Неда Денчовска Той София интерарт 2018
Изтегляне 0.5 Mb.
|
Свързани:
той
| Тридесет и втора глава
Хилядите му разноцветни парченца 56 - вдишай, издишай. 57 - ще го убие. 58 - писна ѝ... 59 - ... той все да закъснява. 60 - стегни... 61 - ... повече... 62 - .... мускулите. 63 - вди... 64 - ... шай... 65 - ... изди... 66 - шай. 67- скоро... 68 - ... щеше... 69 - ... да... 70 - припадне. 71 - къде... 72 - ... беше... 73 - ... Джейк... 74 - ... по... 75 - ... дяво... 76 - ... лите? 77 - прекрасният хладен под. Красив, студен и освежаващ, той се притискаше към зачервените ѝ страни. 77 лицеви опори. Не е зле, помисли си. Повдигна се до седнало положение, опря дланите си зад гърба и отметна глава назад. Затвори очи и започна да вдишва и издишва по-равномерно. Едно, две. Едноо, двее. Пулсът ѝ забави ритъм. Повдигна едната си ръка, като остави цялата тежест на другата. Избърса челото си с опакото на дланта и отметна няколко влажни кичура назад. Дългата ѝ коса запарваше почти голия ѝ гръб. Въпреки че беше облякла само черно потниче, стигащо малко над пъпа, и къси панталонки в същия цвят, не можеше да търпи изгарящата топлина. Огледа помещението. Лежанки, чучела за стрелба и ръкопашен бой, стената с оръжията. Ето там! Точно пред няколко ръчно изработени арбалета, на пода бе поставена стъклена чаша, пълна с вода. Но... но тя беше толкова далече! Колко полезно би ѝ било да владее телекинеза или нещо подобно. Чакай малко! Нали тя беше ВОДА? Дали не можеше да извика течността от чашата да дойде при нея? Дали не можеше сама да създаде някоя-друга ледено освежаваща пръска? Пак затвори очи. Затърси из бездната в мозъка си някакъв признак за вода, но нищо. Моля те, моля те, моля те..., помисли си, и тогава намери къде е грешката. Казваше "моля". Защо, по дяволите? Това беше нейният мозък. Тя заповядваше тук. Прекрасни капчици започнаха своя дълъг път от косата на Ким. Реши, че сега не е време за душ и завъртя кранчето. Кожата ѝ, разочарована, че водата е спряла да я гали с нежните си студени ръце, отново започна да се стопля и постепенно малките капчици по плоския ѝ корем изчезнаха. Стига почивка, каза си, Джейк може да си спи и до обяд. Ким скочи пъргаво на крака. Постави ръце на кръста и огледа отново стаята. Погледът ѝ шареше нагоре-надолу по стената с оръжията, но нещо го теглеше към смъртоносните метални цветя със сребрист отблясък. Шурикени. Дванайсет на брой, с по осем листенца. Древни, загадъчни и ефикасни. Защо не? Окачи десет на колана си, останалите две постави в дланите си, готови за хвърляне. Зае позиция, затвори едното си око, за да се прицели. Шурикените полетяха. В красивия си танц на нежни пеперуди, те прорязваха въздуха и продължаваха към целта си. Глава и сърце. Перфектни попадения. Докато се усети, вече правеше нови и нови серии от по две, четири, шест шурикена наведнъж, изтръгваше ги бързо от мекото чучело и продължаваше. След известно време обаче започна да не улучва толкова добре. Крак. Дясна предмишница. Корем. Китката на лявата ръка. Поредният шурикен се устреми към чучелото. Ким чу шум от скърцането на старо дърво. Най-после! Джейк идваше тъкмо навреме да види как тя прави чучелото на пух и прах. Обаче цветето пропусна целта си. Подмина чучелото с бясна скорост и продължи напред. Времето забави своя ход. О-о-о, не. О-о-о, не. Чучелото се намираше само на двайсетина метра пред вратата. Джейк