Неда Денчовска Той София интерарт 2018
Изтегляне 0.5 Mb.
|
Свързани:
той
- Навигация на страницата:
- Петдесета глава Никога не е било
| Какво сега?
— Рики...!!!! - изкрещя отчаяно. — Хей, тук съм, успокой се - прошепна познат глас и я постави в скута си. Прегърна я. - Всичко ще е наред. Ел е Они. По-точно - лечител. Ще му помогне. Всичко е наред, Ким. Той ще бъде добре. Всичко е наред. Ким се усмихна на себе си. Той щеше да се оправи. Тази мисъл стопли душата ѝ. Вече можеше спокойно да се предаде на бездната и да потъне в нищото. Изпадна в безсъзнание. Петдесета глава Никога не е било Отвори очи. Примижа срещу ярката слънчева светлина, която бе огряла стаята. Вдигна китката си и разпери пръсти. Завъртя я във въздуха, остави златистите лъчи да я обгърнат в мантия от блясък и топлота. Огледа познатите си пръсти, покритата с драскотини несъвършена кожа. Но сега сякаш беше различно. Тази ръка... Как бе направила това вчера? Призова една малка капчица върху пръста си. Тя се застича по дланта ѝ като поточе, проправящо си път надолу по планина. Опита се да направи пламъче. Малкото огънче ясно се оформи в ума ѝ но... Появи се само още една капка вода. Дишането ѝ се учести. Сякаш беше тичала часове. Причерня ѝ и светът се завъртя. Преди да затвори очи смътно осъзна, че по позицията на слънцето би трябвало да е обяд. Една част от мозъка ѝ крещеше да стане, напомняше ѝ, че е на работа. Но не можа да помръдне и на милиметър. Някой простена до нея. Застави клепачите си да се повдигнат, обърна тялото си на другата страна с такова усилие, че се зачуди дали не е изяла някой камък. Джейк лежеше до нея. Косата му беше рошава и от нея се стичаше капчица пот. Челото му бе сбръчкано от болката. Ким ахна. Не знаеше кое от двете я бе накарало да потрепери - това, че двамата бяха толкова близо или гледката на бинтовете и превръзките, обвили Джейк през ребрата. Той, сякаш усетил погледа ѝ, отвори едното си око. — Здравей - прошепна. Слънцето караше тъмнокестенявата му коса да добие цвят на кехлибар, дори злато, очите му искряха, въпреки болката. Ким имаше чувството, че сърцето ѝ е посивяло, увяхваше бавно като тъжна роза. — Ако не бях аз, това нямаше да стане. КОШМАРИ каза, че заради мен е дошъл. Ако не бях там, ако изобщо не се бяхме срещнали... Само ти навличам неприятности. Спомняш си за Хари и се депресираш заради мен, едва не умря, идиот такъв! Трябва да се махна, докато не се е случило наистина! — Шшшшт - Джейк постави пръст на устните си. - Благодаря за прочувствената реч. Аз съм голямо момче, Ким, спокойно. Една-две драскотини мога да преживея. А ако посмееш да ме изоставиш, наистина може да умра. Вариантите ще са два - да се метна от покрива на някоя сграда или да се напия до смърт. Така че - млъкни. Ким приши устните си една за друга. Не очакваше той да каже това. Осъзна, че е стъписана, но душата ѝ не успя да прикрие задоволството си. Обаче вината надделя. — Не, аз наистина съм виновна. Виж, теб... - не можеше да се изкаже. Сякаш някой бе стиснал гърлото ѝ и думите излизаха едва. - Теб те боли - прошепна накрая. - Как мислиш мога да си го простя? Та аз мразя да дължа няколко монети на някого. Ами това? Как мислиш, че съвестта ми няма да е гузна до края на дните ми? — Егоизъм, та егоизъм - ухили се Джейк. - Само за твоята нечиста съвест мислиш. Ами аз? Какво ще правя белезите по прекрасните си сексапилни гърди? И двамата се засмяха. Ким се застави да не се изчерви, не отрече и казаното от Джейк. — А за болката... - той се обърна със стиснати зъби