Неда Денчовска Той София интерарт 2018
Изтегляне 0.5 Mb.
|
Свързани:
той
| Няма да го видиш отново, казваше тя.
Принцесата почувства единствено безразличие. Празнотата в гърдите ѝ бе толкова голяма, че вече не усещаше болка или загуба. За пръв път денят ѝ се струваше някак различен, сякаш невидима сила нарушаваше досегашната еднаквост. Днес бе специален ден. Специален рожден ден. И за това тя щеше да направи специален подарък. Изправи се на крака и приближи момичето. Пое металната купа от нея. На лицето на му се изписа моментно учудване, но онази печална усмивка още бе там. Съжалявам, казваше ѝ тя сега. Съжалявам, че не мога да направя нищо. Но за принцесата това нямаше значение. Не изпитваше ненавист, отдавна не бе чувствала нещо повече от смирено учудване. Докосна устните си, напукани и непознати. Прокара върха на пръста си по ъгълчетата им, сякаш без този допир не би ги усетила. Извика един стар спомен, в мъглата на миналото проблесна едно отдавна забравено нещо, нещо толкова просто преди, а толкова трудно сега. Погледна заместничката в очите. Трябваше отново да докосне устни с пръстите си, за да е сигурна в мимолетната усмивка, която бе подарила на красивото момиче. Няма нищо, казваше ѝ с очи. От отдавна нищо няма значение. ~
Лин беше спокойна. Студ бе изпълнил сърцето ѝ, кръвта ѝ не препускаше забързано по вените, не пареше кожата ѝ със страстни горещи въглени. Сега в душата ѝ бе останал само лед, на мястото на яркия пламък почиваха снежнобели преспи. Погледна двамата Итан, абсолютно еднакви на вид в неискрените си усмивки. Не можа да възпре обаче онази мъничка свещ, огряваща дебрите на душата ѝ с мека светлина. Онази Лин, онази слаба Лидия Самърс, отчаяно затърси Итан, Истинския Итан. Затършува трескаво из еднаквите черти, съвършено белите зъби. И някак го откри. Нейният Итан. Онзи, който я бе лъгал през целия ѝ съзнателен живот. Онзи, когото бе обичала. Знаеше, че трябва да поеме неговата ръка. Щеше да го разпита с измамната си вече любов, защото тя го бе обичала, но това сякаш бе преди милиони години. Щеше да изтръгне всяко късче информация, а после щеше да го приклещи в някой закътан ъгъл с ножовете си. Нямаше да го убие. Щеше просто да го задържи. Веднъж, щом принцесата бе на свобода, тази дребна твар нямаше да значи нищо. Същото се отнасяше и за двойника му, бил той бивш цар и диктатор, или не. Приклещен от Рики, той щеше да бъде безсилен, те щяха да освободят дъщеря му и да го убият, aко тя разрешеше. Защото Орлон Силвърскар бе просто едно подло нищожество. Също както и Итан Родригес. Тя пое ръката на своя „възлюбен”, поклони се леко и се усмихна сдържано и сладко, досущ като някоя дворцова дама. С периферното си зрение забеляза как Хей... Ким следва безпогрешно примера ѝ, не ѝ убягна как ТОЙ я водеше лека-полека към другия край на залата, докато Ким танцуваше умело и изящно. Итан започна интуитивно да води, заведе Лин близо да гардеробните и тя започна плавно да се движи в ритъма на валса, съсредоточавайки се върху смешната физиономия на някаква аристократична дама, когато бе зърнала за секунда двамата Итан на едно място. Лин танцуваше. В главата ѝ се оформяха хиляди въпроси, но тя не зададе нито един от тях. Тя бе Лидия Самърс. Тя служеше на принцеса Каралайн Силвърскар и на никой друг. И щеше да направи всичко. Всичко, за да бъде принцесата отново на свобода. Включително и да играе роли. Особено да играе роли. Но устните ѝ не помръдваха, сякаш кървавочервеното червило ги бе слепило една за друга. — Имаш ли нужда от нещо? - неочаквано гласът на Итан прокънтя в главата ѝ. - Алкохол, храна, друга песен...? Вдишай. Издишай. Вдишай, и издишай. А сега поеми дълбоко въздух и играй отредената ти роля. — Нека просто да танцуваме - приближи се плътно до него и допря устни до ухото му. - Не ми трябва нищо друго. Усети как той целият потръпна от топлия ѝ дъх толкова близо до себе си. Усети тихия му стон, когато допря устни до туптящата вена на врата му, докато се поклащаха в подобие на танц. Усети ниското му ахване от изненада, когато го зашлеви. Искаше да го направи отново и отново и отново. Но не