Неда Денчовска Той София интерарт 2018
Изтегляне 0.5 Mb.
|
Свързани:
той
- Навигация на страницата:
- Тридесета глава Тик-так
| На това му се вика мозък, Джейк, ядоса се той на себе си.
— Е, как ще го кръстим? Или просто да си остане „безкрайност”? — Ким! - е, явно сърцето му беше отстъпило полета си до Марс на тази невинна дума. — Какво? - не разбра тя. Сега вече идваше моментът за срам. Имаше чувството, че са го потопили в лава. Лицето му придоби цвета на пламък. Добре че е тъмно, помисли си. — Да го кръстим на теб - повтори с плаха надежда да не си е проличало притеснението му. - Ти си моята безкрайност, Ким. Ти си моето съзвездие. Съзвездието, което винаги ще блести най-ярко в непрогледната тъма на небесната шир. Ти си моята безкрайност. Ким остана изумена. Но това не трая дълго. Хвана го леко за брадичката и го завъртя към себе си. Целуна го само веднъж, нежно и прекрасно. Устните ѝ погалиха неговите като морски бриз и после се отдръпнаха плавно като две красиви пеперуди. Двамата седяха вгледани един в друг няколко дълги мига, за които Джейк изпи с поглед всеки малък детайл от лицето ѝ. Извивката на миглите ѝ, ъгълчетата на устните ѝ, застинали в загадъчна полуусмивка. После тя отмести поглед и облегна глава на рамото му. Като че това е правил цял живот, той инстинктивно я прегърна. — Страх ме е, Джейк - прошепна толкова тихо, сякаш споделя нещо толкова съкровено, че дори гласът ѝ не иска да ѝ помогне. - Ужасно много. — Те трябва да се страхуват, Ким. Всеки един, който опита да те нарани. Тридесета глава Тик-так Кенеди я изнервяше. Едва го търпеше понякога. Лин някак още съумяваше да се владее, но това едва ли щеше да продължи още дълго. Наистина бяха приятели от отдавна, но това не означаваше, че ще му търпи арогантното поведение и факта, че си мисли, че тя би му казала всичко. Ако искаше да му каже, щеше, по дяволите! Но, ако трябваше да бъде честна със себе си, все на някого трябваше да каже. Да сподели всички объркващи чувства, които я връхлетяха като ураган след случката с Итан, да отвори черното писмо, което открадна. Да, наистина не можа да се накара да разтвори плика и да прочете съдържанието на изписания с мастило лист. Умът ѝ намираше само причини да не го отваря. 1. Ще те хванат и ще умреш. 2. Ще се окаже нещо, което не искаш да знаеш. 3. Ще е нещо твърде отговорно и опасно, а ти не трябва да се забъркваш в такива неща след Голямата битка. 4. Вече разби сърцето на Итан. Не е нужно да правиш същото и с доверието му. В крайна сметка най-вече я разубеждаваше 4. Въпреки че само предполагаше, че му е разбила сърцето, Лин изобщо не беше сигурна в това. Единственото доказателство беше онзи мимолетен поглед, който ѝ хвърли преди тя да изхвърчи от стаята му. Красивите му зелени очи тогава бяха изпълнени с твърде много печал и болка, за да понесе да го гледа за повече от секунда. Но най-вече раздвоената ѝ съвест проваляше всичко. Знаеше защо го отблъсна тогава. Ако беше приела целувката, ако беше отвърнала на това обещание, щеше да е предала всичките си роднини и приятели, които вече не бяха между живите, точно заради него. Но, ако това не беше правилното решение? Ако това се бе оказал шансът, любовта, ключът към семейството, ако Итан бе онази половинка от нея, която винаги е липсвала? Онази, която пази толкова дълго в тайна дори от самата себе си? Защото някъде дълбоко в себе си знаеше, че не ѝ е безразлично. Но тогава, какво я спираше и я закотвяше здраво на място, когато решеше, че ще отиде да му се извини и ще го целуне? Ако той я обичаше, какъв бе проблемът? Ами, може би фактът, че вече на беше сигурна в последното. В деня след онази целувка той се държеше толкова професионално и дръпнато. Не показа абсолютно нищо. На лицето му си остана сдържаната маска. Вече мина цяла седмица, а той се държеше все едно едва ли не бе забравил за станалото или просто не знае. Лин беше наясно