и взе едно шишенце. Когато го завъртя между пръстите си, вътре задрънкаха хапченца с големината на копчета. - Малко болкоуспокояващо и всичко си е ОК. Той извади две кафеникави хапчета и ги глътна без вода, за да демонстрира. — Браво! Мъжагата си има болкоуспокояващо и вече може да спасява света - просто не можа да не се възползва от момента и устните ѝ се разтвориха в широка усмивка, която показваше правите ѝ зъби в леко жълт оттенък от прекомерното наливане с кафе. И която почти изпи силите ѝ, но гордостта ѝ никога не би позволила да покаже слабост. Не и отново. Но усмивката посърна бързо. Думите които беше подбрала... Ех, този Джейк! Защо трябваше да приема безрасъдството ѝ толкова навътре? — Защо се заприказва най-невъзмутимо с онзи? - попита я Джейк, а в гласа му не беше останала и капка веселост. - Как ти беше казал да го наричаш... КОШМАРИ? Наистина, колко театрално и драматично. И защо тази твоя глупава главица те набута в лапите на звяра? И защо реши да го направи точно докато отбивах атаките на другото копеле? О, богове! В онези секунди съвсем беше изключила за Джейк и онзи ОГЪН. Ето какво са правели. Ким запази самообладание и започна неохотно да обяснява. — Ами, защото, умник такъв, как очакваш, че щях да получа информацията, която получих, ако бях използвала ДАРБАТА си и го нападнех. Окей, рисковано беше! Голяма работа! - тя въздъхна и седна в леглото. - Моля те, спри да ме обвиняваш и разпитваш. Дразнещо е, а и сама знам колко лесно може да се провали всичко. Само една грешна стъпка... Разкрият ли ни... Поклати глава. Черните ѝ коси се развяха във въздуха като катранени вълни, като тъмни талази. Даде си сметка колко е избуяла косата ѝ. И колко рошава сигурно беше. В същия миг огледа и дрехите си - разпраната риза, през която се виждаше тъмносиният ѝ сутиен, изцапаните със сажди панталони. Неочаквано я хвана срам от неугледния ѝ вид. За една част от секундата се зачуди как бе възможно да съсипва дрехите си толкова бързо. Изстреля се изпод завивките към вратата. Моментално съжали. Светът се завъртя пред очите ѝ и тя се принуди да седне обратно на мекия матрак. След това въздъхна, като се постара да оправдае връщането си на леглото с думите: — Мръсна съм като свиня, но няма да изляза. Тримата сто процента са тук, а не искам да виждам физиономията на нито един от тях. Джейк се намуси, после обаче кимна. Явно бе обмислил мотивите ѝ. Беше се надигнал леко, за да я вижда над пухените завивки в леглото на Ким. Просна се обратно и матракът изскърца под тежестта на плът, кости и мускули. Очите му бяха вперени в тавана, когато проговори: — С Хари си бяхме измислили решение на проблема. Когато се карахме, а то беше нещо рядко и грандиозно, се затваряхме в стаите си. За да не излиза нито единият и да наруши своята засегнатост от другия, ние си бяхме направили скрити врати към банята - той посочи, без да поглежда - на нивото на дръжката на истинската врата стената към банята. Ким напипа кухина в тапета и натисна. Ръката ѝ потъна в малък квадрат, докато част от стената се отместваше под формата на съвършен правоъгълник. Удари тоалетната. След известно време на смутено мълчание, Ким подхвана: — Значи, и в твоята стая има... — Да. — И си ме виждал... — НЕ! Бузите му пламнаха и една злорада частица от Ким се зарадва, че е виновна за това. По-голямата част обаче прибавяше „уединение под душа” към списъка с нещата, за които имаше риск да изчезнат. — Е, разчитам на това. Сега извини ме, както казах, мръсна съм като свиня. Тя влезе с възможно най-грациозна стъпка в банята, пренебрегвайки въртящия се свят. Затвори вратата след себе си и седна, по-скоро, строполи се възможно най-безшумно на плочките, пусна водата и я остави да шурти отгоре ѝ. ~