влезе, а шурикена продължи да лети към главата му. — Хе... - оставаха точно десет метра и той забеляза. Времето си върна скоростта и Ким вече си представяше как цветето се врязва в черепа му. Точно, необратимо, хвърлено от нейната ръка. Четири метра. Залегни, залегни, залегни! Но Джейк стоеше като статуя. Очите му бяха приковани във въртящото се кълбо остриета и не помръдваше. Два метра. Не искаше да гледа. Защо, защо точно него? Не можа да затвори очи. Трийсет сантиметра от лицето му. Не, не, не! Очите ѝ вече се насълзяваха. Десет сантиметра. Джейк рязко вдигна ръце и след секунда смъртоносното цвете се намери в желязна хватка между силните му длани. Ким падна на колене и издиша. Не бе забелязала, че дъхът и е секнал. Джейк се ухили и с бързо и точно движение заби шурикена в тила на чучелото. — Леко сме нервни? - попита я и прокара пръсти през рошавата си шоколадова коса, като продължаваше да се усмихва. - Добре де, добре. Съжалявам, че закъснях. Не беше нарочно. Поспах още пет минутки. Гняв, щастие, облекчение. Бореха се за надмощие над сълзите и крайниците ѝ и никой не отстъпваше. Затича се към него, със насълзени очи и без да е сигурна какво точно ще направи. Прикова го към вече затворената врата. — Пет минутки? Закъсня с два часа! - викна, а една сълза се стече по бузата ѝ. В следващия миг вече беше заровила глава в рамото му, вдишваща жадно уханието му на морски бриз и на... момче. Отдръпна се и го погледна. - Щях да те убия, идиот такъв! Щеше да умреш! Устните ѝ жадно потърсиха неговите и намериха целта си. Джейк зарови пръсти в косата ѝ. После се отдръпна, като ухилената физиономия отново беше цъфнала на лицето му. — Хайде - каза - Имам да те размазвам с ловните ножове. Ким се усмихна и сълзичките попиха в топлата ѝ кожа. — Щѐ ти се - заяде се. Нямаше по-добър от нея с ловните ножове. След секунди двамата отново се смееха, а остриетата им се срещаха и отбиваха като стари приятели. ~
— Влез. Краката му бяха кръстосани на бюрото, както обикновено. Черните му обувки цапаха купчината документи, но Итан като че ли не забелязваше. В ръка държеше някакъв лист и го изучаваше внимателно. — Дан донесе пощата - старият пощальон беше връчил черното писмо на Кенеди, но Лин му го бе взела, заявявайки, че иска тя да го занесе на Родригес. Честно казано, не бе сигурна защо. Не беше, за да го прочете преди него, въпреки че го направи и преписа безсмислените поредици от букви на едно малко тефтерче. Може би Хейли щеше да ѝ помогне да го разчете по-късно. Но не това беше причината. — Дай да видя - Итан протегна ръка, без да я поглежда. По някакъв начин Лин разбра, че е нарочно. Не биваше да ѝ пука, но, въпреки че вложи неимоверни усилия, не успя да пренебрегне стягането в гърдите си. Подаде му писмото. Той го пое и сряза аления печат с нокът. Отвори писмото и го заоглежда с присвити очи. На Лин ѝ стана неловко. Беше свършила това, за което дойде. Но продължаваше да стои като статуя, закована пред бюрото, и не успяваше да се измъкне от зелените му очи. Губеше се в горите им, луташе се из множеството борове. Не вярваше скоро да намери пътя. И, в интерес на истината, не искаше. Което, разбира се, не беше правилно. Той уби брат ѝ. Майка ѝ. Баща ѝ. И все пак... Понечи да се облегне на бюрото, но изгуби равновесие и събори изящната керамична ваза. Красивият предмет се разби с трясък на пода и хилядите му