Неда Денчовска Той София интерарт 2018
Четиридесет и девета глава
Изтегляне 0.5 Mb.
|
Свързани:
той
| Четиридесет и девета глава
Просто КОШМАРИ Ким се претърколи, стъклата се посипаха точно там, където беше допреди минута. Снайперът още беше в ръцете ѝ. Тя скочи на крака, огледа периметъра през мерника на оръжието. Ухх, как тежеше глупавото нещо! Но от поставчицата му бяха останали само няколко парченца разтопен метал. Тя коленичи, подпря пушката на коляното си. Увеличи образа към мястото, от където бе дошъл огъня. На една скала най-спокойно си седеше чернокож мъж, облечен във войнишки панталони и яке. Мяташе огнени топки по Ким и останалите, сякаш си играеха на „подхвърли топката”. — Скрийте се! - изкрещя Ким. - Стихиен! ОГЪН! Конър телепортира всички на секундата. Но забрави да спомене, че с него не се телепортираха нещата на повече от десетина-двайсет метра. Включително Ким. — По дяволите! - викна на себе си и изтича зад шкафа с патрони. След секунда той пламна. Ким се махна от там възможно най-бързо и потърси място, където можеше да се прикрие. Но това беше хангар. Празен хангар. — Защо не можеше и аз да съм КЪДЕ? Не! Трябваше да съм глупава Стихийна! Смотана ВОДА! Залегна и още едно огнено кълбо се разби точно над главата ѝ, като изгори няколко сантиметра коса. Аз съм ВОДА! Мамка му, по-тъпа не можеш да си, Райдър, смъмри се на ум. Чернокожият ОГЪН приближаваше. Как беше възможно да лети? Нали не беше ВЪЗДУХ? И тогава видя черния водовъртеж в краката му. От него се подаваха призрачни ръце и крака. Демони! В центъра им се различаваха очертанията на друга фигура. — Сама съм срещу двама! И орда демони! Страхотно, няма що. Накара се да затвори очи за секунда. Не се самосъжалявай, Ким, каза си спокойно. Какво би направила, ако беше героиня от книга? Отвори очи и се изправи. Завъртя ръце една около друга, представи си, че оформя тестото за любимите си кексчета с шоколад и бита сметана. Между пръстите ѝ се завихри енергия. ВОДА. Мощта ѝ я гъделичкаше, имаше чувството, че е отключила клетката на диво животно. Едва я контролираше. Рязко изпъна длани напред. Точно към прозореца, откъм който идваше огънят. Водата оживя и запълни като желе стената, а после и останалите три. Ким си мислеше, че това ще е трудната част. Но да поддържа водата беше като да се държи само с една ръка на рушаща се скала над пропаст. Човек никога не знае колко ще издържи, преди пръстите му да се изхлузят и да полети към смъртта си. Ким падна на колене. Стените изпиваха силите ѝ. Откри, че не трябва изобщо да движи ръцете си. Стигаше ѝ само умът ѝ да не се разсейва. А това все пак не беше малко. Всяко ново огнено кълбо, което се устремяваше към хангара, се разпадаше още преди да докосне водата. Джейк се материализира до нея. — Тази долна хлебарка! Смотан, гаден, обратен... - не му се отдаваше толкова добре псуването, затова просто каза направо - Ще го убия! — Да си беше останал при него! Той ви спаси! Трябва да си му благодарен, не да псуваш като долен простак! - Ким мислеше, че крещи, но единственият звук, който бе излязъл през стиснатите ѝ зъби, се оказа само шепот. Това очевидно бе притеснило Джейк, защото внезапно млъкна и измъкна от кобура на гърба си два петдесетсантиметрови меча. Огледа се. Щом видя стените от вода и приближаващите фигури, наред с демоните, млъкна. Лицето му придоби сериозен вид. — Колко още? - попита. Ким на секундата разбра, че говори за щита ѝ. — Не знам. Проблемът е там, че ВОДА черпи от