Тя попадна в капана на силата му. Нямаше измъкване. Черният материал се разля по тялото ѝ, лицето ѝ, очите ѝ, погълна я в себе си и замъгли всичките ѝ сетива. Остана само болката. Въпреки всичко дробовете ѝ се бореха за въздух. Въпреки всичко усещаше стоманените белезници от студената му кожа. Стискаха врата ѝ с всичка сила. Цялото ѝ тяло крещеше с хиляди гласове. Дробовете: Кислород! Вратът: Пусни ме! Ким: Нека болката спре! — Хейли, - по лицето му се разля усмивка, лишена и от капка веселие - каква приятна изненада! - очевидно не беше приятна. Той отпусна хватката си дотолкова, че Ким събра достатъчно сили да оголи зъби насреща му. Дяволът явно остана стъписан от факта, че не се е строполила на колене да му се моли за милост. Усмихна се още по-широко. — Какво искаш? - попита той с преливащ от гняв глас. Радваше я, че го изнервя. Вложи последните си сили в нагла усмивка и измъчено изречение. — Обичам да чета - в крайна сметка не излъга тя. Изтегляне 0.5 Mb. Сподели с приятели:
|