Неда Денчовска Той София интерарт 2018
Четиридесет и първа глава
Изтегляне 0.5 Mb.
|
Свързани:
той
| Четиридесет и първа глава
Глупост — Има ли ново писмо? — Не. Вече втори ден. — Пфуу. И какво ще правим? Ким вече се отчайваше. Не беше казала на Рики и Джейк за НЕГО. Знаеше, че не може да спаси принцесата, ако не го разобличи. Щеше да е по-безопасно за нея в килията ѝ. Колкото и безсърдечно да звучи. — Ще стана приятелка на Итан. Ким май не бе чула правилно. — Моля?! — Чу ме. Той има чувства към мен. Мисли, че и аз имам. Няма да е трудно. Ще му вляза под кожата и ще го накарам да ми каже. Бива ме в това. — А сигурна ли си, че наистина няма нещо между вас? - Ким още подозираше приятелката си. — Абсолютно - лицето на Лин дори не трепна. Нямаше и следа от емоция в тези стъклени очи. — Добре тогава. Но помни, до рождения му ден остава месец. Дано Лин разбереше какво има предвид. ~
Въпреки изминалите години, тя още копнееше да види изгрева. Истински, красив и божествен. Искаше да зърне раждането на деня, искаше да разбере какво е да изплуваш от облаците, окъпвайки всичко в прелестна ласка на топли лъчи. Искаше да усети светлината да си играе с косите ѝ, да се слее с бледата ѝ кожа. Въпреки всичко, тя още вярваше. Вярваше, че слънцето ще озари килията ѝ, ще разтопи решетките. Все още копнееше да полети свободно. Да се рее, докато слънцето не потъне отново в забвение. ~
Остави ключовете на масата и се стовари изтощена на дивана. Джейк ѝ подаде парче пица. — Изморени сме, а? — Напълно съм капнала - неочаквано се сети за случилото се днес и внимателно обмисли какво да им каже. - Най-добре ще е да освободим принцесата в навечерието на рождения ден на Итан. — И как пък го реши това? - избоботи Рики, недоволен, че Ким прекъсва вечерята. — Ами, той ще е зает... - една мисъл изплува неочаквано в ума ѝ. - Талѝн. Онази Они. Тя ми показа три картини: рокли и обувки, които се движат; приглушена музика; тъмнина и разрушен трон - осени я нова идея. - Хей, приглушената музика е от Найтъни! А там е и принцесата! А тези рокли и обувки са от приема за рождения ден на Родригес! Ето ви потвърждение на това, че трябва да го направим тогава. Но нямам никаква представа какво значи последната картина... От въодушевено, лицето ѝ придоби умърлушен вид и тя отново потъна във възглавничката на дивана. После неочаквано се изправи и след секунди тършуваше в нощното си шкафче. Никога не е била добра художничка. Но сега, докато даваше живот на картините в главата си, моливът просто се плъзгаше плавно по листа, докато не създаде това, което изпълваше ума ѝ. Не забеляза присъствието на момчетата преди да приключи. Дълго разглеждаха трите мащабни и детайлни скици. — И казваш, че това е нещо като... загадка за бъдещето? - поинтересува се Рики, който присвиваше очи срещу листа хартия в ръцете си. — Така мисля - кимна тя в отговор. Смълчаха се за малко, после Рики се плесна по челото и заклати отрицателно тъмната си рошава глава. — Ааа, не! - кресна и захвърли листа на леглото. - Не им ли писна на всичките съдби, злодеи и какви ли не други работи да правят милиони загадки? Не може ли да е нещо като... карта с инструкции? — Ако можеше, принцесата вече да е на свобода - подчерта Джейк. — Ами, още по-добре! Значи и нея чакаме да се появи. Смях. Позволиха си го, твърде дълго бяха сериозни. — Добре, кажи в какъв ред ги видя - попита Джейк. — Ами, мисля че първо принцесата, после приема и накрая трона. Ако не се лъжа - замисли се Ким. — Добре, значи редът е хронологичен. Знаем къде се намира принцесата, а приемът е след по-малко от месец. Само третото още не е ясно - обобщи Джейк. — Ей, слушайте какво, аз мисля да си ходя. Тия глупости с разрушения трон могат да почакат до утре - вметна Рики. — Може би си прав - призна с неохота Ким. - Утрото е по-мъдро от вечерта. ~
— Тик-так, тик-так. Времето лети, момчета. Един от вас трябва да ги очисти. И двете. ~
— Защо никога не си ми разказвал за себе си? - попита го Ким, докато ножът ѝ умело парираше атаките му. — Че какво толкова има за разказване? - отвърна ѝ Джейк безизразно. — Хайде де. Ще бъде нашата тайна - пошегува се тя. — Няма нищо интересно. Нашите умряха в Голямата битка, аз оцелях и трябваше да се оправям сам. Имах си един приятел – Хари. С него си помагахме, той живееше в твоята стая, докато не направи една глупост, която му костваше живота. Изведнъж атаките му станаха ожесточени. Замахна с меча към рамото ѝ, което тя бе оставила открито докато говореха, и леко разряза плата на ризата ѝ. Би го обезглавила, но очевидно той имаше нужда да сподели. — Каква глупост? — Не е важно. — Охххх. На какво мислиш, че се правиш? Просто говори! - Ким се ядоса. Отказа се от приятелската битка и с няколко удара го повали на земята и възседна гърдите му. Мечът му беше в едната ѝ ръка, ножа си държеше в другата. — Ако си искаш меча и възможността да изравниш резултата, говори - каза спокойно и като се усмихна се отпусна с цялата си тежест. - Разбира се, ако не побързаш, може и да ти се счупи някое ребро. Едва дишащ, той ѝ кимна, че ще говори, и тя стана от него, седна на пода и кръстоса крака. Зачака. — Първо, ще започна с това, че имам ужасен вкус за приятели. Хари беше по-луд и от теб. Обучава се по-малко от година, сърцето му беше жадно за отмъщение и справедливост. И най-усмихнато и щастливо влезе направо през вратата на имението и опря нож във врата на Итан Родригес. Преди дори да успее да си каже речта, един от хората на Итан го гръмнал право в черепа - заби поглед в някаква далечна точка. - Защото беше твърде див, твърде хвърчащ из облаците. Никога не ме слушаше. В онази вечер ме завърза, за да не го последвам и да го спра. Когато се измъкнах, беше късно, разбира се - спря за секунда, сякаш думите излизаха насила от устата му. - Затова и не правя същата грешка и с теб. Знам, че няма да ме послушаш, ако ти кажа, че да отидем на мисия за спасяването на принцесата, е самоубийство. Намерихме я твърде лесно. Знаеш го. Но така или иначе ще искаш да опиташ. Затова възнамерявам да съм там, когато някой куршум се устреми и към твоя инатлив мозък. Няма да повторя същата грешка и да загубя и теб - стана и излезе. Това бе хубаво, защото Ким стоеше с полуотворена уста и не знаеше дали някога ще успее да помръдне, камо ли да състави изречения от многото думи, които искаше да му каже. Изтегляне 0.5 Mb. Сподели с приятели:
|