можеше. Не и сега. Това бе част от ролята, която играеше предаденото ѝ сърце. Откъсна се от ръцете му, които почиваха на хълбоците ѝ, обърна се и понечи да си тръгне. Ръката му се стрелна към нея, уви се като кобра около бледата ѝ китка, задуши я с допира си. Лин се озова с лице към него, толкова близо. Повдигна леко глава, за да го погледне в очите. Сърцето ѝ спря. Ледът едва не се пропука под напора на златисти пламъци. Ако той се наведеше само с милиметър и я целунеше... Ако тя потънеше още малко в зелените му очи... Не знаеше дали щеше да бъде способна да изиграе ролята си. Постави рязко ръце на гърдите му и почти му се изплъзна. Почти. — Искам обяснение - каза му през стиснати зъби. - И ще го получа. Очите ѝ се премрежиха. Вече не знаеше дали играе или не. — Лидия... - започна той. — Обяснение, Итан! - прошепна тя. - Просто обяснение. — Не знам от къде да започна - промълви след секунда, разбрал, че няма да успее да се измъкне от студените сини очи на Лин. — Ами, например, оттам как така кралят е жив, след като всички знаем, че умря, и защо той носи твоето лице - думите ѝ бяха киселина, разяждаха въздуха с болката си. Очите му се разшириха само за миг. Явно бе осъзнал какво ѝ бе причинил. Какво тя вече знаеше. — Той никога не е умирал, скъпа моя - започна толкова тихо, че тя едва го чуваше. - Това беше просто една илюзия. Магия на Они. Забеляза някаква, сякаш вековна. умора в очите му, имаше чувството, че вечнозелените гори в тях бавно вехнат с всяка изречена дума. — Всичко, което си мислиш, че знаеш, е лъжа - продължи той с горчивина и гняв. - Ако ти кажа, ТОЙ ще разбере. Една сълза вече се стичаше по бузата ѝ. — Знаеш ли, че спах с него? - имаше чувството, че се разпада, душата ѝ се разбиваше на хиляди парченца. - Защото си мислех, че си ти! Защото те обичах, лъжливо копеле! Той щеше да ме убие! Зелените гори се размазаха, дъжд заля красивите им багри. Те сякаш ѝ говореха. Казваха ѝ: Съжалявам, не беше моя вината. Обичам те. Той разкопча двете най-горни копчета на бялата си риза, разхлаби черната вратовръзка. Под плата се показа така познатата ѝ изящна татуировка, красивите черни завъртулки седяха не на място на златистата му кожа. И в този миг осъзна, че тогава не я бе видяла. Когато бе целувала ТОЙ, очите ѝ не бяха срещнали познатото мастило. Трябваше да се досети. Още тогава трябваше да е разбрала. — Никога не позволявай на някого да нарисува тези знаци върху теб. Пази и приятелите си. Веднъж, щом това е изписано на кожата ти, ТОЙ ще може да те контролира. Ще може да ти отнеме всичко. Сълзите се стичаха по лицето ѝ без да може да ги спре, непосилно ѝ бе да му каже, че вече има знаци върху себе си. Не бе разбрала как и кога, но сега стоманеното острие на красива кама проблясваше в ръката ѝ. Допря го до сърцето му, започна бавно да го извежда от залата. — Обичам те – прошепна. - Съжалявам. Толкова много съжалявам. — Няма за какво да се извиняваш, скъпа моя - усмихна ѝ се той и това едва не я уби. - Ще бъде привилегия точно ти да отнемеш живота ми. Защото без теб никога не бих живял наистина. Душата ѝ лежеше под дъжд от сълзи, кървяща и разбита. ~
— Засенчвате рожденика с танцовите си умения, госпожице Купър. Засрамвате ме. Спомените се появиха мигновено, сякаш някой ги бе повикал да разкажат своите истории. Баща ѝ я учи на основните стъпки в танците; тя настъпва многократно майка си, докато я върти наляво-надясно из дворчето им; тя, мама и татко в кухнята, хванати за ръце, танцуващи и заливащи се един друг с брашно. Досущ като някой филм на Светлите. Представи си, че махва с вълшебна пръчица, заповядвайки на образите да избледнеят. Постепенно изчезнаха, върнаха се в едно ъгълче на сърцето ѝ, което бе запазила за сенките на отминалите щастливи мигове. Сега тя не беше Ким Райдър. Тя бе Хейли Купър. А тази лейди нямаше такива спомени. — Или предпочитате да се обръщам към вас с госпожица Райдър? - попита, сякаш за да опровергае мислите ѝ. - За мен наистина няма значение. Погледна го право в очите. Ярки и арогантни, като че в орбитите им бяха разпилени смарагди. И тогава го съзря. Нещото, което я бе