Неда Денчовска Той София интерарт 2018
Изтегляне 0.5 Mb.
|
Свързани:
той
| Петдесет и втора глава
Може би Ким тичаше към Имението. В главата ѝ препускаха хиляди тревожни мисли. Имаше чувството, че са направили грешка, оставяйки Кенеди да си прави каквото пожелае, беше им го казала. Ел бе заключила, че той няма да е проблем. Но беше ли обмислила какъв таралеж в гащите можеше да се окаже това двулично малко човече? Подозираше ли, че ще трябва да го накарат да им каже къде е принцеса Каралайн? Притесняваше се за Лин. Притесняваше се, че е оставила единствената си и вярна приятелка на гибел. Страхуваше се, че е взела грешното решение. Че е възможно да е причинила смъртта на благородната си съюзничка. Затова тичаше. Имаше чувството, че и вятърът ѝ помага, сякаш я буташе напред и вкарваше кислород в дробовете ѝ. Не можеше и да има друго обяснение фактът, че не се беше задъхала дори малко. ВЪЗДУХ?! Черната ѝ риза бе подгизнала от пот. Ластикът бе паднал някъде по пътя и сега косата ѝ се мяташе напред-назад като удавник. Къдрава и мокра, тя сякаш попиваше лъчите. О, слава на боговете! Имението се виждаше в края на тази улица. Чак сега си даде сметка за гробовната тишина. Явно беше свикнала стъпките ѝ да отекват по асфалта, сякаш се движеше не боец, обучен от професионални стражи как да бъде по-тих и от тишината, а някой слон. Или пък мислите, хвърчащи като разпилени листа в есенен танц из главата ѝ, може би не ѝ позволяваха да види нищо друго, освен приближаващата цел. Спря рязко, коленичи и опря длани на студените абаносови камъни. Използва силите си, за да вкара повече въздух в дробовете си и да изсуши подгизналата си риза. Сплете набързо косата си и я привърза с една мека клонка, която бе откъснала от някакви растения, прилични на лиани. Влезе в Имението. Беше наясно, че идва само час и половина преди края на работното си време, но не ѝ пукаше. Спря едва след няколко крачки. Нещо липсваше. Сякаш усети как системата на мозъка ѝ се задвижва, пресмята и преценява. И тогава се стъписа. Не се чуваше гласът на Лин. Тя ненавикваше Кенеди, не си тананикаше, докато чисти тежките персийски килими. Преглътна сълзите си, избута мрачните мисли в най-тъмния ъгъл. Преди да се усети, отново тичаше. Претърси всяко ъгълче, всяка прашинка и вдлъбнатина. Нищо. Но накрая, точно преди да се отчая, че се е загубила из безбожно многото коридори, видя познато лице. Точно това, което не искаше да види. Кенеди. След миг късият ѝ меч вече беше изваден от ботуша и заплашваше сърцето на изплашения до смърт Кен. — Аз... аз нищо не знам... - запелтечи той. Но Ким бе обхваната от нещо, което не можеше да контролира. Не искаше да контролира. — Ще те попитам само веднъж - хладното ѝ спокойствие сякаш се бе родило в огньовете на ада. - Къде е Лин? Кенеди се ококори насреща ѝ. След като не знаеше, за какво ли си беше помислил, че говори тя? Той поклати глава. И Ким не се поколеба. Удари го с неимоверна сила по тила и го прати най-малко в безсъзнание. Беше възможно да го е убила и така да е умъртвила и шанса им да намерят принцесата. Но не ѝ пукаше. Достатъчно беше, че не го бе пронизала в сърцето. А може би ако знаеше, би го пощадила. Ако знаеше, че той не я лъже. Но тя не подозираше за тайното подземие, за приятелката си, заключена полумъртва зад третата врата вляво. Може би би отишла да я спаси. ~
Огледалце, огледалце на стената, коя е най-красива на земята? Снежанка, тихичко прошепна един далечен спомен. Просто едно усмихнато момиче - бяло като сняг, с абаносови коси и хубава усмивка. Изписа името ѝ върху камъка, скицира лицето ѝ като отражение в огледало. Огледалце, огледалце на стената, кой ще ме спаси от тишината? Ще чуя ли отново смях и глъчка във душата, Ще усетя ли пак музиката непозната? Не знаеше. Но каквото и да ставаше, щеше да оцелее. А ако не тя, споменът, доказателството, че е съществувала, щеше вечно да съществува, издълбано със счупена черна фиба в студения камък. ~