жизнените ми сили. — Като ти свърши енергийката умираш, захарче. А на моите кошмари мижавата ти стеничка не им пречи - гласът прокънтя в ума ѝ. Звукът идваше от призрачната фигура насред страшните на вид изчадия, но сякаш се чуваше отвсякъде. - Нищо не може да ме спре да бърникам в ума ти. Това е моята специалност, захарче. Откъде мислиш, че се вземат кошмарите, а? Хей, Рей, няма ли да се представиш на нашата малка Стихийна? — Реймънд Орсини на вашите услуги - каза чернокожият и се поклони леко. Това разсея малко Ким. Защо им трябваше на тези двамата да говорят толкова много? Загадъчният мъж излезе от сенките и премина през ВОДА, сякаш не беше нищо. — По-силна си отколкото очаквах, захарче. ТЪМНИНА се оказа права. Е, все пак трябваше да се уверя с очите си. На Ким вече не ѝ стигаха силите, за да говори. Капчици пот се стичаха по клепачите ѝ и размазваха образа. Примигна няколко пъти и картината се изчисти. На два метра от нея с кръстосани крака беше седнал млад мъж към края на двайсетте. Кожата му беше сивкава, но съвършена, косата му приличаше на посипана с пепел. Червените му очи се взираха в нея. Изучаваха я. Стана, черната му пелерина се развяваше зад него. — О, Ким, моля те. Не ни обиждай. Ако те искахме мъртва, досега или да си станала на пепел, или да си полудяла. Свали ги тия мижави стени. Ким въздъхна. Джейк още седеше на позиция до нея, пазеше я. Той ѝ кимна. Тя премигна и всички стени се превърнаха в прост водопад, който се изля върху скалите. Демоните пренесоха онзи ОГЪН до хангара и щом той се приземи, те се стопиха във въздуха. Ким облегна глава на стената зад нея и се постара да прикрие изтощението от лицето си. Но явно не беше много на себе си, защото мъжът с кошмарите изобщо не я притесни. Тя се изправи, приближи го и седна до него. Подаде ръката си. — За да е официално - Ким Райдър - усмихна се. - Как да те наричам аз? Мъжът разтегна устните си в лукаво подобие на усмивка. Ким продължи да поддържа образа на безстрашна героиня от книга и усети как силите ѝ постепенно се връщат при нея. Той стисна ръката ѝ. — За теб съм просто КОШМАРИ - представи се и моравите му очи заблестяха. - Изненадан съм, че вие, човешките същества, имате обноски. — Ъъ... благодаря - Ким се подвоуми какво да каже. - Значи с онази хлебарка там сте на разузнаване за великата ТЪМНИНА? — Хахах, Рей, видя ли, не само аз те мисля за хлебарка. А за другото - КОШМАРИ придоби вид, сякаш щеше да вдигне демоните си отново от нищото и да избие всички - не върша нищо за ТЪМНИНАТА. Аз действам сам. — Ахаа, значи си вълк-единак. Разбирам. Е, аз пък съм част от глутница - тя посочи Джейк. - Този с мечовете е Джейк Блекболт. КЪДЕ. — Гаджето те пази, а? Колко сладко. Пак това нещо, че са двойка. Пфууу. Защо трябваше да обърква мисли и чувства точно сега? Реши, че ще е най-добре просто да продължи да говори. — И защо си тук, КОШМАРИ? Той се поколеба. — Заради теб, захарче. Мечтите ти са невъзможни. Няма да постигнеш целите си. Тук съм, за да те предупредя. ТОЙ е под крилото на ТЪМНИНАТА. Още не те искам мъртва, така че по-добре ти и приятелчетата ти не се захващайте с него. Ким вътрешно беше като „не ми пука какво казваш”, но външно само кимна в знак на съгласие. КОШМАРИ неочаквано се изправи. Той се движеше тихо, призрачно. Мантията му летеше около него. — Рей, тръгваме – обяви. - А за теб имам един малък подарък - намигна на Джейк и щракна с пръсти. — Доскоро, захарче. Един демон скочи върху Джейк и го повали на пода. ~