човъркало толкова време, но така и не бе разбрала какво е всъщност. В зеленината проблесна злато, смарагдът избледня под мекотата на кехлибар и охра и смъртоносни слънчеви лъчи. Черната птица със златисти очи. Черен, кучето, което едва не я уби, с ярките слънца, които бяха разпръсквали жарък огън в душата ѝ. ТОЙ. Винаги е бил той. — И за мен няма значение за кого ще се представяте, Ваше Величество - подхвърли му хапливата си забележка - доказателството, че е разбрала поне част от случващото се. Може и да не беше наясно с този объркан свят, но знаеше на какво е способен един опитен КАК. — Но в оригинала винаги е имало нещо уникално и притеглящо, нали? - отвърна ѝ с обиграната чужда усмивка. Очакваше ТОЙ да се преобрази пред нея, очакваше да види Орлон Силвърскар, човекът, предал народа си и поробил дъщеря си. Но когато лицето на Итан Родригес избледня, разширените ѝ очи срещнаха чужди океани, ириси, които бе съзирала единствено в огледалото. Нейните очи. Но не съвсем. КАК не бе превърнала ТОЙ в нея. А в някой друг. Едно единайсет-дванайсет годишно хлапе, чиято гарвановочерна коса влизаше в очите, бялата му ризка бе окъпана в кръв. И тогава Ким поиска да заплаче, да се свлече на колене и да остане така за винаги, без да я интересува никой друг, освен прогарящата сърцето ѝ болка. Видя обаче златистия проблясък в мътните му синьо-зелени очи и някак успя да се съвземе. Това бе само илюзия. ТОЙ си играеше с нея. Нямаше откъде да знае. Нямаше как момчето да е доживяло толкова много. Но Орлон бе КАК. Нали? Когато премигна, за да възпре една сълза, Итан Родригес отново бе поставил ръце на кръста ѝ, неподозиращ за камите няколко сантиметра по-надолу. — Познахте ли го, госпожице Райдър? - попита я с усмивката на Пъкъла. - Малкият Закари Райдър. Добро хлапе беше. Някой ден наистина можеше да стане могъщ Повелител от него. Той беше много по-надарен от лигавата ми дъщеря, колкото и да не ми се иска да го призная. Винаги съм искал да притежавам силите на това хлапе, не отричам. В главата ѝ отново изплуваха спомени, този път много по-скорошни. Една вечер в Найтъни, сякаш отпреди векове: „…една-две години преди Каралайн се бе родил Зак, стихиен, способен да контролира и четирите първични сили. Когато са го взели от семейството му и завели в двореца, той е бил твърде малък, за да помни роднините си. Двамата бяха неразделни (...) Итан собственоръчно уби Орлон. Това щеше да направи и с Каралайн, но Зак пое смъртоносния удар, а любимата принцеса вече седем години е някъде в плен, а Итан управлява.“ Закари Райдър. Пак това име, пак тази мисъл, която избягваше, пак тази тайна, в която не искаше да повярва. Но ето че и ТОЙ го потвърди. Брат ѝ е бил жив през всичкото това време. С горчивина си спомни и как майка ѝ ѝ бе казвала, че близнака на Ким е умрял, защото някак си се удавил, докато ловели риба с баща им, спомни си как не ѝ дадоха да види тялото му. Не е било за да я предпазят. А защото просто малкото ѝ братче е било живо. Някъде там. Далече от нея. — Ти го уби, нали? - от устата ѝ излезе задавен смях. - Защо ли не съм изненадана. — Двама близнаци Повелители - каза той замечтано, сякаш изобщо не я бе чул. - Щях да имам такова могъщество в ръцете си, ако родителите ти не ме бяха излъгали, че Зак е единствено дете. — Как инсценира смъртта си? - на свой ред не му обърна внимание Ким. ТОЙ се засмя. — Наистина ли това е, което желаеш да научиш? Очаквах, че вече си се досетила. Илюзия на Они, разбира се. Все пак не си мисли, че Итан е толкова безполезен. Умълчаха се за момент, потънали в своите си светове, погълнати от танца. Орлон наруши мълчанието им. В гласът му вече нямаше и следа от предишната престорена любезност. — Знам за мижавото ви планче. Не е толкова зле, смея да отбележа. Но не ми пука за принцеската ви - прокара нокът по лявата ѝ скула. - Искам теб. Само и единствено теб. Преди да успее да отговори, нечия позната ръка кацна на рамото ѝ. — Моля да ме извините, но ще ви открадна дамата. Нямате нищо против, нали? ТОЙ се поклони леко в съгласие, докато Джейк я отвеждаше далеч от него. Изтегляне 0.5 Mb. Сподели с приятели:
|