разноцветни парченца се разпиляха из стаята. Инстинктивно се наведе да събере острите късчета. Итан последва примера ѝ. — Не е Ваша работа - каза му и го погледна в очите. Грешка. Ааа! Влудяваха я! — Напротив - прошепна той. Двамата коленичиха един срещу друг и започнаха да събират едно по едно парченцата. На Лин ѝ стана мъчно за вазата. Глупаво беше, знаеше го. Неодушевен предмет. Мъртъв от раждането си. Не изпитващ обич, омраза, тъга, щастие, болка. Нищо. Но ето, сега лежеше на пода, раздробен и съсипан, без на никого да му пука, че вече няма да го има. Разбит на части, но не усещащ нищо. Вече мъртъв, но той е бил такъв и преди. Там, до него, Лин виждаше и техните останки. На нея и Итан. На това, което имаха. Каквото и да беше то. Потъпкано от самата нея, както стана и с вазата. Вече мъртво, но то е било такова и преди. Не забеляза острото парче, което беше потънало надълбоко в дланта ѝ, не забеляза топлата кръв, обливаща я в тъга. Не усещаше нищо. Една празна, неодушевена ваза. — Ела - каза ѝ Итан. Чуваше го, сякаш е на хиляди километри, а той беше тук, пред нея. Усещаше го далечен и недостижим, когато пое нежно ръката ѝ и рязко изтръгна парчето от плътта. Трябваше да изкрещи, или да реагира някак, но не усети нищо. Болка нямаше. Лека усмивка се прокрадна тихомълком в сенките на лицето на Итан. Прерасна в тих, насечен смях. Раменете му се движеха нагоре-надолу в същия ритъм, докато ръцете му препускаха умело напред-назад, превързваха я с парче плат от ризата ѝ. Продължи да се смее. В този смях имаше нещо лудо, печално. Не ѝ убягна нотката горчивина, самосъжалението. Попита, въпреки че знаеше отговора: — Защо се смееш? Отне му няколко секунди да се опомни и да отговори. — Не е ли странно? - попита, но май по-скоро говореше на себе си - От толкова години си тук, Лидия Самърс. Пет дълги, еднообразни години. Но тази… тя започна различно. Нова година, нов късмет, казах си. Вече говореше с мен. Понякога успявах дори да те разсмея. Може усмивките ти да бяха мимолетни, само лек повей на вятъра, но аз ги пазех. И още го правя. Те са тук - потупа леко слепоочието си с два пръста. - Но най-вече тук - един пръст на гърдите, не в средата, не съвсем в ляво. Потропа леко в ритъм със сърцето си. - И аз, глупакът, си помислих, че може да се получи нещо. Че може би ти си различна. Не ме мразиш като останалите. Виждаш нещо друго. Не убиец. Не хладнокръвно чудовище. Не безчувствено и безмилостно изчадие. И аз вярвах в това, Лидия. Вярвах толкова силно. Стараех се да го издиря. Да намеря семето на добротата и да го разпространя из всяко кътче на душата си. Защото имаше такова семе, Лидия. Наистина имаше. Но ти не пожела да повярваш в него. — Аз... аз не... - какво „не”? Да не би да беше лъжа?, помисли си. — Да не мислиш, че не знам? Че не знам за какво си помисли, когато те целунах? Когато ми отвърна? Не съм глупак, мила моя. Не съм глупак - повтори, сякаш искаше да убеди сам себе си. - Питаш защо се смея. Така ли? Ами, ще ти кажа. Просто ме направи толкова жалък, че като се замисля е направо комично. Да ми дадеш надежда, за да ме сринеш до основи. Хитро, признавам. Добра стратегия срещу врага. Но аз не съм врагът, Лидия. Аз не съм врагът. ТОЙ е... ТОЙ... Суха кашлица раздра гърлото му по средата на изречението. Той се строполи на пода, хвана се за гърлото. Задушаваше се. Изтегляне 0.5 Mb. Сподели с приятели:
|