— Стой далеч! — Лидия... — Само посмей да направиш още една крачка! Малкият ѝ нож сочеше гърдите му. Трепереше. Но ръката ѝ стискаше здраво острието. Нямаше да се поколебае. Нямаше. Само да го изрече. Искаше да го чуе от него. Който и да беше в момента. Искаше да няма и капка съмнение, че е истина. Защото имаше чувството, че се задушава. Сякаш написаното имаше някакви магически сили, с които я караше да му повярва. Но всяка нейна клетка се съпротивляваше. А ако грешеше... Ако не беше вярно? Как щеше да живее тя с ръце, изцапани с неговата кръв? Не. Трябваше да знае. Обърна листа хартия към него, като с другата ръка продължаваше да го заплашва с ножа. Погледът му се запромъква бързо, твърде бързо между редовете, изучаваше ги с ледено спокойствие. Плъзна залените си очи към кралския печат в ъгъла на листа. После погледна нея. Тя мигновено потъна в сянката на зелени гори, покрила ирисите му, опита да се скрие в клоните на някой вековен бор и да остане там до края на вечността, в безопасност. Не беше честно. — Защо трябва да ми причиняваш това? - прошепна толкова тихо, че и сама не разпозна добре гласа си. - Защо просто не ми кажеш какво става, вместо да ме лъжеш? Защо ме принуждаваш да карам мозъка си да вярва, че си добър, когато ме предаваш отново и отново? - Една сълза се плъзна по бузата ѝ, разля се по моравото ѝ червило, спусна се по фината бяла брадичка. И после падна, сломена, прекършена. Като господарката си, жалката Лидия Самърс, която стискаше ножа на баща си, пробиваше красивата му кожена дръжка с нокти. И се страхуваше. Да, ако не беше вцепенението, досега да се беше свила в ъгъла и да трепереше като лист. Но не можеше да помръдне. Можеше само да се взира в тези зелени очи, да се чуди кой седи пред нея. Кого бе обичала, кого обичаше все още, кой познаваше всеки сантиметър от тялото ѝ. На кого бе разкрила сърцето си. — Кой си ти? - пророни като тих стон, като полъха на леден вятър. - Отговори ми! - в главата ѝ тези думи проехтяха като вик. Итан падна на колене? ТОЙ падна на колене? — Недей – прошепна. - Лидия. Недей. Само от неговите устни. Само от дъното на неговата душа името ѝ някога би звучало така. Като нещо ценно и могъщо, нещо значимо. Тя опря ножа в голите му гърди. — Отговори ми - учуди се как още не се бе удавила в сълзи. Но някак си успя да се засмее. Присмиваше се на себе си, на всичките страхливци в Селестиана, които си въобразяваха, че знаят нещо. Защото нищо не беше такова, каквото изглежда. И никога не е било. Опита с друга тактика. — Или може би трябва да се обърна към теб с Ваше Величество? Отговори ми, Орлон Силвърскар. В очите му проблесна нещо. Раздразнение? Не. Яростен огън се разля в очите му и изгори красивата гора. Лин беше събудила нещо с това име. Чудовище в човешка кожа. — Трябваше да заколя онова зеленооко нищожество преди да е започнало да споделя дивотии с безполезната си любовница - ухили се и очите му се промениха. Проблеснаха и се превърнаха в разтопено злато, сляха се с рубини и бронз. — Хвърли оръжието си към мен, Лидия Самърс. И не мърдай - прошепна Царят на Селестиана. ТОЙ. И преди да реагира, татуировката на бедрото ѝ започна да гори, тя хвърли ножа си към мъртвия тиранин и след секунди острието се озова опряно в гърлото ѝ, разкъсвайки плътта. Изтегляне 0.5 Mb. Сподели с приятели:
|