Довлачи го. Да, точно така. Довлачи го до вкъщи. През този мъчителен час не ѝ пукаше дали е могъща или не. Тогава би дала всичко да бъде КЪДЕ. Но не! Изрита вратата с крак и след секунда Джейк се появи да отвори. — Ще разбиеш вр... - не довърши. Очите му се бяха разширили дотолкова от изненада, че ирисите приличаха на малки точици. Той не видя капките пот и сълзи, които беше изсушила и изличила напълно с ВЯТЪР. Видя само гневът, заменил болката. — Мръдни - изсъска му. Завлачи Кенеди, който, за нейно голямо учудване, още не се събуждаше. Но не беше и мъртъв. Пулсът му се усещаше, а и тя бе вкарвала въздух в дробовете му всеки път, щом той посмееше да не си поеме. Нямаше да го остави просто ей така да си умре. Стовари го на средата на оръжейната. Придърпа някакъв стол и овърза Кенеди за него. Всичко ѝ изглеждаше толкова нереално. Сякаш беше напуснала тялото си, а на нейно място се бе появила някоя зла могъща убийца, готова да сее смърт и мъчения. Знаеше, че това не е тя. Знаеше, че ще съжалява. Но сега не почувства и капка угризение. Правеше го за най-добрата си приятелка и принцесата си. Нищо друго, освен тях, не беше от значение. Ръката ѝ пламна. Приближи се до Кенеди и остави пламъците да оближат кожата на ръката му като изкусни любовници. Той се събуди с вик. Сигурно цяла Селестиана бе чула, сигурно всички се бяха изпокрили още по-надълбоко в мишите си дупки. Не ѝ пукаше. Остави ръката си да угасне. — Къде е Лин? - попита спокойно. Това спокойствие, този лед в гласа ѝ... беше си пробил път почти до сърцето ѝ. Усмихнатата Ким, Добрата Ким, Милата Ким... Нямаше ги. Само тъмнина. Сърцето ѝ пищеше в ледената си хватка. Кенеди я гледаше. Беше ужасѐн. Една част от нея се питаше защо. Другата обаче знаеше. По пръстите ѝ заиграха нажежени до бяло пламъци. Доближи ги до слабините му. Той подскочи в стола си. — Не знам! Нищо не знам! Беше тук вчера! Отиде в кабинета на Родригес и не излезе. Не знам! Нищо не знам... - след това прошепна - Моля те. Желанието ѝ да опустошава беше толкова силно. По-силно от глад и жажда, по-силно от радост и печал. Сякаш беше по-могъщо от нея. Дрехите му се запалиха. И той запищя. Тя се наслаждаваше на писъците му. Наслаждаваше им се. Какво става, обади се душата ѝ отново, какво правиш? Угаси огъня с малко вода. Само го беше опърлила. Да изгори щеше да е твърде лесно. Заслужаваше нещо повече. Уви няколко растения около врата му и по тях поникнаха бели цветчета. — Къде е Лин? — Не зн... Стисна хватката около врата му. А после я отпусна. Кенеди кашля дълго, потеше се. Тя го изчака търпеливо да се съвземе. Разкъса ризата му с две движения и за секунда се озова с обикновена кама с кожена дръжка в ръка. — За всеки път, в който не ми отговориш къде е, смятам да пиша по една буква от името ѝ на гърдите ти - усмихна му се. Усмихна му се! - Къде е Лин? — Хейли, аз наистина... Черта. Писък. Черта. Писък. Л. — Къде е Лин? Виждаше кръвта, стичаща се по гърдите му. И тя не я смущаваше. Радваше се, че той страда. Сякаш целият ѝ гняв, чувството за мъст, което би трябвало да таи заради смъртта на родителите си, но не беше таяла... всичко беше тук и искаше да излезе на свобода. — Моля те. Кълна се! - извика той. Черта. Писък. Черта. Писък. Черта. Писък. И. Толкова кръв... — Къде е Лин? - наведе се и прошепна в ухото на треперещия мъж. По бузите му се стичаха сълзи. Едва ли би рискувал. Едва ли би решил да разбере какво още може да му направи тя. Обаче той мълчеше. А оставаше само една буква. Ножът ѝ се движеше бавно. Толкова изкусно, нежно... Беше на сантиметри от сърцето му. Само да поискаше, само да помръднеше със сантиметър.... Черта. Писък. Черта. Писък. Черта. Писък... ЛИН. Не се изненада, когато Кенеди свали маската на страхливо момченце и оголи зъби. — Не знам къде е кучката! Има подземия. Сигурно е там. Вземи си картата от кабинета на Родригес и виж, долна измет! - процеди и я заплю. - Но ти не си тук, защото най-добрата ти приятелка е в беда, нали? - изсмя се. - Искаш принцесата, нали? Това си искала от самото начало, така ли, уличнице? Тя стегна хватката на лианите около врата му и той млъкна. — Ще наричаш кучка и уличница жената, която е родила нищожество като теб - изплю тя в отговор с цялата омраза, на която бе способна. Отпусна хватката, колкото той да си поеме въздух, и пак я стегна. - Не си мисли, че ще имаш късмета да умреш бързо, Кенеди. Твоята смърт ще е бавна. Разбира се, първо ще си изпееш всичко, което знаеш за принцесата - разхлаби растенията. - Само защото служиш на Итан Родригес заслужаваш адските огньове! Кенеди се разтресе. Смееше се. — На Итан Родригес? На ставай смешна, Ким Райдър. Боже, само да види Негово Величество колко си приличате с брат ти. И какво можеш... ТОЙ ще превърне живота ти в ад, скъпа ми Ким. Да видим докъде ще стигнете с малката ти принцеска. Не го попита откъде знае за брат ѝ. Но той бе умрял отдавна. Остави го да ѝ каже всичко, което ѝ трябваше, за да намери принцесата. А после го изпепели. Остави го да гори жив, да се гърчи и да пищи, докато от него не остана само прах. Изтегляне 0.5 Mb. Сподели с приятели:
|