Неда Денчовска Той София интерарт 2018
Изтегляне 0.5 Mb.
|
Свързани:
той
| Петдесет и първа глава
Усмивката Ким неохотно врътна кранчетата на душа и водата спря да шурти и да изпълва помещението с приятния си звук. После взе една зелена кърпа от шкафа и я уви около гърдите си, а тя се спусна надолу и едва покри една трета от бедрата ѝ. Крайно неподходящо. Тя не беше някоя уличница, лека жена. Но точно сега непукизмът беше по-силен от чувството на чест и благоприличие. Черната ѝ коса се разля по раменете на мокри къдрици и струйки вода се застичаха по голия ѝ гръб. Тя отвори вратата и влезе в стаята, за да открие без капка изненада, че там я чака не само Джейк. Рики, Елън и Конър бяха насядали на пода. Очакваха я. — Хей, банда - поздрави ги весело, докато сушеше косата си с една ръка. Водата сякаш се просмукваше в пръстите ѝ и се изливаше с приятна хладнина във вените ѝ. Направо си умираше от щастие, че повече няма и да пипне сешоар. Ненавиждаше това отвратително нещо от дете. — Изглеждаш много странно, докато правиш това - констатира Рики. - Няма ли по-нормални методи да се суши коса? — Никой не те кара да ме гледаш - тросна му се Ким и взе гребена от нощното си шкафче, за да разплете възлите във вече сухата си коса. - Ей там, виж го Джейк какъв е секси. Може да съзерцаваш бицепсите му, ако искаш. Гордееше се със себе си. Не се изчерви. А наистина ли го мислеше за секси? Хмм.. — Да бе! - възмути се Рики. - Както и да е. Замълча за момент, после сведе поглед и започна да връзва и развързва връзките на маратонката си. — Не знам как да го кажа... – замълча - Ами идиот съм. Съжалявам. Не мога да си вляза в кожата от гняв, че те зарязах така гадно. А ти не беше обучена и наистина е чудо, че оцеля и аз... аз... — Знаеш ли, просто млъкни – прекъсна го Ким и той я погледна гузно. Тъгата струеше от кафените му очи. Явно го бе казала по-грубо, отколкото искаше. Не беше съвсем сигурна дали се сърди или там каквото се предполагаше, че трябва да прави, но определено имаше нещо, което я човъркаше. — А защо остави Джейк да ме последва? – въздъхна. - Не ми пука дали съм щяла да изгоря жива там, не ти се сърдя, нито на Конър или Елън. Но защо го остави да дойде? Ако го беше задържал, сега нямаше да е ранен... Опита се да каже всичко с равен тон, опита да накара гласа си да не потрепери на нито една сричка. Опита. — А сега е твой ред да млъкнеш - обади се Джейк и се изправи в леглото. Ким го познаваше достатъчно добре, за да види стиснатите от болка зъби под небрежната полуусмивка. - Това са повърхностни рани. Утре си избери с какво искаш да ти сритам задника. — Хаха, колко забавно. Още си мислиш, че можеш да ме биеш с някое оръжие? Задникът ти щеше да е смазан от бой преди да се усетиш заради тези думи, стига да не беше ранен - подсмихна му се дяволито. Знаеше, че го дразни. Мъжете мразеха те да са слабите. Но пък такива неща разсейваха Джейк от болката. Разсейваха Ким от кошмара. Онзи демон, впил нокти в гърдите на Джейк... — Аз, ами, нека обясня какво стана всъщност. Става ли? - включи се плахо Конър. От хитрите му очи, които сами говореха за дързостта и арогантността на господаря си, струеше срам. — Давай - окуражи го Ким. Заключи, че няма да си тръгнат скоро и тя ще си седи така по хавлия още дълго време. Обърна стола от бюрото срещу тях, седна, като се постара да придърпа зелената кърпа възможно най-надолу. — Така, като за начало, аз съм Они. От тези, които сме магьосници. Имам ДАРБАТА да местя живи организми, която е по-засилена от КЪДЕ, защото има по-малък обхват. Когато се появи заплахата и аз преместих всички ни, ти беше извън обсега ми. Съжалявам. — Амии... - провлачи Ким, направи се, че се замисля. Че наистина вярва в извинението. - Шанс. После се усмихна топло. Не ѝ пукаше за собствения ѝ живот. Можеха да подпалят къщата във всеки един момент. Ким можеше да умре във всеки един момент. Не я беше грижа. Или поне така се надяваше, че изглежда. Усмивката... тя беше нейната спасителка, нейната съкровена тайна. — Сега, хора, надявам се приключихте с извиненията, за които съм признателна, но нека отбележа, че наистина не ми пука за моя живот. Ако сте свършили, навън. Умирам от студ по тази нищожна хавлийка. Което ми напомня - Ел, ще ти сваля някоя и друга моя парцалка, за да не станеш и ти на ледена висулка с тази секси оскъдна рокличка. А сега... Чао! И най-безцеремонно ги изпъди от стаята и затръшна вратата. ~
Джейк дишаше дълбоко. Изпепеляваща болка го изгаряше като с въглен, но този аромат... нейният аромат. На канела и ябълка, едновременно сладък и кисел. Ким го бе помолила да се обърне, за да се облече. Когато му даде знак, че е приключила, той се извърна към нея с очи, нетърпеливи да я зърнат. Влажната ѝ коса бе сплетена на небрежна плитка, покриваща дясното ѝ рамо. Едва се разпознаваха контурите ѝ, сливащи се с черна риза и дънки. Ким приличаше на сянка, на красива и опасна пантера. Точно каквато и беше. Вгледа се в очите ѝ, потъна във вълните, разливащи се под гъстите ѝ ресници, вгледа се по-внимателно. Толкова тайни, толкова скрити чувства бушуваха под тези спокойни вълни... Не му беше убягнал фактът, че веселата усмивка бе напуснала устните ѝ, веднага щом останаха сами. Донякъде се радваше, че Ким му имаше такова доверие. Не знаеше дали го заслужава. А и това преструване... тази... — Маска - прошепна на глас, без дори да го осъзнава. — Моля? - възкликна Ким изненадано. — Ти не се показваш каквато си пред тях. Носиш маска - изстреля Джейк, без дори да се замисли. Думите увиснаха във въздуха, Ким извърна поглед под тежестта им и го зарея през прозореца. Заговори по-тиха и от шепота на пожълтелите листа, които летяха бавно към земята. — Маските наистина са нещо хубаво. Крият чувствата, помагат. Всеки е главен актьор в своя собствен театър. Но понякога играем твърде добре. В един момент забравяме кое е маската и кое - реалността. Когато изгубиш себе си - тогава няма връщане назад. Докато имам какво да ми напомня коя съм аз... дотогава мога да бъда усмихнатата кукла барби, която не съм. Погледна го свенливо. Сигурно си мислеше, че той в момента я взема за някоя луда, че е имал предвид, че е двулична. Но не беше така. Просто под този мек поглед, под едва забележимата бръчица между двете ѝ вежди... там бяха скрити векове история. Сякаш зад тези четири стени, между които е била затворена през целия си живот, тя се беше научила да живее. Сякаш познаваше света по-добре от всеки друг. Тайни. Сънища. Мечти. Светът ѝ беше изграден от терзанията на малко дете. Но може би не беше прав. За първи път сякаш наистина я видя. И осъзна, че е сляп. Че всичко, което си мислеше, че знае, е едно нищо. Защото маската беше твърде плътно прилепнала около сърцето ѝ. Само тя знаеше за кого бие то. Изтегляне 0.5 Mb. Сподели с приятели:
|