колко бе нечестно това от нейна страна, но се изнервяше всеки път, щом се замислеше за неговия непукизъм. Може и да излизаше като долна лицемерка, но защо Итан се държеше така, след като ѝ помагаше в продължение на толкова дълго време? Вярно, понякога беше пълен задник, но нали ѝ бе доверил къде се намира тайният етаж? Нали се забавляваше с нея? Нали само преди няколко дни я беше притиснал до стената и я целуваше, сякаш от това зависеше животът му? Нали в някои дни четеше в очите му зле прикрито обожание? В някои дни. Още една загадка. Още една причина. Още нещо, което да им пречи. Откога обичаш някого само вторник, четвъртък и петък? Не схващаше. Е, докато тя правеше неуспешни анализи на чувствата си, той можеше да реши в крайна сметка обича ли я, или не. Лин щеше да има и предостатъчно време да събере цялата смелост, скрита в тъмните прашасали ниши на мозъка си, и да отвори зловещото черно писмо с кърваво червен печат от течен восък, на който бяха изобразени непознати знаци и завъртулки. Отново го измъкна от джоба на престилката си. Точно се нахъсваше да го отвори, убеждаваше се, че това е правилното решение, но тогава очите ѝ срещнаха малкото парченце хартия в ръцете ѝ и отново отказаха пръстите да изпълнят заповедта. — Хей Лин! - от другия край на коридора я връхлетя звънкият мелодичен глас на Хейли. Лин изпусна писмото и звукът отекна в костите ѝ. За щастие мозъкът ѝ си знаеше работата в такива извънредни ситуации и реагира бързо. Левият й крак се премести мигновено, скривайки успешно писмото зад двете ѝ токчета. Черното на писмото се сля с абаносовия мрамор и остана да се вижда само загадъчният печат. Хейли се появи иззад ъгъла. Отново не беше с пълната си униформа. Вместо пола и дамски обувки отново носеше черни дънки, пасващи идеално на катранения водопад, стичащ се по раменете и част от гърба ѝ, коралови кецове и униформена блуза. Върху деколтето ѝ висяха две малки слушалки в цвят индиго, а от джоба ѝ се подаваше плейър. — Какво е това? - попита с равен, но любопитен тон. Нямаше нужда да уточнява за какво говори. Беше твърде очевидно и за това Лин не искаше да рискува да пита. Накрая обаче реши да се направи на някоя безмозъчна кифла и на лицето ѝ цъфна една глуповата усмивчица. — Кое? - попита с възможно най-невинното си гласче. — Много добре знаеш, Лин - изгледа я Хейли изпитателно. - Не ми се прави на някоя блондинка с психични проблеми. Е, този план пропадна. Трябваше да мине на план Б. Обаче план Б нямаше. — Хайде де, сериозно ли ми имаш толкова малко доверие? Покажи ми. Всъщност, Хейли беше права. Защо да не можеше да ѝ каже? Лин се обърна, вдигна писмото и го подаде на приятелката си с думите: — Намерих го в нещата на Итан - реши да не ѝ казва за тайния етаж. Това вече си беше работа на Родригес. Ким огледа писмото и проследи фините вдлъбнати линийки по печата. Леко го натисна с нокътя си и направи прорез през средата на кървавия восък. Пликът зейна с отворена паст. Лин застана до Хейли, която се опита да прочете на глас безсмисления текст насреща ѝ: — Фзаа „Вяерндаевн” - уеонпшс пиатмаенр. Фзаа „Оаенпаовзяесб” - оионцаиаф зсанйаевята. — Чакай, чакай, чакай... - започна да заеква Лин, като не можеше да си обясни какво вижда насреща си. На черния лист наистина беше изписано точно това - една поредица от безсмислени думи в две безсмислени изречения. И да, мастилото наистина беше кървавочервено. Дали изобщо бе мастило? Потрепера погнусена от собствените си мисли. — Добре, Лин, нека повторим всичко отначало: Ти си намерила писмото в чекмеджето на Итан и си го взела. Нали така? Лин кимна. — Сега да видим. Значи нашият прекрасен работодател си разменя писма с някой, който е достатъчно умен, че да кодира по такъв начин. Защо му е на такъв човек да се занимава с Родригес? — Ами ако другата алтернатива е била смърт? - изстреля Лин без да мисли. Изтегляне 0.5 Mb. Сподели с приятели:
|