Неда Денчовска Той София интерарт 2018
Изтегляне 0.5 Mb.
|
Свързани:
той
| Четиридесета глава
Наред — Не не не! Не го правиш правилно. — Охххх! Писна ми от теб! Направо съжалявам, че те извиках! — Ако не съм аз, най-много да свършиш мокра от главата до петите. — Добре. Така да бъде. И какво трябва да направя? Моля те, просветли ме. — Слушай сега. Фокусирай се върху някое чувство. Ама такова, по-гадно. Примерно се фокусирай върху нещо, което те дразни или ядосва. — ОК. Фокусиране върху Рики Мартинес - завършено. — Ха. Ха. Ха - саркастичен смях. - Много смешно. След това остави гневът ти да се слее с теб. Твоята ДАРБА си знае работата. Взря се в определена точка. Отпусна се. Остави чувствата ѝ да бушуват на воля, нищо не ги спираше. Представи си ги като много пясък и внимателно го оформи. После го остави да се превърне в красив пясъчен замък. Отвори очи. Рики беше вир вода. — Честито, милейди - ухили ѝ се той. — Благодаря. Джейк първи започна да се смее. ~
— Трябва да поговорим. Очите ѝ се разшириха. Чу гласа му зад себе си, сякаш за първи път от цяла вечност. Сърцето ѝ прескочи удар. — Добре. Обърна се по посока на гласа му и го последва към кабинета. ~
— Виж, за онова нещо... — Няма нужда да ми даваш обяснения. Не мога да искам това. — Не, аз наистина трябва... — Не - не беше сигурна дали може да понесе това, което Итан щеше да ѝ каже. - Просто замълчи - спря за малко. Думите едва-едва се прокрадваха през устните ѝ. - Погледни го от моя ъгъл - ти си Итан Родригес. Убиец и владетел - човекът, от когото всички се страхуват. Когото всички ненавиждат. Но не и аз. Единственият начин, по който мислех, че е възможно да се държа нормално, може би дори студено, беше защото знаех, че така е правилно. Но от един ден нещата изведнъж се промениха. Изведнъж ти вече не беше студеният, неприветлив Итан. Ти стана друг. Ти ме целуна! Наистина го направи! И аз повярвах. За някаква част от секундата повярвах, че това е правилно. Но как мога да го направя, в името на Светлината? Как, когато всеки път щом ме погледнеш, щом коленете ми омекнат, виждам Джейми? Виждам кръвта по килима, виждам мъртвите си родители? Как, след като имам чувството, че ги предавам с всяка мила дума, която ти казвам? — Спри - юмрукът му удари по стената. - Просто спри. Не бях аз. Вече не мога... Но накрая просто спря по средата на изречението и излезе от стаята. ~
— Какво ти става? - попита Рики. — Какво? — Не ми се прави на ударен. Нещо не е наред. И двамата го знаем. — Притеснявам се за нея. Усещам, че ще направи някоя глупост. — Винаги става така, Джейки. Единственото, което можеш да направиш, е да я пазиш. — Трудно е, когато не искат помощта ти. — Знам, братле - потупа го по гърба, сякаш е минавал през това милион пъти. - Знам. Изтегляне 0.5 Mb. Сподели с приятели:
|