Ким изкрещя. Страхът се отприщи и се уви около нея, стисна сърцето ѝ с непреодолима сила. Всичко беше станало толкова бързо. Първо, преместването тук, оръжията, КОШМАРИ и онзи Реймънд, а сега... Джейк удряше човекоподобното изчадие по гърдите. Опитваше да го отблъсне със всички сили. Явно демонът не му позволяваше да се телепортира. Със следващия си напън успя да го изхвърли от тялото си. Но това трая по-малко и от секунда. Кошмарът се разяри. Когато скочи отново отгоре върху безпомощния Джейк, ноктите му разкъсаха гърдите на момчето. Красивите му сини очи се разшириха, той изви от болка. Ким побесня. Мисли и чувства вече не съществуваха. Беше се превърнала в лъвица, водеше я само първичен инстинкт. Сякаш умът ѝ просто седеше и гледаше отстрани какво се случва с тялото. Трябваше да бъде ужасена. Но не сега. Представи си, че се превръща в мерник на някое от модерните оръжия. Червената точица мигновено засвети върху адското изчадие. Усети как нещо се пробужда в нея. Сякаш делеше тялото си с нещо диво - нещо, което веднъж, щом бива освободено, никога не ще може да се заключи обратно. А тя вървеше точно по ръба. Скочеше ли, освободеше ли го, нямаше връщане. Но тя можеше да се справи и без него. Не ѝ трябваше в целия му блясък. За сега лъвицата щеше да се засити и с една малка газела. Засега. Разпери пръсти и обърна дланта си с опакото надолу. Започна бавно да я издига нагоре. Подът се разцепи. Силата ѝ сякаш разцъфна като пролетно цвете, замърка като доволно коте, свободно и неопитомено. От нищото се появиха лиани. Бавно си проправяха път към кошмара. После се стрелнаха бързи като змии и се увиха около него. Заиздигаха го нагоре, задушаваха го в нещо като пашкул. На пода Джейк лежеше в безсъзнание. Дишаше. Гърдите му се повдигаха бавно. Много бавно. С някаква част от мозъка си Ким успя да прецени, че той ще оживее, и си отдъхна. Но лъвицата още царуваше над тялото ѝ. Стисна ръката си в юмрук и така затегна лианите. В един момент забеляза колко невъобразимо трудно е да контролира това. Никоя от тренировките ѝ не я беше подготвила за този момент. Никой и нищо не подсказваха как да го укроти. Остави се на лъвицата. Повдигна и лявата си ръка във въздуха и я насочи към демона, който се гърчеше в оковите си. Растението и кошмара лумнаха в пламъци. След секунда на пода паднаха овъглени части от лианите, а от демона нямаше и следа. Лъвицата напусна Ким. Тялото остана някак разочаровано. Безсмъртната сила си бе отишла. На нейно място отново стоеше обикновената човешка смъртност. Ким падна на пода. Положи глава на хладната повърхност и загледа небето през стъкления покрив. Мозъкът ѝ се питаше какво бе станало току-що. Но сърцето не му даде да мисли. Беше твърде заето с други тревоги. — Рики, ако ме чуваш, копеле мръсно, ще ти сритам задника при първа възможност задето ни остави. Но сега ми трябваш. Джейк умира. Умира, идиот такъв. Тя нямаше нито жизнените сили да помръдне тялото си, нито способностите да помогне на момчето, на което държеше повече, отколкото на каквото и да било друго. Не знаеше как да нарече това чувство. Може би Жулиета би го нарекла любов. Любов? Ким цялата настръхна. Страхуваше се от чувствата, които пораждаше думата. Страхуваше се да нарече това любов. Сърцето ѝ се пропукваше и бавно се разпръскваше на пода, парченцата се губеха в агония и тъга. Той умираше. А тя не знаеше какво да прави. Тази безпомощност, този страх... Изтегляне 0.5 Mb. Сподели с приятели:
|